5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 135
[населено място],11,02,2016 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД,ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, първо отделение,в закрито заседание на осми февруари,през две хиляди и петнадесета година,в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Божилова т.д. № 1893 / 2015 год. и за да се произнесе съобрази следното :
Производството е по чл.288 ГПК .
Образувано е по касационна жалба на [фирма] и З. Х. Д. – В. против решение № 92/ 15.01.2015 год. по т.д.№ 4244/2014 год. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение от 30.05.2014 год. по гр.д.№ 17 201/2012 год. на СГС.Касаторите оспорват въззивното решение,като постановено в противоречие с материалния закон – чл.76 ЗЗД и при съществени нарушения на съдопроизводствените правила.Оспорват правилността на заключението на съдебно-икономическата експертиза / вкл.относно установените като съвпадащи- в счетоводството на всяка от страните – основания на извършваните от ответното дружество погашения на дълга /, като работила само в счетоводството на ищеца,не и на ответното дружество.Считат,че съдът неправилно не е приложил разпоредбата на чл.76 ал.2 ЗЗД,относно реда на погасяване задълженията на ответното дружество,с различен произход.Намират,че няма пречка стопанска непоносимост на договора / в частта му относно капитализиране на възнаградителна лихва към главницата по договора за финансов лизинг /, съгласно чл.307 ТЗ,да се противопостави с възражение в производството, а не единствено по исков път.Оспорват правилността на извода за действителност на същата клауза от договора,като непротиворечаща на добрите нрави,съгласно чл.26 ал.1 предл. второ ЗЗД , тъй като съдът не е отчел, че дори между страните по сделката да намира приложение чл. 294 ал.2 ТЗ,допускащ между търговци уговарянето на лихва върху лихва, такава уговорка засяга в случая интересите на трето лице, нямащо качество на търговец / авалиста /, което обстоятелство не би следвало да се ирелевира.
Ответната страна – [фирма] – не е подала отговор на касационната жалба .
Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК , от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното :
Исковете на [фирма] против касаторите са предявени по реда на чл.422 ГПК,за установяване вземане към същите, при условията на солидарна отговорност,на основание запис на заповед от 30.05.2011 год.,по който издател е [фирма],а авалист – З. Д..Няма спор между страните,че записът на заповед обезпечава изпълнението на задълженията на лизингополучателя – [фирма] по сключен с ищеца договор за финансов лизинг на медицинско оборудване,в това число – главница от лизингови вноски, неустойка за забава и такси по обслужване на договора.Ищецът се позовава на споразумение от 30.05.2011 год. /датата на издаване на записа на заповед/,с което е признато задължение в размер на 32 416,62 евро / сумата по записа на заповед / и приет нов погасителен план,съгласно който изпълнение от лизингополучателя не се твърди постъпило. В отговора на исковата молба всеки от ответниците поддържа идентични възражения : противопоставя възражение за стопанска непоносимост на клаузата относно капитализиране на възнаградителна лихва към главницата , на основание чл.307 ТЗ, а в евентуалност поддържат нищожност на същата, поради противоречие с добрите нрави, доколкото с прилагането й главницата надвишава трикратно първоначалната.По начало твърдят, че са погасени задълженията на лизингополучателя.
За да потвърди първоинстанционното решение, с който исковете са уважени за сумата от 28 462 евро, въззивният съд е препратил по реда на чл.272 ГПК към мотивите на същото.В тях съдът е коментирал редовността на менителничния ефект от външна страна,а по правопогасяващото възражение на ответниците,с оглед непротиворечиво поддържаната от страните кауза в издаването на ефекта,е приел,че от заключението на съдебно-икономическата експертиза и за период след датата на споразумението от 30.05.2011 год., е установимо частично погасяване,съобразено при частичното уважаване на исковете.Съдът не е разгледал възражение за стопанска непоносимост,като предявимо чрез иск, на основание чл. 307 ТЗ .Въззивният съд е пояснил ,че разпоредбата на чл. 307 ТЗ урежда конститутивни правни последици по отношение съдържанието на правоотношението между страните,които няма как да се приложат с обратна сила по отношение реализиране на вече възникналата договорна отговорност от неизпълнението по същия договор. Въззивното решение обосновава действителност на клаузата за капитализиране на възнаградителна лихва към главницата,на основание чл.294 ал.2 ТЗ.Въз основа на заключението на повторната икономическа експертиза,съдът приема за установено,че погашенията са отнасяни от ищеца по партидата на ответното дружество, съобразно посочените от самия платец основания /основанията за плащанията са осчетоводени идентично и при двете дружества/. Допълнително, досежно отговорността на авалиста, въззивният съд е посочил,че същият, съгласно чл.485 ТЗ и чл. 465 ТЗ,не може да се позовава на личните възражения на длъжника,основани на каузалното правоотношение между издателя и поемателя,след като не е страна по същото,нито е обосновал злоупотреба с право или недобросъвестност на приносителя.
В изложението по чл.280 ал.1 ГПК касаторът формулира следните въпроси:1 / Относно възможността стопанска непоносимост, на основание ч. 307 ТЗ, да бъде предявена чрез възражение, а не само по исков път ? ; 2 / При условие, че съдебно-счетоводната експертиза е работила само върху счетоводните записвания при едната страна, следва ли съдът да приложи чл.76 ЗЗД,относно поредността за погасяване на задълженията ?; 3/ При абсолютна търговска сделка,когато договарянето на лихва върху лихва засяга интересите на трето за търговеца лице,нямащо качество на търговец,следва ли това да се вземе под внимание и да обоснове недействителност на договорката ?
Първият от поставените въпроси удовлетворява общия селективен критерий,тъй като ответниците са въвели в предмета на спора обстоятелства за „стопанска непоносимост„, по смисъла на чл. 307 ТЗ,с искане същата да бъде съобразена при постановяване на решението, но чрез възражение,неразгледано от въззивния съд,като недопустим процесуален способ.Не се явява обоснован допълнителния селективен критерий в хипотезата на чл.280 ал.1 т.2 ГПК.Цитираните решения на въззивни съдилища,макар разглеждащи възражения за стопанска непоносимост,не са доказано влезли в сила,съгласно изискванията на т.3 от ТР № 1 / 2010 год. по тълк.дело № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС, за да биха обосновали относима към хипотезата съдебна практика.По начало и от конститутивния характер на последиците на предявената стопанска непоносимост, съгласно чл.307 ТЗ – да бъде прекратен или изменен за в бъдеще сключения между страните договор,е предпоставена необходимостта от формиране на сила на пресъдено нещо, каквато и след като възраженията в процеса, по които се създава сила на пресъдено нещо са изрично предвидени в процесуалния закон и не включват такова с предмет „стопанска непоносимост„, защитата на страната е осъществима само по исков път / така опр. № 778 / 08.1.1.2010 год. по ч.т.д.№ 538 / 2010 год. на второ т.о. на ВКС , постановено по реда на чл. 274 ал.3 т.1 ГПК и съставляващо задължителна за въззивния съд съдебна практика /.
Вторият от формулираните въпроси е ирелевантен спрямо решаващите мотиви на въззивното решение. В същото съдът е приел, че основанието на осчетоводяването на плащанията при ищеца е в унисон с основанието на същите при ответното дружество,т.е. е приложимо правилото на чл.76 ал.1 предл.първо ЗЗД.Касаторите се позовават на неверни в този им извод заключения на съдебно – икономическата експертиза.Последното обстоятелство,обаче,е в противоречие с формираните мотиви относно установената от заключенията на вещото лице фактическа обстановка,следователно включването му в поставения въпрос изначално изключва кореспондирането на последния с действителната фактическа и правна страна на спора.Доколкото с порок в процесуалните действия на въззивния съд,предпоставил непълнота или невярност в констатациите на съдебно – икономическата експертиза, касаторите не са обосновали касационен довод за неправилност,нито отделен правен въпрос за допускане на касационното обжалване с такъв предмет е формулиран,предпоставки за различно от възприетото от съда приложение на чл.76 ЗЗД не могат да мотивират така поставения втори, като относим към касационното производство въпрос. Непокриването на общия селективен критерий изключва необходимостта от обсъждане на допълнителния такъв.
Третият от въпросите няма характеристиката на правен – не е въведен в предмета на спора и отговор на същия не е обосновал решаващите мотиви на въззивното решение.По начало въпросът е непрецизно формулиран,защото визира договаряне на лихва върху лихва в абсолютната търговска сделка – запис на заповед,т.е. недопустимо смесва съдържанието на каузалното с това на абстрактното правоотношение по записа на заповед.Същият е зададен досежно отговорността на авалиста,по отношение която въззивният съд е изложил мотиви, съответни на задължителна за същия съдебна практика,според която авалистът не може да противопостави личните възражения на длъжника по каузалното правоотношение / в случая недействителността на клауза от договора /, освен ако е страна по същото /,каквато не е ответницата З. Д. / или ако противопостави възражение за недобросъвестност или злоупотреба с право на приносителя на ефекта / каквито не са въведени в процеса /.В този смисъл е трайната и непротиворечива съдебна практика: решение № 17 / 21.04.2011 год. по т.д.№ 213 / 2010 год.на ІІ отд. на ТК на ВКС,реш.№ 120 по т.д.№ 988 / 2009 год. , реш.№ 21 по т.д. № 1091/2010 год.,реш.№ 26 по т.д.№ 1027 / 2013 год., реш.№ 2 по т.д.№ 984/2012 год.,всички на ІІ т.о. на ВКС и др..При това е напълно необоснован сочения допълнителен селективен критерий по чл.280 ал.1 т.3 ГПК.Не е посочена правната норма – непълна,неясна или противоречива,предпоставила противоречиво тълкуване,подлежащо на преодоляване,нито е обоснована нуждата от преодоляване на иначе безпротиворечиво тълкуване на такава норма,поради изменение в обществените условия или промяна на законодателството.
Водим от горното,Върховен касационен съд, първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 92 / 15.01.2015 год. по т.д.№ 4244/2014 год. на Софийски апелативен съд. Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ :