5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1361
София, 27.12.2012 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на деветнадесети декември две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ:СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията СТОИЛ СОТИРОВ
гр.дело №713/2012 година.
Производството е по чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, вх.№3218/28.3.2012 г., подадена от адв. А. Д. – процесуален представител на ответника по исковата молба С. о., против въззивно решение №193/07.02.2012 г. по гр.д.№2911/2011 г. по описа на Софийския апелативен съд, ГК, първи състав.
С обжалваното решение е отменено решение от 02.5.2011 г. по гр.д.№4186/2010 г. по описа на Софийския градски съд, І ГО, 1 състав в частта с която е отхвърлен предявеният от М. З. Н. от [населено място] против С. о. иск за разликата над 30000 лева до 50000 лева, и вместо това е С.о. е осъдена да заплати на М. З. Н., на основание чл.49, във връзка с чл.45 ЗЗД, още 20000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди в резултат на нападение от безстопанствено куче на 18.11.2009 г., ведно със законната лихва, считано от 18.11.2009 г. до окончателното изплащане на сумата. В останалата обжалвана част, в която Столична община е осъдена да заплати на ищцата 30000 лева, решението на първата инстанция е потвърдено.
Въззивната инстанция е приела, че искът е с правно основание чл.49, във връзка с чл.45 ЗЗД, и че е доказан твърдяният от ищцата факт на ухапване от безстопанствено, улично куче, за което са кредитирани показанията на разпитаната по делото свидетелка, от които се установява наличие на агресия у кучето, което освен срещу пострадалата в предишни дни и налитало и на други хора. Относно увреждане съдът се е позовал на представената и приета от първата инстанция съдебно-медицинска експертиза, съгласно която уврежданията са получени именно от ухапвания от кучето. Освен това апелативният съд е стигнал до извод, че предвид наличието на обективен характерна отговорността общината следва да отговаря за вреди причинени от бездомните кучета, които са под неин контрол, като тези вреди са последица от бездействието на нейни длъжностни лица, поради което противоправното поведение /бездействие/ от страна на служителите на общината се изразява в неизвършване на необходимите действия за предотвратяване на агресивното поведение на кучетата към хора и животни – арг. от чл.50, т.2 от Закона за защита на животните/ЗЗЖ/, за настаняване на безстопанствените кучета в приюти – чл.чл.41 и 42 ЗЗЖ и осъществяване на надзор и грижи за върнатите по места след маркиране животни – чл.47, ал.3 ЗЗЖ. Прието е също така, че с оглед случилото се общината носи отговорност и поради недостатъчно положените усилия за овладяване популацията на безстопанствените кучета. Съдът е стигнал и до извод, че ищцата е установила наличието на причинна връзка между причинената вреда и бездействията на длъжностни лица от общината, като е налице и безспорно установено настъпване на неимуществени вреди, изразяващи в претърпени болки и страдания, които с оглед критериите за справедливост, визирани в чл.52 ЗЗД е определил в размер на 50000 лева.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поставят следните въпроси:
1. Каква е формата на деянието на конкретния състав на непозволено увреждане по чл.49 ЗЗД в конкретния казус и реализирана ли е тя ?;
2. Какво следва да бъде действието или бездействието за да се ангажира отговорността на възложителя на работата по чл.49 ЗЗД и в какво се състои противоправността на действията или бездействията му ?;
3. Кои са правоизключващите ангажирането на отговорността на възложителя обстоятелства ?;
4. Дали кучето, причинило ухапването е “безстопанствено или е просто куче” ?, и
5. Определянето на размера на сумата на обезщетението, която справедливо репарира претърпените вреди ?.
Като основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване се сочат основанията по чл.280, ал.1. т.т.1-3 ГПК.
Моли се за допускане до касационно обжалване на въззивното решение.
Ответницата по касация – М. З. Н., посредством процесуалния си представител – адвокат С. Б., е депозирала отговор по смисъла на чл.287 ГПК.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа изложението за допускане на касационното обжалване и отговора на ответницата по касация намира, че касационната жалба е процесуално допустима. Жалбата е подадена в законния срок.
По първия от поставените в изложението въпроси, а именно “Каква е формата на деянието на конкретния състав на непозволено увреждане по чл.49 ЗЗД в конкретния казус и реализирана ли е тя ? “, настоящият състав на ВКС, ІV г.о., намира, че по него въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. От една страна, в решението на САС няма изводи, свързани с въпроса, а от друга отнасянето му към конкретния случай го определя като фактически въпрос, което не кореспондира с приетото в т.1 от ТР №1/19.02.2010 г. по т.д.№1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.
По втория от поставените въпроси, а именно “Какво следва да бъде действието или бездействието за да се ангажира отговорността на възложителя на работата по чл.49 ЗЗД и в какво се състои противоправността на действията или бездействията му ?” съдът намира, че обжалваното решение не е постановено в противоречие с представеното от касационния жалбоподател решение №488/07.02.2012 г. по гр.д.№899/2010 г. на ВКС, ІV г.о. по чл.290 ГПК. Даденият във визираното решение отговор на въпроса, а именно, че “При деликта когато едно лице действа и от това действие последват вреди, то дължи обезщетение, ако действието му е противоправно, като вината се предполага. Когато едно лице бездейства и от това бездействие последват вреди, то дължи обезщетение, ако не е предприело действията, които е било длъжно да извърши. Предприело ли е с дължимата грижа предписаните от закона действия, лицето не отговаря за вреди, дори тези действия да не са дали очаквания резултат. Държавните органи, в т.ч. общините са длъжни да изпълняват правомощията си, защото така те постигат целта на закона – добро управление на съответните обществени процеси. Когато общината не предприеме предписано от закона действие или го предприеме, без да положи дължимата грижа и от това настъпят вреди, тя дължи обезщетение. Ако предписаното от закона действие е предприето с дължимата грижа и въпреки това настъпят вреди, общината не дължи обезщетение.”, изцяло съответства на извода на въззивната инстанция за отговорността на ответника по исковата молба.
Отговорът на въпроса от цитираното решение на ВКС, по естеството си се явява и отговор на третия, поставен от касационния жалбоподател въпрос, а именно “Кои са правоизключващите ангажирането на отговорността на възложителя обстоятелства ?”, доколкото следва да се приеме, че ЗЗЖ възлага на общината извършването на определени действия, свързани с грижата на животните, респективно в интерес на хората.
Предвид изложеното по тези два въпроса/2 и 3/ не се налага допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Четвъртият, поставен от касатора, въпрос “Дали кучето, причинило ухапването е “безстопанствено или е просто куче” ?” е фактически, поради което не е съобразен с приетото в т.1 от ТР №1/19.02.2010 г. по т.д.№1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.
По петия въпрос, а именно “Определянето на размера на сумата на обезщетението, която справедливо репарира претърпените вреди ?”, въззивното решение също не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Въздигнатият от чл.52 ЗЗД принцип за справедливост при обезщетяване на неимуществени вреди се определя от обстоятелства, които са различни за всеки отделен случай. В т.11 от ППВС №4/1968 г. Върховната съдебна инстанция е постановила, че размерът на неимуществените вреди следва да се определя като се вземат предвид всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, като в мотивите към решенията на съдилищата се посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за присъдения размер.
Водим от изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивно решение №193/07.02.2012 г. по гр.д.№2911/2011 г. по описа на Софийския апелативен съд, ГК, първи състав, по подадената от адвокат А. Д. – процесуален представител на ответника по исковата молба С. о., касационна жалба, вх.№3218/28.3.2012 г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: