О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 135
гр. София, 24.02.2014 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на тринадесети февруари през две хиляди и четиринадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА КОСТОВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
като изслуша докладваното Костадинка Недкова т. д. N 2519 по описа за 2013г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Й. Г. С., срещу решение № 281 от 18.02.2013г. по гр.д. № 3338/2012г. на Софийски апелативен съд, в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в отхвърлителната му част за разликата от 30 000 лева до пълния предявен размер от 80 000 лева по иска по чл.266, ал.1 от КЗ и касаторът е осъден да заплати на застрахователното дружество – ответник разноски.
В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно, поради всички, предвидени в чл.281, т.3 ГПК основания- нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Касаторът счита, че размерът на обезщетението за неимуществени вреди е определено в нарушение на принципа за справедливост, установен в чл.52 от ЗЗД, тъй като неправилно е преценена тежестта на вредите от гледна точка на характера на травматичните увреждания, интензивността и продължителността на болките и страданията и динамиката ни икономическите процеси в страната. Сочи, че въззивното решение е постановено в нарушение на чл.51, ал.2 ЗЗД, поради липсата на принос на пострадалото лице за настъпване на ПТП, тъй като ищецът е пресичал пътното платно в района на пешеходна пътека, като се поддържа, че има вероятност ударът да е настъпил именно на пешеходната пътека. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1-т.3 ГПК.
Ответникът, [фирма], оспорва жалбата, като твърди липса на посочените основания за допускане на касационен контрол по чл.280 ГПК, съответно на неправилност на обжалваното решение.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение, с което след частична отмяна на първоинстанционния акт на ищеца е присъдена допълнителна сума от 10000 лева, като за разликата над 30 000 лева до пълния претендиран размер от 80 000 лева, претенцията по чл.226, ал.1 КЗ е счетена за неоснователна, въззивният съд е приел, че справедливото по чл.52 от ЗЗД обезщетение за претърпените от него от ПТП неимуществени вреди следва да бъде намалено, поради принос на пострадалия ищец за настъпване на увреждането. Определянето на размера на обезщетението решаващият състав е обосновал с вида, интензитета, обема и продължителността на причинените неимуществени вреди.
Касаторът в изложението си по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК сочи, че прави възражение за неправилно прилагане на чл.52 ЗЗД и на чл.51, ал.2 ЗЗД, тъй като присъденото застрахователно обезщетение не съответства на действителните неимуществени вреди, като крайно занижено. При прилагането на критерия за справедливост при определяне на размера на обезщетението, апелативният съд в недостатъчна степен е отчел претърпените и търпими от касатора действителни болки, страдания и неудобства и тяхната продължителност. Не се държи сметка за динамиката на икономическите процеси в страната, които стоят в основата на непрекъснатото нарастване на нивата на застрахователно покритие за неимуществени вреди и законодателното задължение за тяхното периодично осъвременяване, като въззивният съд не се е съобразил с покачването на застрахователните лимити. Въз основа на това се извежда неправилност на обжалваното решение, като постановено в противоречие с материалния закон – чл.52 ЗЗД. Сочи се, че съдебната практика на съдилищата в страната и на ВКС по отношение на прилагането на чл.52 ЗЗД е противоречива, тъй като размерът на обезщетенията, които се присъждат, са в пъти различни, въпреки, че търпените неимуществени вреди са еднакви. Твърди се, че практиката на ВКС относно прилагането на чл.52 ЗЗД се базира на стари решения и се нуждае от осъвременяване. Касаторът се позовава на хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, като според него, „прилагането на чл.52 ЗЗД следва да е точно, правилно да се прилагат събраните по делото доказателства, за да не се стига от различните съдилища до различни изводи, което в случая, макар да се касае до казуално тълкуване, ще доведе и до развитие на правото”. Навежда се, че във въззивното решение е допуснато и известно отклонение от практиката на ВКС – решение №749/ 05.12.2008г.,ТК, относно детерминирането и на критерия за справедливост от съществуващата в страната конюктура и от общественото възприемане на справедливостта на всеки отделен етап от развитието на обществото в страната, като икономическата конюктура е в основата и на почти ежегодното нарастване на нивата на застрахователното покритие за неимуществени вреди, причинени от застрахования на трети лица. Сочи се, че при определяне на размера на дължимото застрахователно обезщетение като ориентир следва да се вземат предвид и съответните нива на застрахователно покритие към релевантния за определяне на обезщетението момент.
Видно от очертаното по-горе съдържание на изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, в него се прави смесване на касационните основания по чл.281, т.3 ГПК и специфичните за достъпа до касация основания по чл.280, ал.1, т.1-т.3 ГПК. Дори обаче, да се приеме, че значимият за изхода на спора правен въпрос, на който се позовава касаторът, е за приложението на чл.52 ЗЗД, въпреки, че той е относим към предмета на конкретното дело, образувано по предявен иск по чл.226, ал.1 КЗ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, и е обусловил определянето на размера на присъденото обезщетение, не се доказва наличието на релевираните допълнителни предпоставки по чл.280, ал.1, т.1-т.3 ГПК.
По въпросите, свързани с приложението на чл.52 от ЗЗД, съществува задължителна съдебна практика – ПП №4/1968г., в съответствие с която е постановен атакувания съдебен акт. Въззивният съд е взел предвид специфичните за конкретния случай обстоятелства, при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, значими за установения в чл.52 ЗЗД принцип на справедливостта.
В цитираното решение на ВКС № 749 / 05.12.2008г. по т.д. № 387/2008г. на II ТО, постановено по реда на чл.290 ГПК, е даден отговор на въпроса за възможността в производството по чл.407, ал.1 /отм./ ТЗ да бъде процентно определена трайната загуба на работоспособност на пострадалия от осъществен деликт, въз основа на изслушана съдебно – медицинска експертиза и той да се разграничава от признатия с ЕР на ТЕЛК процент инвалидизация. Доколкото този въпрос не е бил предмет на делото и на разглеждане от въззивния съд, посочената задължителна практика не е относима за спора. Освен това, видно от мотивите, обстоятелствата, имащи значение за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди в посоченото от касаторката решение, са различни от тези по настоящото дело. С оглед различната фактическа обстановка по делата, не може да се направи извод, че даденото от апелативния съд разрешение по приложението на чл.52 ЗЗД е в противоречие с разрешението на този въпрос в посоченото решение.
С оглед горното, не се доказва осъществяването на допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Съгласно т.3 от Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, доколкото обжалваното въззивно решение е постановено в съответствие със задължителната практика на ВКС, не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, независимо дали има влезли в сила казуални решения, даващи противоречиво разрешаване на същия правен въпрос. Следва да се отбележи, че касаторът не сочи и не представя в подкрепа на релевираното основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК практика на съдилищата.
Не е налице и поддържаното от жалбоподателя основание по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. Дадените с ППВС № 4/1968 г. задължителни указания по тълкуването и прилагането на посочената разпоредба не са загубили своето значение и днес, което изключва допускането на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.3 от ГПК по посочения въпрос. Разликата в размерите на обезщетенията за неимуществени вреди, присъждани от съдилищата, произтича не от неточното прилагане на закона, поради трудности по приложението на установения в чл.52 от ЗЗД принцип на справедливост, а от разликата във фактите, на които се основава решението по всяко конкретно дело. Липсва непълнота или неяснота на закона, налагащи преодоляването им по тълкувателен път, или необходимост от даване на нови правни разрешения, обусловена от промяна на обществените условия или законодателството, поради което въпросът не е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правотото /чл.280, ал.1, т.3 ГПК/.
Във връзката с разпоредбата на чл.51, ал.2 ЗЗД в изложението се сочи единствено, че тя е неправилно приложена. Нарушението на материалния закон е основание за касиране на въззивното решение по чл.281, т.3 ГПК и е относимо за правилността на акта, поради което може да бъде взето предвид едва при осъществяването на касационния контрол по чл.290 ГПК т.е. само, ако решението бъде допуснато до касация. То не може да бъде разглеждано в производството по чл.288 ГПК, тъй като не се явява основание по чл.280, ал.1, т.1-т.3 ГПК за допускане до касационен контрол на въззивното решение. Основанията за селектиране на касационната жалба са различни от основанията по чл.281, т.3 ГПК за неправилност на въззивното решение и тъй като въпросът е от значение за правилността на обжалвания акт, той не може да обуслови допускането на касационния контрол.
С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1- т.3 ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение.
Водим от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 281 от 18.02.2013г. по гр.д. № 3338/2012г. на Софийски апелативен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.