ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 1357
София, 26.10.2011г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и четвърти октомври две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ
изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 466 по описа за 2011г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на адв.Б. като процесуален представител на В. А. А. от [населено място] срещу въззивното решение на Пловдивския апелативен съд /П./ от 29.VІІ.2010г. по гр.д. № 213/2010г.
Ответникът по касационната жалба П.на РБ /П./ не е дал отговор по реда на чл.287 ал.1 от ГПК.
Касационната жалба е подадена в предвидения в закона и указан от съда преклузивен срок и е процесуално допустима.
По допускането на касационното обжалване на въззивното решение ВКС на РБ констатира следното:
С атакуваното решение П. е потвърдил решението на Пловдивския ОС от 07.І.2010г. по гр.д. № 489/2009г., с което е отхвърлен предявеният от В. А.. А. срещу П. иск за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди, причинени от образуваното против него НОХД № 1926/2004г. на ПОС, по което е признат за невинен по повдигнатото му обвинение и във връзка с което за периода 26.V.2002г. – 12.ХІ.2002г. е изтърпявал мярка за неотклонение „задържане под стража”, изразяващисе в липса на контакти с близките му, невъзможност да участва в издръжката на децата си, лишаване от възможността да полага труд, да се придвижва спокойно и да обитава жилището си; негативно отразяване на мярката за неотклонение върху самочувствието и авторитета му сред близките и познатите му; чувствал се унизен от факта, че трябва да се придвижва с белезници в рамките на службите по разследването, от многобройните разпити и от факта, че не се дава вяра на показанията му. Въззивният съд е приел, че ищецът не е ангажирал по делото доказателства в подкрепа на твърденията си за претърпени вреди във връзка с определената му мярка за неотклонение – показанията на свидетелите са относими само към твърденията на ищеца за претърпени неимуществени вреди в резултат на тежките условия на ареста на О. П., където е бил задържан, които вреди обаче са предмет на претенцията му по друго дело срещу М. на п., изпратено за разглеждане по компетентност на Административен съд Пловдив. Освен това ищецът е бил в затвора за изтърпяване на наказание „лишаване от свобода” по предишни осъждания и преди процесното задържане, което прави невъзможно разграничаването на неимуществените вреди.
В касационната жалба на В. А. се сочи, че били налице условия за допускане на касдационно обжалване: съществен материалноправен и процесуалноправен въпрос по чл.280 т.1, 2 и 34 от ГПК неправилно приложен в решенията на първата и въззивна инстанции. Основанията по чл.281 т.3 от ГПК били: делото е решено в противоречие на практиката на ВКС, илюстрирано с т.13 от ТР № 3/2004г.; решаването на казуса и идентичен друг по гр.д. № 2531/09г. на ПОС е противоречиво. Изложени са и съображения за необоснованост, вътрешно противоречие в мотивите и между тях и диспозитива на решението, за отказ на следователя Р. за извършване на следствено действие – допълнителен оглед, за оставяне без уважение от прокуратурата за изменение на мярката за неотклонение, които доказателства останали незабелязани. В допълнителните молби, депозирани от касатора след двукратно давани му от въззивния съд указания за представяне на точно и мотивирано изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, че решенията по настоящото и по гр.д. № 2531/2009г. са очевидно противоречиви, като не се налагат допълнителни мотиви за това извън тези по касационната жалба; че противоречието с т.13 от ТР № 3/2004г. е налице, защото е налице незаконност на повдигнатото обвинение и незаконност на взетата мярка за неотклонение; касаторът не намирал необходимо „подробно 5изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280 т.1 от ГПК”; че с приложените първоинстанционно и и на въззивна инстанция решения установява наличие на предпоставките по чл.280 т.2 от ГПК; че преценката за точно и мотивирано изложение на касационните основания е право на страната, а не на инстанцията обвързана със своите мотиви за неуважение на претенцията.
ВКС на РБ, състав на ІV ГО, намира, че не са налице в случая предвидените в чл.280 ал.1 от ГПК предпоставки за допускане на касационното обжалване на атакуваното въззивно решение.
По сега действащият ГПК касационното обжалване не е задължително, а факултативно. То е допустимо при произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по делото и който е решен в противоречие с практиката на съдилищата или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Въпросът следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането от въззивния съд на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Въпросът трябва да е посочен конкретно и ясно от касатора, тъй като съобразно диспозитивното начало в гражданския процес по този начин той определя предмета на касационната жалба, а следователно и пределите на касационния контрол, в които той може да бъде извършен по силата на чл.290 ал.2 от ГПК. С оглед на това и предвид правото на защита на противната страна касационният съд няма правомощие да стори това служебно, като изведе въпросът от значение за изхода на делото от твърденията на касатора в изложението му /Така т.1 от ТР № 1/19.ІІ.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС/.
В разглеждания случай касаторът въпреки двукратно даваните му указания не е поставил конкретен правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд в някоя от хипотезите на чл.280 ал.1 т.1 – 3 от ГПК, обусловил решаващите му изводи за недоказаност на заявената по делото претенция. Релевираните в касационната жалба и в двете допълнителни молби съображения са за необоснованост, а те представляват основание за касационно обжалване по смисъла на чл.281 т.3 от ГПК и се подлагат на проверка, ако касационно обжалване бъде допуснато, но не и в производството по допускането на такова. Както вече бе посочено, касационният съд не е оправомощен служебно да извлича съществените за изхода на спора процесуалноправни или материалноправни въпроси, по които се е произнесъл въззивният съд. Ето защо при липсата на основната предвидена в закона предпоставка касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допускано.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Пловдивския апелативен съд, първи граждански състав, № 648 от 29.VІІ.2010г. по гр.д. № 213/2010г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: