6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1349
София, 24.10.2011 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на деветнадесети октомври две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ:СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията СТОИЛ СОТИРОВ
гр.дело №190/2011 година.
Производството е по чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба от адв. Н. А. – процесуален представител на ответницата по исковата молба В. Е. Л. от [населено място], против въззивно решение №1422/19.10.2010 г. по гр.д.№2249/2010 г. по описа на Пловдивския окръжен съд, VІ гр. състав.
С обжалваното решение е потвърдено решение №1802/08.6.2010 г. по гр.д.№115/2009 г. по описа на Пловдивския районен съд, VІІ-ми гр. състав, с което В. Е. Л. е осъдена да заплати на А. К. М. и Д. К. М. сумата 2056,43 лева – представляваща обезщетение за имуществени вреди по собствения им имот, представляващ ? идеална част от двуетажна масивна жилищна сграда, която част попада в собственото им дворно място, подробно описан в диспозитива на въззивното решение, и които вреди представляват провисване на гредореда на дървената конструкция, изгниване на дъските, намиращи се върху гредореда и под керемидите, , намокряне и мухлясване на общата разделителна стена, влага и баня, тоалетна и килер, повреда мазилката на вътрешни стени на баня, килер, антре, всекидневна, спални и салон и на външната източна стена.
Въззивната инстанция е приела, че са налице вреди и те са причинени в периода от време, през който е бил премахнат покрива на къщата за извършване на ремонт от ответницата. Прието е също така, че е налице деликт като са доказани по пълен и непротиворечив начин вреди в имота на ищците, които са настъпили от действия на ответницата. Поради това съдът е стигнал да извод, че след като е налице вреда, е налице и противоправност, тъй като самото причиняване на вредата е противоправно. Освен това е прието за установено, че строително-монтажните работи са извършвани без одобрени инвестиционни проекти и без разрешение за строеж, което представлява нарушение на правни норми и също е основание да се приеме наличието на противоправност в поведението на ответницата по исковата молба. Като основание за търсене на отговорността съдът сочи несъответствието между това, което е трябвало да се направи по време на процесния ремонт, за да не се стигне до противоправен резултат, и това което реално е направено, като именно тази разлика е довела до увреждането в помещенията на ищците. Изложени са и изводи относно лошия избор на непосредствения изпълнител на ремонтните работи, за което отговорност носи ответницата по иска.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се твърди, че въззивната инстанция се е произнесла по съществени материалноправни въпроси, свързани с непозволеното увреждане по чл.45 ЗЗД, в противоречие със задължителната тълкувателна практика на ВС, както и по въпроси с елементите от фактическия състав на непозволеното увреждане.
Като такива въпроси се сочат следните:
1. “Налице ли е противоправно поведение на собственика на една сграда, ако с оглед запазването на веща, същият е извършил неотложен и необходим ремонт, свързан със запазването на веща ?”;
2. “В чия тежест е доказване на причинната връзка между извършения от ответницата по касация ремонт и настъпилите вреди, дори и ако се приеме, че ремонтът не е извършен със строително разрешение, както това се приема от въззивния съд, презумира ли се и настъпването на вредата ?”;
3. “Ако се установи, че ищецът със собствени средства, изразяващи се в извършени от него преди процесния ремонт вреди, други ремонтни е предизвикал съпричиняване, то тогава може ли да се търси отговорност по реда на чл.45 ЗЗД”, и
4. “Към кой момент следва да се оцени причинената вреда ?”
Като основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване сочи разпоредбата на чл.280, ал.1, т.т.2 и 3 ГПК.
По първия от поставените въпроси касационната жалбоподателка твърди, че съдът не е конкретизирал в какво се изразява небрежното поведение на ответницата по исковата молба и се сочи, че този извод противоречи на изложеното в решение №1035/21.12.1963 г. по нохд №934/1963 г. на ВС, ІІІ т.о., както и в ППВС №4/30.10.1975 г. по гр.д.№5/1975 г., в което се приема, че когато при ползването на собствена вещ, не са допуснати нарушения на предписани или общоприети норми, не е налице хипотезата на чл.45 ЗЗД. В подкрепа на този въпрос се сочи и решение №1003/10.11.1985 г. на ВС, ІV г.о., в което се приема, че не е налице непозволено увреждане, ако н една сграда са извършени действия, които са били необходими за запазване на самата вещ.
На следващо място се твърди, че при оценката на фактическите обстоятелства, и при изразени предположения от страна на експертизите, съдът след като приеме, че са били извършени неправомерни действия, въобще не обсъжда въпроса за причинността и причинната връзка. В тази връзка се сочи решение №131/01.11.1967 г. по гр.д.№99/1967 г. на ОСГК, с което се приема, че при непозволеното увреждане, се презумира не отговорността въобще, като причинната връзка следва да бъде доказана за всеки конкретен случай, и то от ищеца по делото, а в случая това не е сторено от последния.
Сочи се, че по делото не са събрани доказателства, а и съдът въобще не е обсъждал въпроса, за това към кой момент са настъпили твърдяните вреди, поради което неправилно е присъдено обезщетение, позоваващо се на заключение на вещото лице, в което вредите са оценени към настоящия момент. Поради това се твърди, че този подход е в противоречие с решение №18/28.01.1997 г. на ВКС, ІV г.о.
Моли се за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Ответниците по касация – А. К. М. и Д. К. М., посредством процесуалния си представител – адв. И., са депозирали отговор по смисъла на чл.287 ГПК.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа изложението за допускане на въззивното решение до касационно обжалване и отговора на ответниците по касационната жалба намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като отговаря на изискванията на чл.280, ал.2 ГПК/редакцията отпреди изменението на ГПК с ДВ, бр.100/2010 г./ и на чл.284 ГПК.
За да се произнесе по допустимостта на въззивното решение с оглед представеното изложение съдът взе предвид следното:
По първия от поставените въпроси, а именно “Налице ли е противоправно поведение на собственика на една сграда, ако с оглед запазването на веща, същият е извършил неотложен и необходим ремонт, свързан със запазването на веща ?”; настоящата съдебна инстанция намира, че първото от посочените решения – №1035/21.12.1963 г. по нохд №934/1963 г. на ВС, ІІІ н.о., е неотносимо към спора, тъй като в него се прави паралел между небрежната вина като основание за гражданската отговорност по чл.45 ЗЗД и небрежността по наказателния процес. Въпросът, третиран в посоченото решение, нито е бил поставян, нито е обсъждан в обжалваното решение.
Неотносимо към спора е и цитираното ППВС №4/30.10.1975 г. по гр.д.№5/1975 г. Съдържанието на т.3 от посоченото постановление по категоричен начин сочи, че то визира отговорността в хипотезите на чл.45 и чл.49 ЗЗД и тази по чл.50 от същия закон.Освен това цитираната точка от постановлението има предвид отговорност, свързана с техниката на производството и безопасността на същото с оглед трудовия процес.
Неотносимо към спора е последното посочено в подкрепа на този въпрос решение №1003/10.11.1985 г. на ВС, ІV г.о., съгласно което “Не е налице непозволено увреждане, ако една сграда е съборена въз основа навлязла в сила заповед по чл.160 З.”, каквато хипотеза не е налице по настоящото дело.
Поради това въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване по този въпрос на основание чл.280, ал.1, т.т.1 и 2 ГПК. То не следва да бъде допуснато до касационно обжалване и на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като въпросът за извършване на неотложен и необходим ремонт не е бил поставен в отговора на ответницата по исковата молба по чл.131 ГПК. Точно обратното в отговора се сочи, че се касае до текущ ремонт.
По втория от поставените въпроси, а именно “В чия тежест е доказване на причинната връзка между извършения от ответницата по касация ремонт и настъпилите вреди, дори и ако се приеме, че ремонтът не е извършен със строително разрешение, както това се приема от въззивния съд, презумира ли се и настъпването на вредата ?”; също не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.2 ГПК. Посоченото от касационната жалбоподателка решение №131/01.11.1967 г. по гр.д.№99/1967 г. на ОСГК не противоречи на приетото от въззивната инстанция, тъй като причинната връзка е доказана, както от данните изложени в заключението на вещото лице, така и от показанията на разпитаните по спора свидетели.
По третия от поставените въпроси, а именно: “Ако се установи, че ищецът със собствени средства, изразяващи се в извършени от него преди процесния ремонт вреди, други ремонтни е предизвикал съпричиняване, то тогава може ли да се търси отговорност по реда на чл.45 ЗЗД ?”следва да се посочи следното. Въпросът е формулиран объркано и неразбрано. В случай, че касационната жалбоподателка е имала предвид съпричиняване на вредите от страна на ищците следствие извършен от тях преди това ремонт, то тя е следвало да постави този въпрос още в отговора на исковата молба, което е и сторила. Нито в решението на първата инстанция, нито във въззивното решение този въпрос е обсъждан, поради което последното не следва да бъде допуснато по този въпрос. В посочения случай касационната жалбоподателка е следвало да постави процесуалноправен въпрос за необсъждане във въззивното решение на нейното твърдение за съпричиняване на вредата от страна на ищците, но тя не е сторила това.
По четвъртия от поставените въпроси, а именно “Към кой момент следва да се оцени причинената вреда ?” касационната жалбоподателка твърди, че по делото не са събрани доказателства, а и съдът въобще не е обсъждал въпроса, за това към кой момент са настъпили твърдяните вреди, поради което неправилно е присъдено обезщетение, позоваващо се на заключение на вещото лице, в което вредите са оценени към настоящия момент. Поради това се твърди, че този подход е в противоречие с решение №18/28.01.1997 г. на ВКС, ІV г.о.
В. решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване и по този въпрос. И пред първата инстанция, и във въззивното производство посоченият въпрос не е бил спорен и не е обсъждан във въззивното решение. Той се поставя едва в изложението към касационната жалба.
Поради това касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната част не следва да се допусне.
Водим от изложените съображения и на основание чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивно решение №1422/19.10.2011 г. по гр.д.№2249/2010 г. по описа на Пловдивския окръжен съд, VІ-ти граждански състав, по подадената от В. Е. Л. от [населено място] касационна жалба, вх.№36471/29.11.2010 г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: