О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 135
гр.София, 05 февруари 2016 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Р. Б., Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на трети февруари, две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ
ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА ЕРИК ВАСИЛЕВ
като изслуша докладваното от съдия Ерик Василев гражданско дело № 294 по описа за 2016 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на П. на Р. Б. срещу въззивно решение № 2050 от 27.10.2015 г. по в.гр.д. № 2691/2015 г. на Апелативен съд-София, с което се отменя частично решение № 2384 от 14.04.2015 г. по гр.д. № 13359/2013 г. на Софийски градски съд в частта, с която е уважен предявения иск на основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ на М. Ц. Ц. за обезщетение за неимуществени вреди за разликата над 15000 лева до 18000 лева, ведно със законната лихва от 20.02.2012 г. до окончателното изплащане на сумата и се потвърждава отхвърлянето на претенцията до пълния предявен размер от 50 000 лева, както и в частта, с която е уважен предявения иск за имуществени вреди от 13 400 лева – разноски за адвокат в наказателното производство, ведно със законните лихви от 20.02.2012 г. до изплащането.
Касационна жалба против решението на апелативния съд в осъдителната част е постъпила от П. на Р. Б. с твърдения, че постановеното решение в тази част е неправилно и необосновано – касационни основания по чл.281, т.3 от ГПК.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се поддържа, че са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК, тъй като процесуалноправният въпрос за определяне на неимуществените вреди, което следва да се извърши от съда след задължителната преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл.52 ЗЗД в обжалваното решение е решен в противоречие със задължителната съдебна практика на Върховния съд в т.ІІ от ППВС № 4 от 23.12.1968 г., указанията в т.3 и т.11 от Тълкувателно решение № 3/22.04.2005 г. по тълк.д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС и т.19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС. Изложени са доводи за липсата на мотиви за наличието на причинно-следствената връзка между незаконното обвинение и причинените вреди, както и че материалноправният въпрос за определянето на конкретния размер на обезщетение за неимуществени вреди, с оглед принципа за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД се решава противоречиво от съдилищата в решение № 131/29.04.2011 г. на ВКС по гр.д. № 645/2010 г., ІІІ г.о., решение № 214/10.10.2007 г. на САС по гр.д. № 2211/2006 г., решение № 229/15.07.2013 г. на ВКС по гр.д. № 1179/2012 г., ІV г.о. и решение № 81/27.01.2006 г. на ВКС по гр.д. № 23/2005 г., ІV г.о.
Въззивното решение в частта за имуществените вреди също се твърди, че е неправилно и се поставя въпроса, може ли съдът да намали поради прекомерност в производството по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ платеното в наказателното дело адвокатско възнаграждение, като приложи по аналогия чл.78, ал.5 ГПК, с твърденията, че съдът се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС – решение № 81/27.01.2006 г. по гр.д. № 23/2005 г., ІV„А“ г.о..
От ответника по жалбата М. Ц. Ц., чрез адвокат И. В. от САК е подаден писмен отговор, в който се твърди, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че не са налице основанията по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, поради следните съображения: За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че са налице предпоставките за ангажиране отговорността на държавата на основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ, тъй като на 24.09.2008 г. от СГП са били повдигнати обвинения на ищеца, по отношение на които наказателното производство частично е прекратено, а повдигнатото обвинение от 20.01.2009 г. е завършило с оправдателна присъда на Софийски районен съд по н.о.х.д. № 13184/2009 г., влязла в сила на 20.02.2012 г., с която М. Ц. Ц. е признат за невиновен в извършване на престъпление по чл.209, ал.1 НК. По отношение на него първоначално е била взета мярка за неотклонение парична гаранция в размер на 30 000 лева до 13.07.2011 г., когато е заменена с „подписка” до окончателно приключване на наказателното дело.
Съобразявайки конкретните обстоятелства по делото за продължилото повече от три години наказателно преследване срещу ищеца, ограничаване на правото му на свободно придвижване от наложената мярка да напуска пределите на страната, включително и широкото медийното отразяване на започналото срещу него наказателно производство, въззивният съд е приел, че справедливото обезщетение за причинените неимуществени вреди е в размер на 15 000 лева. Съдът е приел също, че не се доказва пряка причинна връзка между вредите на ищеца от публичното оттегляне на подкрепата на политическата партия, в която членувал и обвинението на прокуратурата, поради което претенцията до пълния размер е неоснователна.
При тези мотиви в обжалваното решение, поставените от касатора въпроси в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК не обосновават допускане на касационно обжалване поради противоречие с практиката на ВКС, тъй като въззивният съд е установил всички релевантни факти от значение правния спор и въз основа на тях е формирал собствени правни изводи за наличието на причинно-следствена връзка между повдигането на незаконно обвинение между повдигането на незаконно обвинение от прокуратурата и настъпилите неимуществени вреди за пострадалия, в съответствие с разясненията в т.19 от ТР № 1/2001 г. по т. д. № 1/2000 г. на ОСГК, която не е загубила сила. Според указанията в това тълкувателно решение, при разглеждането на делото във въззивното производство съдът прави свои фактически и правни изводи по съществото на спора като достига до свое собствено решение, извършвайки в същата последователност действията, които би следвало да извърши първоинстанционния съд. В обжалваното решение, въззивният съд е обсъдил подробно всички събрани доказателства от значение за установяване на неимуществените вреди на ищеца и въз основа на тях е приел степента на въздействие върху неговия личен и професионален живот, с което е определил размер на обезщетението в съответствие с практиката на ВКС в т.II от ППВС № 4/23.12.1968 г., в която се приема, че критерият за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД означава да бъде определен паричен еквивалент на болките и страданията на пострадалото лице във всеки отделен случай, при който се ангажира отговорността на държавата.
С разясненията по прилагане на закона в т.3 и т.11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС се посочва, че държавата чрез своите правозащитни органи се освобождава от отговорност, ако единствената причина за увреждането е поведението на пострадалия или се намалява в случаите, при които е налице съпричиняване на вредоносния резултат, но преценката се прави при наличието на причинно-следствена връзка между поведението на пострадалия и вредоносния резултат с оглед особеностите на всеки конкретен случай. По тези въпроси, въззивният съд не е формирал нито правни, нито фактически изводи, защото липсват твърдения в тази насока от ответника, а ищецът по делото е оправдан изцяло с влязло в сила решение на наказателния съд.
Въззивният съд е извършил собствена преценка за причинно-следствената връзка с оглед на особеностите на конкретния случай, съобразявайки установената практика на ВКС да отчете всички обстоятелства от значение за определяне размера на обезщетението – вида и продължителността на наказателното преследване, реално изживените страдания и безпокойства, както и отражението върху социалния живот на пострадалия, включително взетата мярка за неотклонение. Тези обстоятелства са преценявани от съда по негово вътрешно убеждение, което в настоящото производство по реда чл.288 ГПК не може да бъде проверявано за необоснованост. Съдът е уважил частично претенцията за обезщетение, но е отчел също, че присъденият размер не следва да надвишава реално претърпените вреди, поради което предявения иск е неоснователен за разликата над 15 000 лева. В този смисъл, поставеният материалноправен въпрос за определянето размера на обезщетението за неимуществени вреди и прилагането на принципа за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД не е решен в противоречие с представените решение № 131/29.04.2011 г. на ВКС по гр.д. № 645/2010 г., ІІІ г.о. и решение № 229/15.07.2013 г. на ВКС по гр.д. № 1179/2012 г., ІV г.о., в които преценката на съда е извършена при различна фактическа обстановка за тежестта на обвинението и продължителността на наказателното преследване, както и публичното оповестяване в медиите за конкретния случай. Изводите на съда за размера на обезщетението са в съответствие със задължителната за съдилищата практика на ВКС по тълкуването и прилагането на закона, с оглед на което не е налице основание за допускане на касационно обжалване на решението по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, тъй като съдебната практика на поставения въпрос за приложението на чл.52 ЗЗД е уеднаквена, което изключва основанието за противоречиво решаване при тълкуването на едни и същи разпоредби на закона от съдилищата. За да е налице това основание делото трябва да е решено в противоречие с други влезли в сила съдебни решения и да няма задължителна практика, т.е. да е налице различно решаване на еднородни случаи, към които се прилага една и съща норма, според т.3 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. В тази връзка, не може да се приеме, че поставеният материалноправен или процесуалноправен въпрос се решава противоречиво в случаите, когато са присъдени обезщетения за неимуществени вреди въз основа на различни обстоятелства от значение за други конкретни дела, тъй като при тях липсва соченото противоречие, поради което не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК.
Няма основание за допускане на касационно обжалване и по отношение на въпроса, може ли съдът да намали поради прекомерност в производството по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ платеното в наказателното производство адвокатско възнаграждение, като приложи по аналогия чл.78, ал.5 ГПК, тъй като в обжалваното решение този въпрос е разрешен в съответствие с практиката на ВКС – решение № 355/03.08.2010 г. по гр.д. № 1651/2009 г., ІІІ г.о., постановено по реда на чл.290 ГПК, според което липсата на процесуална възможност да се упражни претенцията за разноски в наказателния процес от лицето, подложено на неоправдана наказателна репресия, обуславя извод, че направените разходи от него в хода на наказателното преследване, приключило с оправдателна присъда, представляват имуществена вреда, за която държавата му дължи обезщетение съгласно чл.4 ЗОДОВ. Тази практика е съобразена от въззивния съд, който е приел, че разноските за адвокатско възнаграждение в наказателното дело са имуществени вреди и се дължат като такива след доказването им пред гражданския съд. В случая, разпоредбата на чл.78, ал.5 ГПК няма отношение към предявения иск за обезщетение за имуществени вреди, причинени от правозащитните органи, при който е от значение единствено дали се доказва фактическият състав на непозволено увреждане, в това число вредите на пострадалия. Цитираното от касатора решение № 81 от 27.01.2006 г. по гр.д. № 23/2005 г. на ВКС, ІV„А“ г.о. не представлява задължителна практика, според т.2 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, поради което не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 2050 от 27.10.2015 г. по в.гр.д. № 2691/2015 г. на Апелативен съд-София.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.