О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№135
София, 15.02.2016 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 10.11 .2015 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БОНКА ЙОНКОВА
НИКОЛАЙ МАРКОВ
при секретар
и в присъствието на прокурора
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 3730 /2014 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на „Х.„АД, гр.София против въззивното решение на Софийски апелативен съд № 1716 от 07. 08. 2014 год., по т.д.№ 666/2014 год., в частта , с която след отмяна на въззивно решение на Монтанския окръжен съд от 25.11.2013 год, по гр. д. № 30/2013 г., при условията на чл.271, ал.1 и сл. ГПК по предявения положителен установителен иск, основан на чл. 422, ал.1 ГПК, във вр. с чл.415, ал.1 ГПК е признато за установено по отношение на Н. И. Б., Л. Н. Б., двамата от [населено място] и Д. Л. К. от [населено място], като солидарни длъжници, съществуването на парично вземане на настоящия касатор в размер на 13 300 евро, произтичащо от непогасен главен дълг по предоставен паричен заем, ведно със законната лихва, начиная от 22.05.2012 г. до окончателното и изплащане, за която сума е издадена заповед за незабавно изпълнение, въз основа на документ по чл.417, ал.1 ГПК от 22.05.2012 год. и изпълнителен лист, по ч.гр.д.№ 515/2012 год. на Л..
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила, касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
Позовавайки се на представената по делото молба- декларация от 05. 11.2010 год., изходяща от настоящите ответница, като солидарни длъжници, в която е обективирана заявената от същите невъзможност да обслужват паричния си дълг към ищеца, последният основно възразява срещу обосноваността и материалната законосъобразност на изградения от въззивния съд краен правен извод, че предпоставките, уговорени със сключените договори за заем за предсрочна изискуемост на вземането му, като кредитор- заемодател, са останали недоказани в процеса.
Несъгласие е изразено и с извода на въззивния съд, че в отношенията между страните относно предсрочната изискуемост на задължението на ответниците, приложение намират разясненията, дадени с т.18 на ТР № 4/18.06.2014 год. на ОСГТК на ВКС, като жалбоподателят е изложил съображения за отсъствие на възникнало между страните правоотношение с източник договор за банков кредит по см. на чл.60, ал. 2 ЗКИ, за да се приемат същите за относими.
В изложение към касационната жалба по чл.284, ал.3, т.1 ГПК приложното поле на касационното обжалване е обосновано с предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по отношение на определените за значими за изхода на делото въпроси на материалното и процесуално право: 1. „Относимо ли е и следва ли да бъде прилагано становището на ОСГТК на ВКС, залегнало в т.18 на ТР № 4/18.06.2014 год., към всички останали, непосочени в чл.417, ал.1 ГПК основания и конкретно към хипотезата на т.6 на чл.417 ГПК?”; 2. „ При представен по реда на чл.418, ал.3 ГПК, изходящ от длъжниците документ, с който същите лично са декларирали настъпването на обстоятелство, правещо вземането предсрочно изискуемо, необходимо ли е представяне от страна на кредитора на изрично писмено уведомление, връчено чрез нотариус на длъжниците, с което заемът се обявява за предсрочно изискуем?”; 3. „При наличие на влязло в сила заповед за незабавно изпълнение за част от станалото предсрочно изискуемо вземане по паричен заем, може ли да се приеме за безспорно, че предсрочната изискуемост е обявена от кредитора и волеизявлението му е достигнало до длъжника?”.
Като израз на визираното противоречие в съдебната практика е посочено решение на Пазарджишкия окръжен съд № 34 от 24.03.2014 год., по т.д.№ 51/2013 год..
В срока по чл.287, ал.1 ГПК ответниците по касационната жалба са възразили по допускане на касационното обжалване, поради отсъствие на установените от закона предпоставки за същото. Алтернативно са изразили несъгласие с основателността на въведените от касатора касационни основания.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба, отговаряща на формалните изисквания на процесуалния закон за редовността и, е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса, срещу подлежащ на касационен контрол, по критерия на чл.280, ал.2 ГПК, въззивен съдебен акт и е процесуално допустима, но искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно.
За да постанови обжалваното решение по предявения установителен иск с правно основание чл.422, ал.1 ГПК въззивният съд е приел, че вземането, произтичащо от сключен между страните договор за паричен заем в общ размер от 15 300 евро, обективиран в нотариален акт за договорна ипотека № 117, т.3, рег.№ 1740, д. 439/2009 год. на нотариус с рег.№ 546 на КЧН, свързан с договор за заем № 9412-0011-3 от 27.07.2009 год. е недоказано, тъй като ищецът, в качеството си на заемодател не е упражнил надлежно предоставеното му потестативно субективно право да обяви заема за предсрочно изискуем и да доведе това обстоятелство до знанието на ответниците – длъжници, преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.417, ал.1 ГПК.
Счетено е, че доколкото в хода на процеса ответниците са оспорили настъпване на уговорената помежду им в договора за кредит автоматичната предсрочна изискуемост на вземането на заемодателя, то в тежест на последния е било да установи, че е отправил волеизявление в посочения смисъл и то е достигнало до заемополучателите- длъжници, преди сезиране на заповедния съд.
Позовавайки се на задължителните за съдилищата постановки в т.18 на ТР № 4/2013 год. на ОСГТК на ВКС, приложими, според съжденията в съобразителната част на обжалвания съдебен акт и към разглежданата хипотеза на предоставен паричен заем на заематели – ФЛ, с оглед характера на финансова институция по см. на чл.3 ЗКИ на ищцовото АД решаващият състав на въззивния съд е счел, че волеизявление за обявяване на същия за предсрочно изискуем не съставлява и подадената искова молба. По съображения, че не е с издател ищецът – заемодател и не обективира негово волеизявление адресирано изрично до ответниците, като длъжници за обявяване предсрочната изискуемост на процесния паричен заем, а желанието на последните да договорят разсрочено плащане на задължението си, въззивната инстанция е отрекла твърдяните в исковата молба обстоятелства да са доказани и с приложената по делото молба – декларация от 05.11.2010 год., безспорно подписана от Н. и Л. Б. и сочеща на невъзможността им да погасяват дължимите месечни вноски в срок.
Съобразени решаващите мотиви в обжалваното решение позволяват да се приеме, че поставените от касатора правни въпроси не обосновават общата главна предпоставка за допускане на касационното обжалване – да се включват в предмета на спора и да са обусловили решаващите правни, а не фактически изводи на въззивния съд. Първият от тези въпроси въобще не е бил предмет на обсъждане в обжалвания съдебен акт в сочения от касатора негов контекст. Нещо повече, дори и същият да се приеме за релевантен по см. на чл.280, ал.1 ГПК, то неоснователно е поддържаното селективно основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Съгласно задължителните постановки в т.4 на ТР №1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалвано въззивно решение ще е от значение за точното прилагане на закона, било когато разглеждането му ще допринесе за промяна на създадена поради неточно тълкуване съдебна практика, било когато се налага осъвременяване на формираната правилна съдебна практика, поради настъпили изменения в обществените отношения и правна мисъл, при които същата е била създадена , а за развитие на правото, когато конкретната приложима законова разпоредба е непълна, неясна или вътрешно противоречива и е необходимо съдържанието и да бъде изяснено чрез корективно тълкуване, за да се създаде съдебна практика по нейното прилагане. В случая не само подобни аргументи не са наведени от жалбоподателя, обосновал наличието на визирания критерий за селекция единствено с възпроизвеждане на законовия му текст, но тези условия не са и осъществени.
Задължителна практика на касационната инстанция – ТР № 4/2013 год. на ОСГТК на ВКС, която се оспорва от касатора, като приложима в разглежданата хипотеза на предоставени в заем парични средства, е създадена при действието на ГПК, в сила от 01.03.2008 год. и липсва основание да се счете, че същата се нуждае от осъвременяване, а конкретна приложима законова разпоредба, която поради неяснота, непълнота или вътрешно противоречие да създава затруднение в съдебната практика и поради това да се налага изправителното и тълкуване, касаторът не сочи.
Що се касае до цитираното с касационната жалба решение на ПОС, то същото е без данни да е влязло в сила, поради което не се включва в практиката на съдилищата по см. на т.2 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС.
Отделен в тази вр. е въпросът, че към поддържаното селективно основание по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, то е и неотносимо.
Вторият формулиран от жалбоподателя правен въпрос, който е некоректно поставен, с оглед приетото в мотивите на обжалвания съдебен акт, е свързан с преценката на доказателствения материал по делото, която като част от императивно възложената на въззивния съд правораздавателна функция, е предмет на осъществяваната от ВКС касационна проверка по същество на въведените касационни основания. В този см. осъществяването и не е предмет на производството по чл.288 ГПК, което изключва относимостта му към предпоставките за достъп до касация.
Последният въпрос, въведен в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, е хипотетичен, тъй като същият не е бил предмет на обсъждане от въззивния съд и като ирелевантен за постановения краен правен резултат по делото не попада в обхвата на чл.280, ал.1 ГПК, както е прието в задължителните разяснения по т.1 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС.
Ответниците по касационната жалба в срока по чл.287, ал.1 ГПК са претендирали деловодни разноски, които с оглед изхода на делото в производството по чл.288 ГПК и процесуалното правило на чл.78, ал.3 ГПК им се следват, но само ако са доказали реалното им извършване, каквито доказателства отсъстват, касателно настоящата инстанция.
Водим от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд № 1716 от 07.08.2014 год., по т.д.№ 666/2014 год..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: