4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1355
С., 27.11. 2013 г.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на двадесет и четвърти октомври през две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия А. Бонева гр. дело № 3353 по описа за 2013 г. взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от М. И. Г., И. Д. Г., Г. Д. Г. и П. Д. Г., всички действащи чрез адв. Ж. А., срещу въззивно решение № 11/22.02.2013 г. на Бургаския апелативен съд, постановено по гр.д. № 379/2012 г.
Излагат доводи за противоречие с материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост.
Б. Д. Б., чрез адв. Д. Г.-Дрянова, е отговорил, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на жалбата. Моли за присъждане на съдебноделоводни разноски, като представя договор за правна защита и съдействие и списък по чл. 80 ГПК.
Насрещната страна М. Г. В. – Е. не е отговорила в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима.
Подадена е в срока по чл. 283 ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.
Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, както и копия на съдебните актове, на които се позовава касатора, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:
С въззивното решение е обезсилено това на първата инстанция по чл. 135, ал. 1 ЗЗД и производството в тази част е прекратено. Отхвърлени са исковете по чл. 45 ЗЗД на М. И. Г. за сумата от 15000 лв. и на И. Д. Г., Г. Д. Г. и П. Д. Г. – за сума от по 5000 лв. за всеки, дължими като обезщетение за причинени им неимуществени вреди от сина на ответниците Борис Б. и М. В., които са негови наследници по закон.
В частта, с която първостепенният съд е отхвърлил исковете по чл. 45 ЗЗД за суми над посочените, решението не е било обжалвано и е влязло в сила.
В изложението няма повдигнати правни въпроси относно въззивното решение, постановено по чл. 270, ал. 3, изр. 1 ГПК.
Въпросите, които са поставени са във връзка с въззивното решение, постановено по съществото на материалноправния спор.
Съдът установил, че на 23.02.2010г. Г. Б. – син на ответниците Б. Б. и М. Е., чрез удар с нож в областта на гърдите, е причинил смъртта на Д. Г., син на М. Г. и Д. Д., починал в хода на процеса и заменен от наследници И. Д. Г., Г. Д. Г. и П. Д. Г.. Срещу извършителя е образувано наказателно производство за престъпление по чл.115, ал.1 НК, което е прекратено поради смъртта на дееца, самоубил се чрез обесване на 25.02.2010г. в следствения арест. Съдът приел, че деянието на Г. Б. е извършено виновно, чрез умишлено нанесен удар с нож и като последица от него за родителите на загиналия са настъпили вреди, изразяващи се в болки и страдания от загубата на дете. От момента на увреждането, за деликвента е възникнала отговорност за заплащане на обезщетение. Изложени са съображения, че след смъртта на причинителя на вредите, задължението за обезщетение по чл.45 ЗЗД съставлява пасив в оставеното от него наследство. Наследственото имущество, обаче не се придобива по право, а съгласно разпоредбата чл.48 ЗН, с приемането му, което произвежда действие от откриването на наследството. Посочено е още, че приемането може да стане с писмено заявление до районния съдия или с конклудентни действия, т.е. действия, които несъмнено предполагат намерение на наследника да приеме наследството /чл.49 ЗН/. Съдът установил, че ответниците по иска не са приели нито изрично, с писмено заявление, нито с конклудентни действия, оставеното от сина им наследство. Бащата е вписал и изричен отказ от наследството на сина Г. Б.. Твърденията по исковата молба, че е налице приемане с конклудентни действия на наследството от родителите, не са установени, а съдът е приел, че Г. Б. не е имал никакво имущество, не е имал свое домакинство, живеел е в дома на брат си, ползвал е неговите вещи там, бил наркозависим и е излязъл от затвора месеци преди извършеното престъпно деяние. Съдът изяснил още, че в случаите, когато наследството не е прието, за кредиторите съществува възможността да принудят наследниците, в определен от съда срок, да заявят дали приемат наследството или се отказват от него – чл.51 ЗН. Когато има заведено дело срещу наследника, по искане на ищците, този срок се определя от съда, който разглежда делото. Такова искане до решаващия съд заинтересованите в настоящия спор кредитори не са заявили, въпреки изричните разяснения на първата инстанция за възможността по чл. 51 ЗН в тяхна полза.
В заключение, въззивната инстанция е приела, че Б. Б. и М. Е. не отговарят за задълженията, оставени като пасив в наследството на наследодателя Г. Б. и исковете по чл. 45 ЗЗД са отхвърлени.
Въпросът в изложението дали при липса на доказателства, твърдения или възражения от страна на единия от наследниците на починалия длъжник за приемане на наследството по опис или за отказ от наследство, кредиторите трябва ли да установяват факта на мълчаливо приемане на същото.
Въпросът има отношение само към решението по иска, предявен срещу М. Е., представлявана по делото чрез особен представител по чл. 47, ал. 6 ГПК.
Поддържаното противоречие с приложените от касатора две решения № № 991/1990 г. на IГО на ВС и 137/1984 г. по гр.д. № 84/84 ОСГК на ВС, не е налице. Двете решения разглеждат въпроса кога е недействителен отказа от наследство, но не и разпределението на доказателствената тежест по въпроса за приемане на наследството.
Следователно не е налице хипотезата на чл. 280, ал. 2 ГПК, на която явно се обосновава касатора.
Независимо от посоченото, ясно е и не създава съмнение в съдебната практика, че тежестта за установяване на релевантен за спора факт е за страната, която черпи права от доказването му. Безспорно е, че в случай на иск от кредитор срещу наследник на длъжник, в тежест на кредитора е да установи, че ответникът е действително наследник на длъжника, или приемане на наследството от него било изрично, било чрез конклудентни действия.
Разрешението на въззивния съд не противоречи на трайно установената съдебна практика по точното приложение на закона.
Вторият въпрос, поставен в изложението към касационната жалба има отношение единствено към решението в частта по исковете с правно основание чл. 45 ЗЗД срещу Борис Б.. Въпросът е дали приемането от бащата на личните вещи на сина, върнати му след приключване на наказателното производство, е форма на мълчаливо приемане на наследство по см. чл. 49, ал. 2, предл. 1 ЗН и изричният отказ, направен след това, нищожен ли е или недействителен спрямо кредиторите.
Въпросът е неотносим към приетото и постановено от съда. Нито една от съдебните инстанции, разгледала спора по същество, не е приела, че Борис Б. е получил вещи на сина си от следствения арест. Въззивната инстанция също така приела, че липсват каквито и да са други данни за приемане на наследството с конклудентни действия от родителите на деликвента, така, че няма допуснато противоречие и с цитираните по-горе две решения на ВС РБ.
К. следва да заплати на насрещната страна Борис Б. сторените в инстанцията съдебни разноски – 450 лв. заплатен адвокатски хонорар.
Мотивиран от горното, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА ДО КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ въззивно решение № 11/22.02.2013 г. на Бургаския апелативен съд, постановено по гр.д. № 379/2012 г
ОСЪЖДА М. И. Г., И. Д. Г., Г. Д. Г. и П. Д. Г. общо да заплатят на Борис Б. сумата в размер на 450 лв., представляващи разноски по чл. 78, ал. 8 ГПК, направени в производството пред Върховен касационен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: