О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 136
София, 28.02. 2019 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, търговска колегия, второ отделение, в закрито заседание на двадесети февруари две хиляди и деветнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Камелия Ефремова
ЧЛЕНОВЕ: Бонка Йонкова
Евгений Стайков
изслуша докладваното от съдия Е.Стайков т.д.№2317/2018г. и за да се произнесе взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на К. М. С. срещу решение №998 от 25.04.2018г., постановено по в.гр.д.№1298/2018г. по описа на Софийски апелативен съд, ГО, 14 с-в, с което е потвърдено решение от 20.12.2017г. по гр.д.№2386/2016г. на СГС, ГО, І-19 състав.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Твърди се, че ответното дружество не е оспорило с отговора на исковата молба наличието на фактическо съпружеско съжителство между ищеца и починалата Т. Б., което е обусловило липсата на указания на първоинстанционния съд към ищеца да установи такава връзка. Сочи се, че в нарушение на процесуалните правила въззивният състав е приравнил декларацията на ищеца по чл.83, ал.2 ГПК на писмено доказателство, опровергаващо показанията на свидетеля Е. Т..Претендира се отмяна на въззивното решение, уважаване на иска в пълен размер с присъждане на разноски за всички съдебни инстанции.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поддържа наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване сочейки, че въззивното решение е постановено в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в ППВС №5/24.11.1968г. и в Тълк.решение №1/21.06.2018г. по т.д.№1/2016г. на ВКС, ОСНГТК. Касаторът е формулирал следните правни въпроси относими според него за правния спор, а именно: „Представлява ли декларацията по чл.83, ал.2 ГПК писмено доказателство по делото и може ли да попълва доказателствения материал доколкото в същата не се съдържат твърдения по иска, не се връчва на другата страна и по въпроса на истиността за изложените в нея неверни твърдения декларатора носи наказателна отговорност? и „Представлява ли изложеното в декларацията по чл.83, ал.2 ГПК съдебно признание на факти и обстоятелства?”.
Същевременно в касационната жалба и в изложението към нея декларативно е посочено, че въззивното решение е очевидно неправилно – основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК.
В срока по чл.287, ал.1 ГПК е представен писмен отговор на касационната жалба от ответника ЗАД „Армеец” АД – [населено място], в който се поддържа, че липсват основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Твърди се, че не е вярно твърдението на касатора, че дружеството не е оспорило с отговора на исковата молба фактическото съпружеско съжителство между ищеца и починалата като се акцентира върху правилността на определението на първата инстанция от 06.07.2016г., с което е разпределена доказателствената тежест между страните. Същевременно се сочи, че въззивното решение е съобразено с тълкувателната практика на ВС и ВКС относно кръга на лицата, легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на техни близки, както и че касаторът не е формулирал въпрос, който да е решен в противоречие с практиката на ВКС, нито който да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Претендира се присъждане на юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция.
Върховният касационен съд, търговска колегия, състав на второ търговско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
С обжалваното пред касационната инстанция решение въззивният състав от Софийски апелативен съд е потвърдил решение №8643/20.12.2017г. по гр.д.№2386/2016г. по описа на СГС, ГО, с което е отхвърлен иска на К. М. С. с правно основание чл.226, ал.1 КЗ (отм.) против ЗАД „Армеец” АД за заплащане на сумата 130 000лв. – обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат на ПТП, станало на 27.11.2015г., в резултат на което е причинена смъртта на Т. К. Б..
Въззивният състав е приел за доказано по делото, че за настъпило на 27.11.2015г. пътнотранспортно произшествие, в резултат на което е пострадала Т. Б. (починала на 23.01.2016г.), вина има и застрахованият при ответното дружество ЗАД „Армеец” АД по задължителната застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите”, водач на л.а.„Шкода О.” с рег.№ СА 97 09 СР С. Й. Бозаджийски. Съдът е приел наличие на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалата пешеходка в размер на 70%.
За да потвърди решението на първата инстанция, с което е отхвърлена претенцията на ищеца за обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на Т. Б., въззивният състав е приел, че от доказателствата по делото не се установява, че ищецът и починалата се живеели фактически на съпружески начала повече от 10 години преди датата на смъртта й. Апелативният състав е посочил, че във връзка с този факт не кредитира показанията на свидетелката Е. Т. – сестра на починалата Т. Б., които са необосновани логично и вътрешно противоречиви. Според съда свидетелката няма преки впечатления от семейния живот на ищеца и на пострадалата, които не е посещавала лично в дома на ищеца. В решението е отразено, че твърденията на свидетелката, че ищецът и пострадалата са живеели заедно повече от 10 години, както и че сестра й се е грижила за къщата и домакинството на ищеца, се опровергават както от декларацията на въззивника досежно искането му за освобождаване от д.т., така и от адресната регистрация на пострадалата. Съдът е посочил, че в декларацията ищецът прави признание на неизгодни за него факти – че източник на неговите средства е финансова помощ от съпругата му М. С., т.е., че бракът му не е изчерпан от съдържание и не е във фактическа раздяла със съпругата си. Същевременно съдът е акцентирал върху различните адресни регистрации: – на починалата в кв.С. и на ищеца в кв.Д., приемайки за неверни твърденията на свидетелката, че двамата били разведени. Като индиция за липсата на създадени отношения, сходни на семейните, съдът е отчел факта, че ищецът не е участвал в организацията на погребението на Т. Б. лично.
Въззивният състав се е позовал на показанията на Е. Т., разпитана като свидетел по гр.д.№ 2171/16г. по описа на СГС, ГО, с ищец М. С. – дъщеря на починалата, от които се установява, че след лечението на Т. Б. в „Пирогов”, за нея се е грижила нейната единствена дъщеря, която си е взела отпуск. Според съда ищецът обективно е бил възпрепятстван да полага непосредствено грижи за пострадалата, тъй като последната има семейство (дъщеря и сестра), което я е гледало и което е организирало погребението. Въззивният състав е приел за недоказано и твърдението на ищеца за прекаран от него „мини-инфаркт“ вследствие скръбта му по починалата поради липсата на ангажирани по делото медицински свидетелства в тази насока. В заключение съдът е обосновал извода, че по делото не е установено при условията на пълно и главно доказване, че ищецът и починалата се живеели фактически на съпружески начала повече от 10 години преди датата на смъртта й. Според съда обстоятелството, че двамата са имали дълга интимна връзка, не може да се приравни на създадени отношения, сходни на семейните, което да обуслови легитимацията на ищеца да претендира обезщетение за неимуществени вреди.
Настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение по следните съображения:
Извън случаите по чл.280, ал.2 ГПК допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т.1 – т.3 на чл.280 ал.1 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в т.1 от Тълк. решение №1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
Нито един от формулираните от касатора два процесуалноправни въпроса не може да обоснове наличието на поддържаните от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Първият въпрос: „Представлява ли декларацията по чл.83, ал.2 ГПК писмено доказателство по делото и може ли да попълва доказателствения материал доколкото в същата не се съдържат твърдения по иска, не се връчва на другата страна и по въпроса на истиността за изложените в нея неверни твърдения декларатора носи наказателна отговорност?, не е относим за правния спор, тъй като съдът не е обсъждал декларацията на ищеца по чл.83, ал.2 ГПК като писмено доказателство по чл.178 и сл.ГПК. Вторият въпрос:, „Представлява ли изложеното в декларацията по чл.83, ал.2 ГПК съдебно признание на факти и обстоятелства?”, макар и относим за решаващите изводи на съда, не е значим за конкретния правен спор по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, доколкото изводът на съда за липса на пълно и главно доказване от ищеца, че повече от 10 години е живял на съпружески начала с пострадалата, не е аргументиран единствено с обстоятелствата, декларирани на основание чл.83, ал.2 ГПК, приети от съда като признание от ищеца на неблагоприятни за него факти. Анализът на мотивите на въззивното решение сочи, че съдът не е кредитирал в пълна степен показанията на свидетелката Т. относно фактическото съжителство, позовавайки се и на обстоятелства, установени по делото извън съдържанието на декларацията за освобождаване от държавна такса. Отделно следва да се отбележи, че по отношение на поставените въпроси касаторът не обосновава наличието на някоя от посочените от него допълнителни предпоставки за допускане на касация по чл.280, ал.1 т.1 и т.3 ГПК, така както се изисква съобразно разясненията в т.2 и т.4 от Тълк.решение №1/2010г. по т.д.№1/2009г. на ВКС, ОСГТК. Твърдението, че решението е постановено в противоречие с тълкувателната практика на ВС и ВКС за кръга на лицата, легитимирани да претендират обезщетение за неимуществени вреди, не е относимо към формулираните въпроси относно доказателствената стойност на декларацията по чл.83, ал.2 ГПК.
Не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение и на основание чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища решения, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване (ЗИДГПК, обн. в ДВ бр.86/2017г.), не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл.281, т.3 ГПК основания за касационно обжалване. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл.290, ал.2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона – материален и процесуален, и необоснованост, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл.280, ал.1 ГПК. Твърдението в касационната жалба за очевидна неправилност на въззивното решение е направено декларативно без доводи на касатора. Обжалвано въззивно решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За пълнота на изложението следва да се отбележи, че тезата на въззивния състав, че обезщетение за неимуществени вреди следва да се присъди само тогава, когато от доказателствата може да се направи несъмнен извод, че лицето, което претендира обезщетение, е провело пълно и главно доказване за съществуването на трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и за настъпили в резултат на неговата смърт сериозни морални болки и страдания, е възприета от Общото събрание на наказателната, гражданската и търговската колегии на ВКС в Тълк.решение №1/21.06.2018г. по т.д.№1/2016г.
На основание чл.78, ал.1 ГПК във вр. с чл.25, ал.1 от Наредбата за правната помощ касаторът К. М. С. следва да бъде осъден да заплати на ЗАД „Армеец” АД сумата 200лв. – юрисконсултско възнаграждение във връзка с касационното обжалване. Не следва да бъде уважавано направеното в отговора на касационната жалба искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение в максималния размер от 450лв. съгласно чл.25, ал.2 от Наредбата, тъй като касационното производство приключва без провеждане на открито съдебно заседание и с оглед липсата на значителна сложност на правния спор пред касационната инстанция.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №998 от 25.04.2018г., постановено по в.гр.д.№1298/2018г. на Софийски апелативен съд, ГО, 14 с-в.
ОСЪЖДА К. М. С. – ЕГН 6010256840 от гр.София, ул.”Лепенец” №13 да заплати на ЗАД „Армеец” АД – ЕИК[ЕИК] от гр. София, ул.”Стефан Караджа” №2 сумата 200лв. (двеста лева) – юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: