ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 1356
София, 26.10.2011г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и четвърти октомври две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ
изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 408 по описа за 2011г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на адв.Б. като процесуален представител на Т. З. С. от [населено място] срещу въззивното решение на Пазарджишкия окръжен съд /ПОС/ от 10.ХІІ.2010г. по гр.д. № 798/2010г.
Ответниците по касационната жалба З. Т. С. и С. Т. С., и двамата от [населено място], в отговора си по реда на чл.287 ал.1 от ГПК са заели становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване. Претендират разноски.
Касационната жалба е подадена в предвидения в закона и указан от съда преклузивен срок и е процесуално допустима.
По допускането на касационно обжалване на въззивното решение ВКС на РБ констатира следното:
С атакуваното решение ПОС е потвърдил решението на Пазарджишкия РС от 22.VІІ.2010г. по гр.д. № 4244/2009г., с което по предявените от З. Тр.С. и С. Т.С.срещу Т. Зл.С. и Р. Б. С. искове е развален на основание чл.87 ал.3 от ЗЗД договорът за покупко-продажба на подробно индивидуализиран недвижим имот, предмет на нот.акт № 60/1974г., поради виновно неизпълнение от ответниците на поетото с него задължение да гледат и издържат ищците.
Въззивният съд е приел за установено, че ответниците виновно не са изпълнявали в пълен обем задълженията си по договора за гледане и издръжка – за няколкомесечен период не са полагали непосредствени грижи, нито са ги издържали финансово, а с оглед признанието на Р. С., че грижи са полагани единствено във времето, през което четиримата са живели в едно домакинство до 2003г., е налице пълно неизпълнение; обстоятелството, че на ответника обективни причини в някаква степен не му позволяват лично да полага грижи за родителите си, не го освобождава от задължението да възложи това на трето лице, вариант той да бъде изправна страна е била възможността за трансформиране на задължението в паричен еквивалент; плащането на разходите за ток и вода не е достатъчно да се приеме, че задължението по договора е изпълнено; било е наложително страните да живеят в едно домакинство с оглед тежкото здравословно състояние на ищцата още от 2007г., ответниците не са изпълнявали задължението си по начин да създадат нормална обстановка за живеене и обгрижване на прехвърлителите, храна, непосредствени грижи, набавяне на лекарства, поддържане на чистота и уют са подсигурявани от разпитаната по делото свидетелка.
В изложението на Т. Зл.С. по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК се сочи, че въззивният съд се произнесъл в противоречие практиката на ВКС, задължаваща съда да основе решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и върху закона – ТР № 1/2000г. Анализът на доказателствата основава извод за частично неизпълнение, което е незначително с оглед сключването на договора през 1974г. и изпълнението му до 2003г., когато ищците по собствено желание се отделили на първия етаж на жилищната сграда, като разходите за отопление, вода и телефон се плащат от приобретателите до настоящия момент; от началото на 2010г. след предявяването на иска е ангажирано от последните трето лице за осъществяване на грижите до 12 часа, каквито ищците не са отказвали; установено е, че Т. е трудноподвижен; ищците разполагат с достатъчно средства, за да поемат част от разходите си. Решението било постановено в противоречие и с ПП № 3/1973г., съгласно което съдът според обстоятелствата трябва да даде срок за изпълнение, а в случая и да напъти страната при разглеждане на делото, че има право да трансформира задължението си в парична издръжка; установено е, че длъжниците изпълняват част от тази финансова издръжка, заплащайки отоплението, и че не са отказали поисканото им съдействие.
ВКС на РБ, състав на ІV ГО, намира, че не са налице в случая предвидените в чл.280 ал.1 от ГПК предпоставки за допускане на касационното обжалване на атакуваното въззивно решение.
По сега действащият ГПК касационното обжалване не е задължително, а факултативно. То е допустимо при произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по делото и който е решен в противоречие с практиката на съдилищата или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Въпросът следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането от въззивния съд на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Въпросът трябва да е посочен конкретно и ясно от касатора, тъй като съобразно диспозитивното начало в гражданския процес по този начин той определя предмета на касационната жалба, а следователно и пределите на касационния контрол, в които той може да бъде извършен по силата на чл.290 ал.2 от ГПК. С оглед на това и предвид правото на защита на противната страна касационният съд няма правомощие да стори това служебно, като изведе въпросът от значение за изхода на делото от твърденията на касатора в изложението му /Така т.1 от ТР № 1/19.ІІ.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС/.
В разглеждания случай касаторът не е поставил конкретен правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд в някоя от хипотезите на чл.280 ал.1 т.1 – 3 от ГПК, обусловил решаващите му изводи за недоказаност на заявената по делото претенция. Релевираните в изложението съображения са за необоснованост, а те представляват основание за касационно обжалване по смисъла на чл.281 т.3 от ГПК и се подлагат на проверка, ако касационно обжалване бъде допуснато, но не и в производството по допускането на такова. Както вече бе посочено, касационният съд не е оправомощен служебно да извлича съществените за изхода на спора процесуалноправни или материалноправни въпроси, по които се е произнесъл въззивният съд. Следва да се посочи, че твърдението за противоречие с ПП № 3/1973г. не се оправдава от данните по делото. Въззивният съд не се е произнесъл по въпросите трябва ли да даде срок за изпълнение и да напъти ответника за трансформиране на задължението му за издръжка и гледане в паричен еквивалент – оплаквания в тази насока касаторът не е релевирал във въззивната си жалба, което по силата на чл.269 изр.2 от ГПК ги е изключвало от подлагането им на въззивна проверка. Ето защо при липсата на основната предвидена в закона предпоставка касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допускано.
С оглед този извод и на основание чл.78 ал.1 от ГПК на ответниците по касация следва да бъдат присъдени 500лв. разноски за настоящата инстанция.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Пазарджишкия окръжен съд, ГК, № 572 от 10.ХІІ.2010г. по гр.д. № 798/2010г.
ОСЪЖДА Т. З. С. от [населено място] да заплати на З. Т. С. и С. Т. С., и двамата от с.гр., 500лв. разноски за касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: