О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 135
гр. София, 15.03.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, Второ отделение на Гражданска колегия, в закрито заседание на шести ноември две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдия Гергана Никова гражданско дело № 1755 по описа за 2017 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството e по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. № 9007 от 24.08.2016 г., подадена от П. И. Г. чрез адвокат Н. Б. от АК – Р. против въззивно решение № 279 от 11.07.2016 г., постановено по в.гр.д.№ 304/2016 г. по описа на Окръжен съд Русе.
Жалбата е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване акт. Отговаря на изискванията по чл. 284 ГПК. Съдържа искане обжалваното решение да бъде отменено като неправилно и да се постанови ново, с което предявените искове да бъдат уважени с присъждане на разноските.
Ответникът по касация [община], представлявана от кмета П. С. чрез юрисконсулт А. С., е подал отговор на касационната жалба, като възразява, че въззивното решение е правилно. Претендира присъждането на юрисконсултско възнаграждение.
Третото лице помагач на ответника Министерство на регионалното развитие и благоустройството, в подаден чрез юрисконсулт Н. А. отговор моли да не се допуска касационното обжалване, евентуално – да бъде потвърдено въззивното решение.
Третото лице помагач на ответника ДЗЗД „Консорциум „Водоснабдителна и канализационна мрежа на [населено място]“, представляван от [фирма], не е подал отговор на касационната жалба.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Второ гражданско отделение, намира следното:
С обжалваното решение, в правомощията на въззивна инстанция по чл. 258 – 273 ГПК, въззивният съд е потвърдил решение № 1697 от 18.12.2015 г. на Районен съд – Русе, постановено по гр.д.№ 704/2014 г., с което са отхвърлени предявените от П. И. Г. против [община] искове с правно основание чл. 49 ЗЗД във връзка с чл. 45 ЗЗД за присъждане на сумата 10 000 лева – обезщетение за претърпени имуществени вреди от невъзможността в периода от 2009 г. до 2013 г. ищецът да бере и реализира продукция от овощните насаждения, които се намирали в притежавания от него недвижим имот (ПИ с идентификатор 63427.15.477) и да реализира доходи от това, ведно със законната лихва върху размера на обезщетението, считано от деня на увреждането – 14.09.2009 г. до окончателното изплащане, както с правно основание чл. 109 ЗС за осъждането на ответника да премахне последиците от извършения деликт, като възстанови огражденията и овощните насаждения, изравни терена и премахне насипаните земни маси и рекултивира почвата, с оглед възможността имотът да продължи да се изполва по предназначението си – овощна градина. Въззивният съд приел, че ищецът е собственик на ПИ 63427.15.477 с площ от 1 246 кв.м. с трайно предназначение на територията – земеделска, и начин на трайно ползване – овощна градина. На 09.08.2006 г. между Министерство на регионалното развитие и благоустройството /МРРБ/, [община] и [фирма]-Р. е сключено тристранно споразумение във връзка с осъществяване на Интегриран воден проект в [населено място] по програма ИСПА, по силата на което [община] се е задължила да предприеме необходимите правни действия съгласно чл. 193 ЗУТ за учредяване на безвъзмездно право на строеж в полза на МРРБ. В изпълнение на този ангажимент и въз основа на влязъл в сила парцеларен план за изграждане на обект-публична общинска собственост – доизграждане на колектор „Чародейка“ и отливен канал към него от дъждоприемник № 25 до р. Дунав, със заповед № РД-01/2010 от 10.06.2010 г., издадена от кмета на [община] на основание чл. 21 ЗОС, са отчуждени части от недвижими имоти на физически лица за задоволяване на общински нужди, които не могат да бъдат задоволени по друг начин, между които и 289 кв.м. от процесния имот на ищеца. Спорът по законосъобразността на отчуждителната заповед и дължимото обезщетение на ищеца е разрешен с влязло в сила решение на Административен съд – Русе по адм.д.№ 491/2011 г. С договор за изпълнение на проект „Доизграждане на колектор „Чародейка“ и отливен канал МРРБ е възложило изпълнението на СМР по проекта на ДЗЗД „Консорциум за водоснабдителна и канализационна мрежа на [населено място]“. От правна страна е прието, че съгласно чл. 163 ЗУТ строителят носи отговорност по негаторния иск при създаване във връзка с изпълнение на СМР на състояние, което е пречка за упражняване на правото на собственост. Тази отговорност не изключва и отговорността на МРРБ като възложител на СМР по проекта. Обстоятелството, че извършването на СМР е предхождало отчуждаването на процесния имот, не поражда задължение за [община] да обезщети ищеца за евентуални вреди в имота, тъй като общината няма качеството на възложител на СМР, в резултат на които да е причинено увреждане на имота на ищеца, и съответно не е пасивно легитимирана да отговаря по исковете по чл. 109 ЗС и чл. 49 ЗЗД. Освен липсата на пасивна материалноправна легитимация е прието, че предявените искове са и недоказани. Липсват категорични доказателства за местоположението и вида на оградата на процесния имот, за която ищецът твърди, че е разрушена и се иска възстановяването й, за нарушаване и повреждане на терена и на хумусния слой на почвата в имота, както и за броя, вида и възрастта на трайните насаждения, които били унищожени при извършените СМР във връзка с изграждането на колектор „Чародейка“, и реализираната от тях продукция.
В представеното от касатора изложение на касационните основания са поставени въпроси с довод, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК (ред. до ДВ, бр. 86/2017 г.) с позоваване на Р № 215 от 26.05.2011 г. по гр.д. № 874/2010 г. на ВКС, І г.о., Р № 66 от 19.03.2012 г. по гр.д. № 1139/2011 г. на ВКС, ІII г.о. и ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, както и с довод, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК (без излагане на мотиви в тази връзка):
(1) „Пасивно легитимиран ли е по негаторния иск при създаване на неоснователно състояние, което е пречка за упражняване правото на собственост както собственика на имота, при която е създадено това състояние, чието поведение не е необходимо да е виновно, така и прекия извършител, ако се е отклонил от възложеното или е действал без възлагане ?” ;
(2) „Отговорността в чл. 163 ЗУТ, уредена в благоустройствения закон изключва ли отговорността на собственика на имота, възложил извършването на работата, при изпълнението на която неоснователно се смущава, или пречи за упражняване правото на собственост ?” ;
(3) „Длъжен ли е въззивният съд служебно да събере доказателствата, които поначало се събират служебно от съда, когато такива са необходими за изясняване на делото от фактическа страна, при съответно оплакване за допуснато процесуално нарушение при първоинстанционното разглеждане на делото ?” ;
(4) „При констатирана нередовност на исковата молба поради противоречие между обстоятелствената част, в която се излагат твърдения, сочещи на правен интерес да се търси защита срещу определено лице, и петитума, насочен срещу друго лице, въззивното решение е ли е допустимо и подлежи ли на обезсилване, като делото следва да се върне за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд ?” и
(5) „Ако в първата инстанция не е бил конституиран необходим другар, чието участие при горните обстоятелства в производството е задължително, въззивният съд следва ли да обезсили като недопустимо първоинстанционното решение и да върне делото за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд с участието на необходимия другар ?”
Касационното обжалване не може да бъде допуснато по следните съображения:
Първите два въпроса предполагат по делото да е установено, че ответната община е възложител на работа, извършването на която има за резултат създаването на пречки за пълноценното ползване на притежавания от касатора имот, респ. – понасянето на имуществени вреди. Подобно обстоятелство не е установено по делото, напротив – прието е за установено, че възложител на работата е МРРБ, а изпълнител – ДЗЗД „Консорциум за водоснабдителна и канализационна мрежа на [населено място]“. В този смисъл и двата въпроса нямат обуславящо значение за изхода на спора, като по отношение на тях не е налице и допълнителния критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК (ред. до ДВ, бр. 86/2017 г.), тъй като отсъства противоречие между въззивното решение и цитираната практика на ВКС. Посоченото Р № 66 от 19.03.2012 г. по гр.д.№ 1139/2011 г. на ВКС, ІII г.о. не съдържа произнасяне по конкретен правен въпрос, а изложените в акта факти не разкриват сходство с процесния случай, поради което същият няма отношение към който и да е от поставените въпроси и съставлява неотносима към случая съдебна практика. С Р № 215 от 26.05.2011 г. по гр.д. № 874/2010 г. на ВКС, І г.о. е разгледан въпроса кое е лицето, което е пасивно легитимирано да отговаря по иск по чл. 109 ЗС, когато неоснователните действия, създали противоправното състояние, смущаващо правото на собственост са завършени, но последиците от тях продължават да препятстват ползването на имота – дали това е извършилото действията лице или възложителя на работата и кое от тях следва да се приеме, че поддържа противоправното състояние, когато за неговото съществуване не са необходими последващи активни действия, както и въпроса изпълнителя или възложителя носи отговорност при нанасяне на вреди на съседни имоти в хода на строителството в контекста на т. 3 от ПП № 17/1963 и уредбата по чл. 161 и чл. 163 ЗУТ. Прието е, че както по иска по чл. 109 ЗС, така и по иска по чл. 163 ЗУТ пасивно легитимирани са както собственикът на имота, който е възложил работата, при която е създадено това състояние (чието поведение не е необходимо да е виновно), така и прекия извършител, ако се е отклонил от възложеното или ако е действал без възлагане. Изложеното сочи на отсъствие на противоречие по смисъла на т. 1 от ТР № 2 от 28.09.2011 г. по тълк.д.№ 2/2010 г. на ВКС, ОСГТК между въззивното решение и Р № 215 от 26.05.2011 г., защото в настоящия случай не е установено [община] да е възложител на строителната дейност, в резултат от която се твърди да са настъпили описаните в исковата молба противоправно състояние по смисъла на чл. 109 ЗС и вреди по смисъла на чл. 49 ЗЗД.
Постановеното въззивно решение не се намира в отклонение и от задължителната практика по т. 3 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, съгласно която въззивният съд е длъжен да събере доказателствата, които се събират служебно от съда (експертиза, оглед, освидетелстване), когато е налице необходимост да бъде установен даден факт във връзка с въведено във въззивната жалба оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение, или ако тези доказателства са необходими за служебно прилагане на императивна материалноправна норма. Искането за назначаване на „експертиза със задачата, която е била поставена пред първата инстанция досежно допълнителното становище на вещото лице” е заявено с въззивната жалба и в негова подкрепа настоящият касатор се е позовал на допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение. С протоколно определение от 07.06.2016 г. въззивният съд е констатирал отсъствието на твърдяното процесуално нарушение и на това основание е оставил без уважение заявеното с въззивната жалба доказателствено искане. Данните по делото сочат, че по поставените от страните въпроси са изслушани три заключения на съдебни експертизи, включително приетото в о.с.з. 19.11.2015 г. Същото е представено по делото своевременно (от гл.т. чл. 199 ГПК) – на 01.10.2015 г., с него са дадени отговори на поставените от ищцовата страна въпроси, срещу съдържанието на които не са били заявени възражения. Така удостоверените обстоятелства налагат извод, че за въззивния съд не е възникнало задължение да назначи нова експертиза, съответно – отсъства основание за допускане на касационното обжалване по въпрос № 3.
Не е налице противоречие и с т. 5 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, съгласно чиито разяснения при противоречие между обстоятелствената част, в която се излагат твърдения, сочещи на правен интерес да се търси защита срещу определено лице, и петитума, насочен срещу друго лице, е налице нередовност на исковата молба, налагаща ново разглеждане на делото от друг състав на първоинстанционния съд. В настоящия случай, след подробното описание на обстоятелствата, от които ищецът извежда претенциите си срещу [община], изрично е записано : „Независимо от изложеното, с настоящата искова молба не предявявам иск против изпълнителя Консорциум „Водоснабдителна и канализационна мрежа” [населено място] и МРРБ.”. Така включеният текст не оставя никакво съмнение относно субекта, срещу който се търси защита, и изключва възможността да се разсъждава за евентуална нередовност на исковата молба досежно конституирания по делото ответник. Съобразно диспозитивното начало в процеса (чл. 5 ГПК) съдът е бил длъжен и се е произнесъл в рамките на сезирането, с оглед което постановените по делото решения са процесуално допустими. Обстоятелството, че изследвайки основателността на претенциите, съдилищата са достигнали до изводи, че общината не е пасивно материалноправно легитимирана да отговаря, е въпрос, който касае именно тяхната основателност, а не допустимост. В кръга на задълженията, произтичащи за съда от служебното начало не се включва такова да напътства страните да насочат исковете си срещу субекти, чиято отговорност произтича от анализа на събраните по делото доказателства.
В обосновката към въпрос № 5 касаторът счита, че ДЗЗД Консорциум „Водоснабдителна и канализационна мрежа” [населено място] е следвало да бъде конституирано като главна страна в производството, а проведеното въпреки това производство е процесуално недопустимо в светлината на разясненията по т. 6 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК. Характерна черта на необходимото другарство е, че поради естеството на спорното правоотношение или по разпореждане на закона съдебното решение трябва да бъде еднакво по отношение на всички другари. Задължителното другарство е частен случай на необходимо другарство, при който участието на всички другари в процеса е условие за неговата допустимост. Постановеното решение е процесуално недопустимо само в хипотеза, когато в първата инстанция не е бил конституиран задължителен необходим другар. Естеството на предявените в случая претенции не сочи по отношение на което и да е лице да са налице предпоставките да бъде определено като необходим другар на конституирания по делото ответник. Не е налице и разпореждане на закона, което да представлява източник на съвместна процесуална легитимация за общината и друг правен субект като абсолютна положителна процесуална предпоставка, без наличието на която производството по исковете по чл. 109 ЗС и чл. 49 ЗЗД да е процесуално недопустимо. Ето защо касационната инстанция констатира, че не е налице противоречие между въззивното решение и релевираната задължителна практика.
Освен основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, по отношение на никой от поставените въпроси не е налице и предпоставката за допускане на обжалването в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, в която връзка самият касатор не е изложил никакви аргументи.
С оглед настоящото произнасяне и на основание чл. 81 ГПК касаторът дължи на ответника по касация направените разноски за защита пред ВКС. В случая такива се присъждат на основание чл. 78, ал. 8, изр. 2 ГПК във връзка с чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащането на правната помощ и възлизат на сумата 100 лв.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 279 от 11.07.2016 г., постановено по в.гр.д.№ 304/2016 г. по описа на Окръжен съд Русе.
ОСЪЖДА П. И. Г. ДА ЗАПЛАТИ на [община] сумата 100 (сто) лева – юрисконсултско възнаграждение за защита пред ВКС.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: