О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 135
Гр.София, 19.02.2020г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и осми януари през две хиляди и двадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ
ЧЛЕНОВЕ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
МАЙЯ РУСЕВА
при участието на секретаря …….., като разгледа докладваното от съдията Русева г.д.N.2725 по описа за 2019г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на М. Н. Ракшиева срещу решение №.1/10.01.19 по г.д.№.540/19 на АС Пловдив, ІІс.-с което е потвърдено решение №.966/10.07.18 по г.д.№.2591/16 на ОС Пловдив за отхвърляне на предявения от касатора иск с правно основание чл.26 ал.1 пр.1 вр. с чл.152 ЗЗД за прогласяване на нищожност на два договора – за продажба и за дарение на недвижими имоти.
Ответните страни А. М. и Т. М. оспорват жалбата.
Третите лица помагачи А. А. Б. и „ОББ“АД, [населено място], не вземат становище; З. Д. З. я оспорва.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирани за това лица, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима.
За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното:
С обжалвания акт е прието от фактическа стана, че: на 15.08.18 са съставени два нотариални акта /№.62 и №.63/ с прехвърлител М. Ракшиева и приобретател А. М. /през време на брака му с Т. М./, с които ищцата продава на ответника жилище в [населено място], [улица].20, за сумата 20000лв. – с отбелязване, че данъчната оценка е 69811,30лв., върху имота има тежест /ипотеки в полза на ФК „Кристи“/, а владението му ще бъде предадено до един месец от подписването на договора, и му дарява 2/8 ид.ч. от поземления имот на същия адрес; описаните ипотеки са обезпечили вземания на ФК „Кристи“ по два договора за заем /№.245/ 25.01.13 и №.285/20.06.13/ със срок за издължаване 12 месеца, с които на ищцата са били отпуснати заеми съответно в размер на 30000лв. и 10000лв.; съгласно писмо №.32/13.12.17 на ФК „Кристи“ задълженията по същите са били погасени на 16.08.13 по банков път от А.М., който е превел сумата 40720лв. – като през август 2013г. ищцата е усвоявала суми по втория заем и не е погасявала задълженията по двата заема след 15.08.13г.; искала е издаване на писма-ангажимент на няколко пъти във връзка с водени преговори с потенциални купувачи – като оригиналите са били предавани на нея или на лицата, на които са издавани – в това число на А.М.; точните суми в писмата са били различни и са зависели от датите на издаването им, тъй като задълженията по договорите за заем се изчисляват на база сбор от главница и лихви и се променят всеки ден. На 9.01.14г. А. и Т. М. продават апартамента на А. Б. за 76000лв. /при данъчна оценка 84432,40 лв./, а А.М. й продава идеалната част от дворното място за 2000лв. /при платени съответно 7000лв. и 1000лв. и остатък, погасяем чрез кредит/; за целта „Сибанк“АД е предоставила на А.Б. кредит в размер на 70000лв. със срок на издължаване 360месеца, обезпечен с вписване на ипотека върху имота, а ищцата е внасяла по нейна сметка суми /през м.02-м.03 2014г. – за „захранване на сметка“, а от 18.03.14 до м.12.2014 – с основание „вноска по кредит“/; поради необслужване на кредита той е бил обявен за предсрочно изискуем, банката се е снабдила с изпълнителен лист срещу Б., а с влязло в сила постановление за възлагане от 14.10.15 имотът е възложен на З. З.-въведен в него на 30.09.16 чрез съдебен изпълнител.
Обсъждайки показанията на разпитаните свидетели, съдът е приел, че тези на св.К. /който обяснява какви преговори са водени и как ответникът е настоявал вместо обезпечение „ипотека“ имотът да му бъде прехвърлен/ следва да се ценят с оглед чл.172 ГПК и другите данни по делото и като се отчита тяхната заинтересованост; посочил е, че те не трябва да бъдат кредитирани, тъй като свидетелят е заинтересован от положителен изход на делото /в близки отношения е с ищцата, живял е 30г. с нея в жилището, видно от протокола за въвод е бил намерен с нея на адреса и заедно са изнесли вещите си, той е инициатор на заема и двете сделки/ и показанията му са противоречиви, неправдоподобни, услужливи и нелогични в някои части, а в други противоречащи на писмени доказателства; не е кредитирал и казаното от св.Я. /тъй като то не възпроизвежда нейни преки впечатления, а пресъздава разказано й от ищцата/, като същевременно е дал вяра на показанията на св.Г. /че когато отишла да консултира ответника и да види имота, той вече се предлагал на пазара от няколко агенции (самият св.К. твърдял, че ищцата вече имала две предложения за продажба на имота) и пред нея не е говорено за заем и цена/, св.А. /повикан за съдействие за влизане на М. във владение на имота–като при посещаването му жена отвътре започнала да кълне и вика, че и да го запалят, няма да го даде/, св.К. /карал ответника при покупката на имота, но не чул да се говори за заем/ и св.С. /присъствал на продажбата без пред него да е коментиран заем/.
От правна страна е прието, че за да се уважи иска за прогласяване нищожността на двете сделки като сключени в нарушение на чл.152 ЗЗД – за обезпечение на заем на ищцата, следва да се установи възникването на заемно правоотношение с ответниците, както и че преди или едновременно с него страните са уговорили начин на удовлетворяване на кредитора, различен от предвидения в закона. Намерено е, че ищцата не е доказала тези обстоятелства, респективно, че страните са валидно обвързани от сделките и исковете за прогласяване на нищожността им са неоснователни. Съдът е посочил, че по делото не е установено твърдяното заемно правоотношение – при липса на писмени доказателства за същото, двамата разпитани свидетели не са установили възникването му; становището на третото лице помагач А.Б. не подкрепя показанията им и не ги прави правдоподобни, както и не доказва възникването на спорното правоотношение и уговорката за обезпечаването му; недоказани са и твърденията, че на ищцата са й трябвали спешно 20000лв. за погасяване на заем към финансовата къща и вдигане на ипотеката върху имота-което се твърди, че я мотивирало да сключи заем с този размер с ответника. Установено е, че в деня, следващ този на продажбата, купувачът е погасил задължението към финансовата къща в размер на 40720лв. и е заличил ипотеката върху вече собствения си имот, през август 2013 и след това ищцата не е внасяла никакви суми по задължението си към ФК „Кристи“, а и то не е било както се твърди от 20000лв., а от 40720лв. От друга страна продажбата на жилището на цена, по-ниска от данъчната оценка от 69811лв., също не е индиция за наличие на заемно правоотношение. Освен 20000лв., платени по банков път на ищцата, ответникът е погасил и задълженията й по двата договора за заем общо в размер на 40720лв. Отразено е, че ако тази сума е била договорена като цена на имота, то той е платил с 9000лв. по-малко от данъчната оценка, а това е нормално, като се има предвид състоянието на жилището /което според св.Г. е било лошо, необходими били много средства за ремонтирането и осъвременяването му/ и твърдяната спешна нужда от пари. Съдът е намерил, че ответникът е доказал твърдението си, че цената е била продиктувана от състоянието на имота и от договорката, че владението му ще се предаде месец след продажбата-която не била спазена, както и че още преди сделката ищцата е имала намерение за отчуждаване /имотът е бил предлаган от агенции, а финансовата къща е издавала писма за дълга на потенциални купувачи лично или чрез ищцата/.
Касаторът се позовава на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 и чл.280 ал.2 пр.3 ГПК. Формулира следните въпроси: 1.“Допустимо ли е събиране на доказателства, опровергаващи събраните доказателства на насрещната страна, и от кой момент доказателствените искания за опровергаване се считат преклудирани?“ /опр.№.403/22.04.09 по г.д.№3926/08, ІV ГО/; 2.“Какво е значението на отношението между страна в производството, разпитан в същото свидетел, следва ли близките отношения да се приемат за заинтересованост от изхода на делото, което да обоснове недостоверност на показанията?“ /реш.№.250/ 21.12.15 по г.д.№.3897/15, І ГО; реш.№.146/13.11.15 по т.д.№.2687/14, ІІ ТО/; 3.“Допустимо ли е съдът да не кредитира свидетелски показания с единствения мотив, че са дадени от лице, близко до някоя от страните, без да съобрази целия доказателствен материал по делото?“ /реш.№.250/21.12.15 по г.д.№.3897/15, І ГО; реш.№.146/13.11.15 по т.д.№.2687/14, ІІ ТО/; 4.“Допустимо ли е съдът да основава решението си, като се позовава на доказателства, които не са събрани по надлежния процесуален ред, и на писмени доказателства, които не се намират в кориците на делото?“; 5.“Допустимо ли е съдът да приеме като доказан факт единствено въз основа на твърдение за наличие на доказателство?“.
Настоящият състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допускано.
Във връзка с първия въпрос се цитира практика /опр.№.403/22.04.09 по г. д.№3926/08, ІVГО-неприложено по делото и за каквото няма данни в системата на ВКС/, като се сочи, че според същата свидетелските показания се преценяват по вътрешно убеждение с оглед всички обстоятелства по делото и като се отчита дали свидетелите имат преки впечатления от подлежащите на установяване факти и данните за евентуална заинтересованост. Така пресъздадената практика не кореспондира със зададения въпрос и е неотносима към него. Поради това и не би могла да обоснове допускане по същия на касационно обжалване по критериите на чл.280 ал.1 т.1 ГПК.
Вторият и третият въпрос са свързани с кредитирането на свидетелски показания. Налице е позоваване на практика, според която събраните доказателства следва да бъдат обсъдени поотделно и в тяхната съвкупност, като съдът не може да основе изводите си по съществото на спора на произволно избрани от него доказателства /реш.№.250/21.12.15 по г..д.№.3897/15, І ГО/; той е длъжен да обсъди всяко прието доказателство и всеки довод на страната, този пропуск съставлява процесуално нарушение, като ако то е съществено, обжалваното решение следва да се отмени /реш.№.146/13.11.15 по т.д.№.2687/14, ІІ ТО/. Въпросите се задават в контекста на твърдения, че изводите на въззивната инстанция за наличие на намерение у ищцата да продава имота са формирани на база представеното писмо от финансовата къща /без сочените в него писма да са приложени с отговора на исковата молба и твърдения за такива да са изложени в него/ и без да се съобразят показанията на свидетел на ищцата, приет за заинтересован, вкл. че при преговорите между страните ответникът е заявил, че е в близки отношения с финансовата къща. Настоящият състав намира, че съдът не е процедирал в отклонение от цитираната практика. Изводите за намерението на ищцата да продава имота са формирани не само на база цитираното писмо, а и с оглед показания на свидетелката Г. в същия смисъл. Същевременно, при приемането му в съдебно заседание /на 18.01.18, стр.194 гръб/ писмото не е било оспорено по никакъв начин от присъствалия процесуален представител на ищцата; не са били оспорени след изслушването им и показанията на свидетелката, респективно в заседанието не са били направени никакви доказателствени искания във връзка с кредитирането им или в защита на евентуално поддържана друга теза от ищцата в тази връзка; не е била поискана и допълнителна възможност за становище и евентуално ангажиране на доказателства в срок след заседанието. От друга страна съдът е ценил свидетелските показания във връзка с целия доказателствен материал, в това число с оглед събраните писмени доказателства, а не изолирано. Несъгласието на касатора с изложените от съда мотиви не е основание за допускане на касационно обжалване, респективно в производството по чл.288 ГПК не може да се изследва въпроса правилно ли, въз основа на доказателствата по делото, въззивният съд е направил определени доказателствени изводи. Необосноваността и незаконосъобразността като пороци на въззивното решение са основание за обжалването му съгласно чл.281 т.3 ГПК и биха могли да бъде обсъждани едва при разглеждане на касационната жалба по същество – след евентуалното й допускане до касация предвид критериите на чл.280 ал.1 ГПК, а не в настоящата фаза на селекция по тези критерии. С оглед на изложеното не е налице цитираната хипотеза на чл.280 ал.1 т.1 ГПК.
Четвъртият и петият въпрос са неотносими. Те предпоставят условие, което не е било прието от съда, а и той не е излагал подобни мотиви. Въззивната инстанция не се е позовала на доказателство, което не е събрано по предвидения процесуален ред и не се намира в кориците на делото, респективно не е приела за установен факт само въз основа на твърдение. По посочените в решението релевантни за изхода на спора въпроси съдът е обосновал приетото от него от фактическа и правна страна на база преценка на всички събрани по делото доказателства, в това число свидетелските показания, излагайки подробни мотиви кои и защо кредитира. Несвоевременно наведени твърдения и представени доказателства не биха могли да бъдат взети предвид с оглед установените в процесуалния закон преклузии. Предвид горното въпросите не биха могли да обосноват допускане до касационно обжалване при условията на чл.280 ал.1 ГПК.
Доколкото касаторът се позовава на очевидна неправилност на решението /чл.280 ал.2 пр.3 ГПК/, същият не е обосновал оплаквания, различни от тези, относими към твърдяните хипотези на чл.280 ал.1 ГПК. Видно от посоченото по-горе, във връзка с последните не е налице отклонение от задължителната практика, атакуваният акт не е постановен нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика – и следователно не може да се приеме, че се касае за очевидна неправилност.
Мотивиран от горното, ВКС, ІІІ ГО,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №.1/10.01.19 по г.д.№.540/19 ва АС Пловдив, ІІс.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: