2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 136
гр. София, 30.01. 2013 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и четвърти януари през две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 895 по описа за 2012 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на К. А. Р. срещу решение № 38/12.03.2012 г., постановено по въззивно гр. дело № 335/2011 г. на Варненския апелативен съд. С него, като е потвърдено решение № 194/28.02.2011 г. по гр. дело № 1571/2010 г. на Варненския окръжен съд (В.), е признато за установено, че правната сделка, сключена между жалбоподателката и М. С. К., обективирана в нотариален акт № 135, т. VІ, дело № 940/08.12.2005 г. на нотариус А. А., вписан в Службата по вписванията под № 91, том 104, дело № 24514/09.12.2005 г., с която първата е дарила на втората офис № 1 и офис № 2, находящи се на втория жилищен етаж на жилищната сграда в [населено място], [улица] (подробно описани ведно с принадлежностите им), е недействителна по отношение на Е. С. Ч., на основание чл. 135 от ЗЗД; в тежест на жалбоподателката са възложени и разноски по делото.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. В нея се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното въззивно решение.
Ответницата по касационната жалба – ищцата по делото Е. С. Ч., в отговора си излага становище и съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата; претендира присъждане на направените разноски за касационното производство по делото.
В изложението на жалбоподателката по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, като общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, е изведен правният въпрос относно действието на решението, постановено по искове по чл. 87, ал. 3 и чл. 55, ал. 1, пр. 3, във вр. с чл. 189 от ЗЗД, и моментът на възникването на правоотношения и придобиването качеството „кредитор” за паричното вземане за връщане на цената, едва с влизането в сила на такова решение, с което се уважават конститутивният иск по чл. 87, ал. 3 от ЗЗД и осъдителният иск по чл. 55, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД (като въпросът е уточнен от съда, съгласно т. 1, изр. 2 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Жалбоподателката навежда допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК за допускане на касационното обжалване, като поддържа, че този правен въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с представените (в преписи), решение № 492/21.05.2009 г. по гр. дело № 3795/2007 г. на І-во гр. отд. на ВКС, решение № 704/18.01.2010 г. по гр. дело № 2328/2008 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВКС и решение № 260/27.06.2003 г. по гр. дело № 330/2003 г. на 5-членен състав на ВКС, които са постановени по реда на отменения ГПК.
По делото е установено следното: Жалбоподателката К. А. Р. е дъщеря на другата ответница по делото М. С. К.; двете ответници са съдружници в [фирма], като М. К. е и негов управител. На 19.11.2003 г. ищцата Е. С. Ч. е сключила с [фирма], представлявано от ответницата М. К., предварителен договор за покупко-продажба на магазин № 3, находящ се в същата сграда, в която се намират и процесните по делото два офиса. С решение по гр. дело № 8763/2003 г. на Варненския районен съд (В.), влязло в сила на 17.06.2004 г. и вписано на 06.07.2004 г., е обявен за окончателен предварителен договор за покупко-продажба на същия магазин № 3, сключен между [фирма] и Д. И. В.. Исковата молба по това дело е бил вписана на 11.12.2003 г. След вписването на исковата молба и преди влизането в сила на решението по това дело, с нотариален акт № 74/04.05.2004 г. [фирма], представлявано от ответницата М. К., е продало на жалбоподателката-ответница К. Р. същия магазин № 3, а последната го е продала на ищцата Е. Ч. с нотариален акт № 100/21.05.2004 г. С нотариален акт № 135/08.12.2005 г. е бил сключен процесният по делото договор за дарение, с който жалбоподателката-ответница К. Р. е дарила на майка си – ответницата М. К. процесните офис № 1 и офис № 2. След като узнала за решението по гр. дело № 8763/2003 г. на В., ищцата Е. Ч. е предявила срещу жалбоподателката-ответница К. Р. искове по чл. 87, ал. 3 и чл. 55, ал. 1, пр. 3, във вр. с чл. 189 от ЗЗД за разваляне на сключения между тях (във формата на нотариалния акт № 100/21.05.2004 г.) договор за продажба на магазин № 3 и за връщане на платеното по него – сумата 62 242.30 лв. Тези искове са били уважени с решение, постановено по гр. дело № 490/2006 г. на В., влязло в сила на 26.04.2010 г. По образуваното, въз основа изпълнителен лист по това решение, изп. дело № 20107170400395 по описа на ЧСИ Р. Т., не се е установило жалбоподателката-ответница К. Р. да има имущество, от което ищцата Е. Ч. да се удовлетвори за паричното си вземане в размер 62 242.30 лв.
При така установените обстоятелства по делото, въззивният съд е приел, че за уважаването на предявения иск по чл. 135 от ЗЗД е необходимо наличието на следните предпоставки: ищецът да има качеството кредитор; правното действие, което се атакува, обективно да уврежда кредитора-ищец чрез намаляване на имуществото на длъжника или чрез създаване на затруднения за удовлетворяване на кредитора; длъжникът да е знаел, че уврежда кредитора си с атакуваното действие; когато последното е възмездно, лицето, с което длъжникът е договарял, също трябва да е знаело за увреждането; знанието се предполага до доказване на противното, ако длъжникът и лицето, с което той е договарял, са съпрузи, роднини по права линия, братя или сестри (чл. 135, ал. 2 от ЗЗД); съгласно чл. 135, ал. 3 от ЗЗД, когато увреждащото действие е извършено преди възникване на вземането, следва да се докаже, че сделката е сключена (увреждащото действие е извършено) именно с цел да се увреди кредитора. Апелативният съд е приел и че всички тези предпоставки са налице в случая, а именно: Ищцата има качеството на кредитор спрямо жалбоподателката-ответница, която е осъдена с влязлото в сила решение (по гр. дело № 490/2006 г. на В.) да й заплати (върне), платената цена по разваления договор за покупко-продажба между тях, в размер 62 242.30 лв. Предвид обстоятелството, че двете ответници са майка и дъщеря, въззивният съд е приел, че те са знаели, че с действията си (процесното дарение) увреждат ищцата-кредитор; приел е и че от свидетелските показания по делото не се установяват факти, които да оборват презумпцията по чл. 135, ал. 2 от ЗЗД. Апелативният съд е намерил за неоснователни възраженията на ответниците, че към момента на сключване на процесния договор за дарение ищцата не е имала качеството „кредитор”, като в тази връзка съдът е изложил съображения, че жалбоподателката-ответница е продала на ищцата имот, по отношение на който към момента на изповядване на сделката е имало висящо съдебно производство за обявяване за окончателен на предварителен договор за продажбата на същия имот. Въззивният съд е приел за неоснователно и възражението на жалбоподателката-ответница, че тя не знаела, че със сключването на процесното дарение уврежда ищцата, тъй като не е била страна в производството по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД между [фирма] и Д. И. В.. Във връзка с това апелативният съд е изложил съображения, че предвид обстоятелствата, че двете ответници са майка и дъщеря и съдружници в [фирма], а ответницата М. К. – и негов управител, те се явяват свързани лица по смисъла на § 1, т. 3 от ДР на ДОПК, поради което жалбоподателката-ответница е знаела за делата на дружеството, а именно – за сключването на два поредни предварителни договора, съответно – с Д. В. и с ищцата за един и същи обект и за получаването на сумите като цена по договорите. Предвид същите обстоятелства и качествата на двете ответници на свързани лица, въззивният съд е приел и че процесната сделка – дарение с недвижимо имущество на жалбоподателката-ответница, е била предназначена да увреди ищцата-кредитор, с оглед на което съдът е заключил, че е налице фактическият състав на чл. 135 от ЗЗД.
Предвид така приетото в мотивите към обжалваното въззивно решение, следва изводът, че изведеният от жалбоподателката правен въпрос, макар и да е бил разрешен от въззивния съд, то това е без значение за изхода на правния спор по делото. Това е така по следните съображения: От една страна, в противоречие с доказателствата по делото апелативният съд е приел, че още към момента на сключването на процесния договор за дарение между ответниците на 08.12.2005 г., ищцата се е явявала кредитор на жалбоподателката-ответница за вземането за сумата 62 242.30 лв., което е възникнало едва с влизането в сила на 26.04.2010 г. на решението по гр. дело № 490/2006 г. на В., с което са уважени конститутивният иск по чл. 87, ал. 3 от ЗЗД за развалянето на сключения между тях договор за продажба от 21.05.2004 г. и осъдителният иск по чл. 55, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД за връщането на сумата 62 242.30 лв., платена по него. С оглед така приетото от него, въззивният съд е изследвал и наличието на знание у двете ответници за увреждането на ищцата, т.е. изследвал е предпоставките по чл. 135, ал. 1, изр. 1 – in fine и изр. 2 от ЗЗД, които не са от значение по делото, тъй като в случая е налице хипотезата на чл. 135, ал. 3 от ЗЗД – процесното дарение, увреждащо ищцата, е извършено преди възникването на процесното вземане за сумата 62 242.30 лв. От друга страна, обаче, както беше посочено, апелативният съд, въз основа установеното от доказателствата по делото, е приел, че процесното дарение между двете ответници е било предназначено именно да увреди ищцата-кредитор, т.е. приел е че е налице тази релевантна по делото предпоставка по чл. 135, ал. 3 от ЗЗД, от наличието на която следва изводът за уважаването на предявения иск за относителна недействителност. При това положение, независимо от това как е разрешен в обжалваното въззивно решение изведеният от жалбоподателката правен въпрос, то това разрешение не се е отразило на крайния извод на въззивния съд, който е приел, че са налице предпоставките за уважаването на предявения иск по чл. 135 от ЗЗД, както в хипотезата на чл. 135, ал. 1 от ЗЗД, така и в хипотезата на чл. 135, ал. 3 от ЗЗД, която е приложимата в случая. При това положение, изведеният от жалбоподателката правен въпрос относно действието на решението, постановено по искове по чл. 87, ал. 3 и чл. 55, ал. 1, пр. 3, във вр. с чл. 189 от ЗЗД, и моментът на възникването на правоотношения и придобиването качеството „кредитор” за паричното вземане за връщане на цената, едва с влизането в сила на такова решение, с което се уважават конститутивният иск по чл. 87, ал. 3 от ЗЗД и осъдителният иск по чл. 55, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД, не представлява в случая общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, поради което последното не следва да се допуска.
С оглед изхода на делото, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК жалбоподателката-ответница дължи и следва да бъде осъдена да заплати на ищцата, претендираните и направени от последната разноски за заплащане на адвокатско възнаграждение за касационното производство по делото, а именно – сумата 3 957 лв.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 38/12.03.2012 г., постановено по въззивно гр. дело № 335/2011 г. на Варненския апелативен съд;
ОСЪЖДА К. А. Р. да заплати на Е. С. Ч. сумата 3 957 лв. (три хиляди деветстотин петдесет и седем лева), представляваща разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.