О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 135
[населено място], 06.03.2017 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на шести декември през две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 1147 по описа за 2016г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу решение № 5 от 06.01.2016г. по в.т.д. № 690/2015г. на Варненски апелативен съд в частта, с която след частична отмяна на решение № 633 от 23.07.2015г. по т.д. № 2133/2013г. на Варненски окръжен касаторът е осъден да заплати на [фирма] сумата 14 878,66 лева, представляваща платена без основание такса пренос за периода 31.08.2009г. – 05.12.2013г., на основание чл.55, ал.1 ЗЗД, ведно със законната лихва от 27.08.2014г. до окончателното изплащане на сумата, както и разноски в размер на 1 658,98 лева, а [фирма] е осъдено да заплати на [фирма] сумата 21.04 лева – разноски.
Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон. Твърди, че въззивният съд неправилно е приложил чл.17а от ЗППДОбП и чл.2, ал.1 от Закона за електростопанството /отм. ДВ бр.64 от 16.07.1999г./ и е приел, че ищецът притежава правото на собственост върху процесните съоръжения, тъй като неговият праводател [фирма] е станал техен собственик. Счита, че по делото е безспорно установено, че процесният трафопост е изграден през 1961 г. и поради това неговият правен режим попада под действието на Закона за електростопанството от 1948г. Твърди, че по отношение на кабелната линия Средно напрежение 20 KV от подстанция „Г.“ до двата трафопоста ищецът не е ангажирал доказателства кога е изградено това съоръжение. Твърди, че въззивният съд неправилно е приел, че [фирма] – праводател на ищеца, е станал собственик на процесните съоръжения по реда на приватизационната сделка, като сочи, че е съществувала законна пречка за приватизиране на процесния трафопост като част от електропреносната мрежа съгласно ЗЕл. от 1948г. Поради това счита за неправилен и извода, че ищецът е станал собственик на процесните съоръжения по силата на Постановление за възлагане на недвижими имоти от 29.01.2008г. Поддържа, че неправилно и необосновано, при нарушение на материалния закон съдът е приел, че макар процесният обект на ищеца да е присъединен към електроразпределителната мрежа и макар ищецът да няма сключен договор за достъп до електропреносната мрежа с електроенергийния системен оператор, за сметка на сключен договор при общи условия с оператора на електроразпределителната мрежа – [фирма], то ищецът на основание чл.18г от Правилата за търговия с електрическа енергия /ПТЕЕ/, съответно чл.30 от ПТЕЕ, дължи цена за достъп на [фирма]. Твърди, че въззивният съд е допуснал и съществено процесуално нарушение на правилата за събиране на доказателствата в процеса, нарушаване на равенството на страните при решаването на конкретния спор, както и на диспозитивното начало.
В изложението си по чл.284, ал.3 ГПК твърди, че е налице основанието на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по материалноправния въпрос за въведения режим на държавна собственост върху построените при действието на чл.2, ал.1 от Закона за електростопанството /отм./ съоръжения за пренос и разпределение на ел.енергия и дали неустановяването на всички съществени факти, относими към фактическия състав на §17а ЗППДОбП /отм./ в условията на кумулативност би могло да обоснове извод за липсата на завършен фактически състав по §17а ППЗДОбП /отм./.
Твърди, че е налице и основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправен въпрос, определил изхода на спора, който е решен в противоречие с практиката на ВКС – решение № 274 от 13.12.2011г. по гр.д. № 1514/2010г. на ВКС, ГК, II г.о., като е приел за безспорно обстоятелство, без да се е произнесъл с нарочен акт. Твърди, че нито в изготвения и приет без възражения доклад по делото пред първата инстанция, нито в доклада пред въззивната инстанция е прието, че обстоятелството, че процесните съоръжения захранват само един потребител, се счита за факт, ненуждаещ се от доказване.
Ответникът по касация [фирма] оспорва касационната жалба. Поддържа, че поставените от касатора въпроси целят да обосноват твърдените нарушения на материалния и процесуалния закон, но отговорите им са или изрично уредени в ГПК, или изцяло са в зависимост от доказателствата по конкретното дело. Твърди, че материалноправният въпрос не кореспондира с фактите по делото, а по отношение на собствеността върху трафопостовете сочи, че процесуалното поведение на касатора винаги е било признание на тази собственост, видно от отговорите на исковата молба, и затвърдено от процесуалното му твърдение в съдебния процес. Сочи, че е идентично положението и със заявеното с исковата молба и поддържано постоянно от ищеца, потвърдено и от нещото лице М., че няма други потребители, които да се захранват от въпросния обект. Поддържа още, че въззивният съд не се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, като е съобразил процесуалното поведение на касатора – ответник по иска на признание на фактите относно собствеността върху елементите от захранването на обекта – кабел 20 kV, трансформатори, разположени в 2 бр. трафопостове, ведно със събраните по делото писмени доказателства и заключение на СТЕ. Излага подробни съображения за неоснователност на касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
Въззивният съд е приел, че между страните не е спорно, а се установява и от представените по делото доказателства, че ищецът е придобил собствеността на земя с площ 31514 кв.м., заедно с построените в нея сгради, като под номер 8 и номер 10 са трафорпостове, в [населено място], [улица], чрез публичен търг въз основа на Постановление за възлагане на недвижим имот от 29.01.2008г. на ЧСИ И. И.. Приел е, че съгласно А. 7921/14.07.1995г. същите са били собственост на [фирма] по силата на чл.81 НДИ и писмо 583/27.10.1994г., като със заповед № 26 от 29.01.2007г. на Областен управител имотът е отписан в полза на това дружество. Въззивният съд е посочил, че съгласно отбелязването в А. фигурира трафопост с година на построяване 1961 г.
Въззивният съд е обсъдил разпоредбата на чл.18б, ал.3 и ал.4 от Правилата за търговия на ел.енергия /обн. ДВ, бр.59 от 28.07.2009г./ и е приел, че ответникът е пасивно легитимиран по предявения иск, тъй като в отношенията между страните той е лицето, което е получило имуществената облага. Посочил е, че основен въпрос по делото е дали съобразно регламентацията на Правилата за измерване на количеството електрическа енергия /обн. ДВ, бр.38 от 11.05.2007г./ потребеното количество ел.енергия е измерено в местата, определени съобразно тези правила и е приел, че за разрешаването на спора е от съществено значение къде е границата на собственост на електрическите съоръжения, тъй като именно на нея се поставят и СТИ, а преценката дали СТИ е поставено на границата на собствеността и в съответствие с правилата е в зависимост от това, чия е собствеността на подземния кабел, който свързва подстанция „Г.“ с трансформаторите на ищеца. Изложил е съображения, че собствеността върху части и елементи от енергийната преносна разпределителна мрежа е учредена последователно в Закона за електростопанството /отм./, Закона за енергетиката и енергийната ефективност /обн. ДВ, бр.64 от 16.07.1999г., отм. ДВ 05.03.2004г./, като залегналият в законодателството принцип е, че енергийните обекти трябва да принадлежат на лицата, които са получили лиценз за осъществяване на дейности в областта на енергетиката. Въззивният съд е приел, че по силата на чл.2, ал.1 от Закона за електростопанството от 1975г. изградените енергийни съоръжения са държавна собственост, тъй като [фирма] не е нито кооперативна, нито обществена организация; изградените трафопостове и кабели към момента на преобразуването на дружеството в еднолично дружества с държавна собственост са държавна собственост, като няма пречка същите да се предоставят за стопанисване и управление. При преценката за приложението на §17а ЗППДОбП /отм./ е приел, че процесните съоръжения са изградени за нуждите на [фирма] преди приватизацията му, както и че са записани в капитала на дружеството, което не се оспорва, установява се от представения А. и самият въззивник – ответник по иска, го признава, като през 2007г. е извършено отписване на имуществото и записване на [фирма]. Поради това въззивният съд е приел, че елементите от енергийните мрежи при приватизацията на дружеството са могли да станат негова собственост, при условие, че захранват само един потребител, обстоятелство, което не е спорно по делото.
Въз основа на изложеното въззивният съд е достигнал до извода, че границата на собственост е между подстанция „Г.“ и подземния кабел към трафопоста, поради което СТИ са правилно разположени. Позовал се е на действащите през релевантния период разпоредби на Закона за енергетиката и издадените на основание законова делегация на чл.104 ЗЕ Правила за търговия с електрическа енергия – чл.18г и чл.30, според които потребителите, които захранват собствени обекти или други потребители по мрежи, които не са собственост на преносното или разпределителното дружество, не дължат цена за пренос, а заплащат единствено цена за достъп на електроенергийния системен оператор. Приел е, че ищецът е потребител, който захранва производствените си обекти по мрежа, която е негова собственост и е присъединен на ниво средно напрежение в подстанцията на [фирма], при което дължи цена за достъп на собственика на подстанцията, където реално е границата на собственост, като в случая не се осъществява мрежова услуга по пренос средно напрежение. С оглед на това въззивният съд е приел, че искът се явява основателен за сумата 14 878,66 лева с ДДС, представляващата цена за пренос средно напрежение, а в останалата му част е неоснователен, тъй като се дължи такса пренос високо напрежение.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Поставените от касатора материалноправни въпроси – за въведения режим на държавна собственост върху построените при действието на чл.2, ал.1 от Закона за електростопанството /отм./ съоръжения за пренос и разпределение на ел.енергия и дали неустановяването на всички съществени факти, относими към фактическия състав на §17а ЗППДОбП /отм./ в условията на кумулативност би могло да обоснове извод за липсата на завършен фактически състав по §17а ППЗДОбП /отм./ , по начина, по който са формулирани, са предпоставени от твърдението за липса на доказателства относно предпоставките на §17а ППЗДОбП /отм./. Така формулирани, въпросите не съответстват на данните по делото и на мотивите на въззивния съд, който във връзка с преценката за наличие на фактическия състав на §17а ППЗДОбП /отм./, след обсъждане на всички събрани по делото доказателства – писмени доказателстваи съдебно-техническа експертиза, както и на становищата на страните, е достигнал до извода, че процесните съоръжения са изградени за нуждите на [фирма] преди приватизацията му, записани са в капитала на дружеството, през 2007г. е извършено отписване на имуществото и записване на [фирма] и поради това елементите от енергийните мрежи при приватизацията на дружеството са могли да станат негова собственост, тъй като захранват само един потребител. С оглед на това поставеният въпрос не съответства на мотивите на въззивния съд и не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Изложените от касатора доводи за незаконосъобразност на изводите на въззивния съд поради необоснованост и противоречието им с относими материалноправни норми представляват оплакване за неправилност на решението, по които съдът не може да се произнесе в производството по чл.288 ГПК.
Касаторът е изложил и доводи за допуснато от въззивния съд съществено процесуално нарушение на правилата за събиране на доказателства, нарушаване на равенството на страните при решаване на спора, както и на диспозитивното начало, но не е формулирал конкретен процесуалноправен въпрос, който е обусловил решаващите изводи на въззивния съд и по който е налице твърдяното от него произнасяне в противоречие с практика на ВКС. Д. за допуснато процесуално нарушение е изложен във връзка с твърдение на касатора за прието от въззивния съд за безспорно обстоятелство, без да е налице произнасяне с нарочен акт. Това твърдение на кореспондира на фактите по делото и на мотивите на въззивния съд, тъй като изводът му, че ищецът е собственик на процесните съоръжения, е основан на съвкупната преценка на всички доказателства по делото, а не само на становищата на страните по релевантните факти. При липса на формулиран конкретен процесуалноправен въпрос не е налице общото основание на чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, а по наведените оплаквания за неправилност настоящият състав не може да се произнесе в производството по чл.288 ГПК.
По изложените съображения настоящия състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора на касатора не следва да се присъждат разноски. На основание чл.78, ал.3 ГПК касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника направените в касационното производство разноски за заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 1700 лева.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 5 от 06.01.2016г. по в.т.д. № 690/2015г. на Варненски апелативен съд.
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица], В. Т., кула – Г да заплати на [фирма], ЕИК[ЕИК], съд. адрес: [населено място], пл. „В.“ № 5, ет.3, ст.9 сумата 1700 лева /хиляда и седемстотин лева/ – разноски за адвокатско възнаграждение за касационната инстанция.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: