О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 135
гр.София, 30.01.2013 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
двадесет и трети януари две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов
Борис Илиев
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 24/ 2013 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по искане на Д. г. с. [фирма] за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Пазарджишки окръжен съд № 477 от 24.10.2012 г. по гр.д.№ 826/ 2012 г. С него е потвърдено решение на Велинградски районен съд по гр.д.№ 1881/ 2011 г. и по този начин са уважени предявените от С. Ц. У. против касатора искове, квалифицирани по чл.344 ал.1 т.1, 2 и 3 КТ, за признаване за незаконно и за отмяна на уволнението, извършено със заповед № 3/ 21.10.2011 г.; за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност „горски надзирател”; и за заплащане на обезщетение за оставане без работа в размер 4 716 лв.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване жалбоподателят повдига единствено материалноправният въпрос за приложимостта на закрилата по чл.333 ал.1 т.3 КТ, когато работникът е страдал от заболяване по чл.1 от Наредба № 5/ 20.02.1987 г. за болестите, при които работниците, боледуващи от тях, имат особена закрила съгласно чл.333 ал.1 от Кодекса на труда (Наредба № 5), но то е установено след прекратяване на трудовото правоотношение. Според касатора по този въпрос практиката на съдилищата е противоречива и поради това моли за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Ответникът по касация С. Ц. У. оспорва жалбата и твърди, че поставеният от касатора правен въпрос е разрешен от въззивния съд в съответствие с обвързващата практика на ВКС, поради което обжалването не следва да се допуска.
Съдът намира жалбата за допустима, обаче искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно.
Въззивният съд е уважил предявените искове на две основания. Първото от тях е непреодоляна по надлежния ред закрила по чл.333 ал.1 т.3 КТ – тъй като към момента на връчване на уволнителната заповед работникът е страдал от психично заболяване, а работодателят не е изискал от него сведения за здравословното му състояние преди да пристъпи към уволнение. Второто основание е недоказаност на извършеното нарушение, за което е наложено дисциплинарно наказание „уволнение”. Следователно уважаването на исковете се дължи и на обстоятелството, че работодателят не е изпълнил възложената му доказателствена тежест за установяване на действията, квалифицирани като основание за ангажиране на дисциплинарната отговорност на работника. За тези правни съображения на въззивния съд въпросът за приложимостта на закрилата по чл.333 ал.1 т.3 КТ няма значение.
Освен това не може да бъде възприето твърдението на касатора, че по поставения въпрос има противоречива практика. Както основателно сочи ищеца в отговора срещу касационната жалба, по този въпрос има установена обвързваща практика на ВКС. Според нея закрилата по чл.333 ал.1 т.3 КТ има обективен характер и за приложението й е достатъчно заболяването по Наредба № 5 да е съществувало към момента на връчване на предизвестието или уволнителната заповед. Изключения ат този принцип има, но работодателят може да се ползва от тях, само доколкото е изпълнил задължението си по чл.1 ал.2 от Наредба № 5 и преди да пристъпи към уволнение е изискал от работника сведение дали не страда от някое от заболяванията, визирани в чл.1 ал.1. В случая тази предпоставка не е налице.
По изложените съображения Върховният касационен съд намира, че не се налице основанията по чл.280 ал.1 ГПК и
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Пазарджишки окръжен съд № 477 от 24.10.2012 г. по гр.д.№ 826/ 2012 г.
ОСЪЖДА Д. г. с. [фирма] да заплати на С. Ц. У. сумата 270 лв (двеста и седемдесет лева) разноски по касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: