О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1347
София, 09.12.2009
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито заседание на 27 ноември 2009 година , в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ : ДИЯНА ЦЕНЕВА
БОНКА ДЕЧЕВА
изслуша докладваното от съдията Д. Ценева гр.д. № 149/09 г. по описа на ВКС, І г.о. и за да се произнесе, взе предвид :
Производството е по чл. 288 ГПК.
С решение № 1* от 13.10.2008 г. по в.гр.д. № 2024/08 г. на Пловдивския окръжен съд е оставено в сила решение № 24 от 14.03.2008 г. по гр.д. № 3489/06 г. на Пловдивския районен съд, с което е признато за установено по отношение на И. Н. Д., С. Н. К., Р. Н. С., Л. Б. Ч., М. Л. Ч., Н. Л. Ч., Б. Л. Ч., Н. К. П. , Л. К. Б., К. К. П. и П. К. А., че Д. Н. Д. и К. Т. Д. са собственици на целия втори етаж от двуетажната жилищна сграда, построена в УПИ ХІІ- 353 в кв. 59 по плана на с. К. конаре, Пловдивска област и на основание чл. 431, ал.2 ГПК / /отм./е отменен нотариален акт № 111 от 15.10.2002 г., т.ІІІ, нот. дело № 477/02 г. на нотариус Св. К. в частта, с която Г. Н. П. , И. Н. Д., Р. Н. С. и С. Н. К. са признати за собственици общо на 4/24 ид. части, а Л. Б. Ч., М. Л. Ч., Н. Л. Ч. и Б. Л. Ч. – за собственици общо на 4/96 ид. части от гореописания втори етаж от двуетажната жилищна сграда. С въззивното решение този нотариалният акт е отменен и в останалата част, с която Р. Й. Д. е призната за собственик на ? ид. част, а Д. Н. Д. – за собственик на 1/24 ид. част от втория етаж.
Против въззивното решение е подадена касационна жалба от К. П. чрез неговия пълномощник адв. К. К. В жалбата са изложени доводи за неправилност на решението поради нарушение на съществени процесуални правила и на материалния закон. В жалбата е инкорпорирано и изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК, в което жалбоподателят сочи, че въззивното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване, тъй като с него въззивният съд се е произнесъл по редица материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие със задължителната практика на ВКС, които са решавани противоречиво от съдилищата и са от съществено значение за точното прилагане на закона. Според касатора в противоречие с ТР № 1* от 11.11.1954 г. на ВС, ОСГК съдът е дал ход на нередовна искова молба при неуточнен предмет на спора, отклонил се е от тълкуването, дадено в ТР № 38 от 04.07.1979 г. на ОСГК на ВС и в т.10 от ТР № 1/ 19.05.2004 г. на ОСГК на ВКС по въпроса как следва да бъдат доказани правнорелевантните факти, от решение № 3 от 1994 г. на Пленума на ВС по гр.д. № 2/94 г. досежно придобивната давност при действието на ЗСГ. Освен това в противоречие с практиката на съдилищата, обективирана в решение 281 от 13.04.2004 г. по гр.д. № 888/03 г. на І г.о. на ВКС, решение № 861 от 14.11.1986 г. по гр.д. № 492/86 г. на І г.о. на ВС и решение № 263 от 26.02.1985 г. по гр.д. № 24/85 г. на І г.о. на ВС , е приел, че в полза на ищците е текла придобивна давност. Наличието на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК обосновава с твърдението, че разглеждането на делото от касационната инстанция ще допринесе за точното прилагане на закона, тъй като ще предотврати нарушаването на основния правен принцип за недопустимост на неоснователното обогатяване.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като извърши проверка за наличие на сочените основания за допускане на касационно обжалване, установи следното:
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че жилищната сграда, част от която е процесният жилищен етаж, е била построена около 1960 г. в имот, собственост на общия на страните наследодател Н. В изграждането на сградата със собствени труд и средства взел участие ищецът по делото Д. Н. Д.. От построяването й същият заедно със семейството си, се установил да живее на втория етаж, който обитава и понастоящем, а родителите му останали да живеят на първия етаж до смъртта си. През целия този период ищецът и семейството му упражнявали явно, необезпокоявано и непрекъснато владение върху втория етаж, без някой от останалите сънаследници да е оспорвал правата му. Оттук съдът е заключил, че ищецът е придобил правото на собственост върху втория етаж на основание придобивна давност.
Повдигнатите в касационната жалба процесуални въпроси касаят редовността на исковата молба и допустимостта на предявения установителен иск за собственост по чл. 97, ал.1 ГПК/ отм./. Тези въпроси са били поставени от жалбоподателя и при разглеждане на делото пред инстанциите по същество. Въззивният съд е приел, че исковата молба е редовна. В нея ищците са изложил фактически обстоятелства, които се свързват с конкретния придобивен способ, на който са се позовали /придобивна давност/, индивидуализирали са недвижимия имот, предмет на спора и са формулирали петитум, който съответствува на обстоятелствената част. Приел е, че установителният иск за собственост е допустим, тъй като ищците владеят имота, а наличието на констативен нотариален акт, с който са признати собственически права върху цялата жилищна сграда на всички наследници на Н. Д. , в това число и върху втория етаж от нея, обуславят правния им интерес от провеждането на този иск. Тълкувателно решение № 1* от 11.11.1954 г. на ОСГК, на което се позовава жалбоподателят, е неотносимо към тези въпроси, поради което не може да обоснове основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК.
В хода на изложението на касационната жалба жалбоподателят се е позовал и на други тълкувателни решения на ОСГК, но без да формулира ясно и да обоснове относимостта им към конкретен правен въпрос, разрешен от въззивния съд. Цитирани са отделни изречения от мотивите, извън контекста на въпросите, които са били предмет на обсъждане и по които е постановена тази задължителна съдебна практика. Така например не е ясно кое обстоятелство обосновава приложимост към настоящия спор на разрешението, дадено в ТР № 38 от 04.07.1979 г. на ОСГК или в т.10 от ТР № 1/ 2004 г., които касаят специфични въпроси на съдебната делба, още повече като се има предвид, че препращането към тях в касационната жалба е свързано с твърдение за нарушено право на защита. Касационната инстанция няма задължението да извлича правния въпрос, обуславящ изхода по конкретното дело, от доводите, изложени в касационната жалба или от твърдяните от страната факти и обстоятелства по спора.
На следващо място жалбоподателят поддържа, че въпросът за годността на втория етаж да бъде обект на придобивна давност, е решен в отклонение от практиката на съдилищата, тъй като този етаж не представлявал самостоятелно жилище. Посоченият правен въпрос е свързан със заявените за пръв път в касационната жалба фактически твърдения, че етажът не разполага със самостоятелна баня и тоалетна, като възражение в тази насока не е било наведено пред инстанциите по същество и по отношение на този въпрос липсва произнасяне на въззивния съд. След като този въпрос не е бил част от предмета на спора, не може да обоснове достъп до касационно обжалване, а това прави безпредметна проверката за наличието на специалния критерий по чл. 280, ал.1, т.2 ГПК.
Въпросът дали е допустимо един от сънаследниците да придобие по давност целия наследствен имот и не съставлява ли това заобикаляне на Закона за наследството и нарушаване на принципа за недопустимост на неоснователното обогатяване, не е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. В съдебната практика и в доктрината се е утвърдило разбирането, че сънаследник може да придобие по давност идеалните части на останалите сънаследници, ако превърне държането, което има по отношение на тях във владение за себе си, след което да ги владее в продължение на установения от закона давностен срок.
В обобщение на изложеното, не са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1 ГПК, затова съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1* от 13.10.2008 г. по в.гр.д. № 2* г. на Пловдивския окръжен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: