О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1352
гр.София, 26.11.2013 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
двадесети ноември две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов
Борис Илиев
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 6796/ 2013 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по искане на Б. А. А. за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Софийски градски съд от 28.06.2013 г. по гр.д.№ 8611/ 2012 г., с което е потвърдено решение на Софийски районен съд по гр.д.№ 56264/ 2009 г. и по този начин в отношенията между жалбоподателя и У. за н. и с. с., [населено място] (У.) е признато за установено, че касаторът дължи на У. връщане на сумата 5 833,30 лв – стипендии, получени за учебни 2001/2002 г., 2002/2003 г. и 2003/2004 г. – със законната лихва от 03.07.2009 г., както и 121,65 лв лихва за забава за период 04.05.2009 г. – 03.07.2009 г.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване жалбоподателят повдига процесуалноправния въпрос към кой момент може да бъде направено възражение за изтекла погасителна давност. Повдига също материалноправните въпроси за приложението на пар.5 от ДР на ПМС № 90 от 26.05.2000 г. по отношение на заповед за отстраняване на докторант, която е издадена преди, но е влязла в сила след измененията в постановлението (ДВ бр.86 от 2008 г.) и за правомощието на въззивния съд да прецени валидността на административен акт, в който е посочено, че действа с обратна сила. Счита, че тези въпроси имат значение за точното прилагане на закона и развитието на правото и поради това моли въззивното решение да бъде допуснато до касационно обжалване.
Ответната страна, У., не взема становище по жалбата.
Върховният касационен съд намира жалбата за допустима, обаче искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно.
За да уважи иска, въззивният съд е приел за установено по делото по реда на чл.272 от ГПК и чрез излагане на собствени правни съображения, че жалбоподателят (ответник в основното производство) е записан през 2001 г. като редовен докторант – държавна поръчка към катедра „Информатика” на У. със срок на обучение 3 години. От 2004 г. докторантурата му е трансформирана в задочна. Като редовен докторант ответникът е получавал стипендия съгласно ПМС № 90/ 2000 г. и до 2004 г. е получил общо 5 833,30 лв. На 25.06.2007 г. зам.-ректор на У. е издал заповед за отписване на касатора като докторант в У. без право на дисертация и е изискал връщане на получените стипендии. Заповедта е връчена на 19.09.2007 г. и е влязла в сила като необжалвана, поради което за ищеца е възникнало претендираното в настоящето производство вземане. Съдът отказал да разгледа възражението на ответника за погасяване на вземането по давност поради това, че е направено след изтичане на срока за отговор на исковата молба.
При така изложените правни съображения от въззивния съд, не обуславя въззивното решение въпросът, свързан с тълкуването на пар.5 от ДР на ПМС № 90 от 26.05.2000 г. и с действието на нормата по време. От фактическа страна съдът е приел, че заповедта за отписване от докторантура е редовно връчена и влязла в сила през 2007 г. Фактическите констатации на въззивния съд не подлежат на контрол в производството по чл.288 ГПК – такъв контрол ВКС осъществява само върху правните разрешения на инстанцията по същество, без да може да установява различни факти. След като от фактическа страна заповедта е връчена на касатора на 19.09.2007 г. и не е обжалвана в законния срок, то както издаването й, така и влизането й в сила са станали преди отмяната на пар.5 от ДР на ПМС № 90/ 2000 г. Поради това ирелевантен за спора е правният въпрос дали меродавният момент за възникване на вземането за връщане на стипендиите е датата на издаване или датата на влизане в сила на заповедта.
Останалите формулирани от касатора правни въпроси обуславят обжалваното решение, но нямат претендираното значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, такова значение имат въпроси, чиито отговор би допринесъл за промяна на неправилна практика или за осъвременяването й с оглед промени в законодателството или обществените условия, както и за създаване, промяна или осъвременяване на установена практика, когато законите са непълни, неясни или противоречиви. Посочените предпоставки в случая не са налице. Въпросът до кой момент може да се направи валидно възражение за изтекла погасителна давност е разрешен в обвързващата практика на ВКС (виж решение № 111 от 8.10.2010 г. на ВКС по т. д. № 1068/2009 г., I т. о.). В него е прието, че правото на ответника да направи възражение за погасяване по давност на вземането, предмет на иска, се преклудира с изтичане на срока за отговор на исковата молба, а в този смисъл е и останалата практика на ВКС. Наличието на установена практика (с която обжалваното решение е съобразено) изключва възможността поставеният въпрос да има значението по чл.280 ал.1 т.3 ГПК.
Няма такова значение и въпросът за допустимостта на инцидентния съдебен контрол върху стабилен административен акт. В обвързващата практика на ВКС се приема, че този контрол е допустим, но само ако са наведени твърдения за нищожност на този акт (срв. решение № 152/ 02.07.2013 г. по гр.д.№ 1872/ 2013 г., І г.о., решение № 438 от 27.02.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1185/2011 г., I г. о. и др.). Неправилното означение в административния акт от коя дата настъпват последиците му обаче, не влече неговата нищожност. Ако действително е налице такава грешка, актът е валиден, но има последици от датата, която е релевантна според съответния материален закон.
По изложените съображения Върховният касационен съд намира, че не са налице основания за допускане на обжалваното решение до касационен контрол и
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Софийски градски съд от 28.06.2013 г. по гр.д.№ 8611/ 2012 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: