О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N 1366
София, 17.12.2009 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, първо отделение в закрито заседание на петнадесети декември две хиляди и девета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА АРСОВА
БОНКА ДЕЧЕВА
изслуша докладваното от председателя Ж. Силдарева гражданско дело N 1438/2009 година.
Производството е по чл. 288 ГПК.
С решение от 17.12.2008 по гр. д. 578/08 г. Старозагорски районен съд е осъдил М. С. П. и А. М. П., двамата от гр. С. да предадат на Р. М. Г. ползването на апартамент № 2, намиращ се в гр. С., ул. “Х”, № 1* вх. А, ет. 1. Отхвърлил е ревандикационния иск за предаване право на ползване предявен от Г. К. Г. срещу М. петров и А. П. като неоснователен.
Отхвърлил е и иск за обявяване за нищожна клауза от договора, с който Г. Г. е продал апартамент № 2 на съпругата си Р. Г. срещу поето от нея задължение да осигури на праводателя издръжка и гледане и право на обитаване в имота без наем пожизнено.
Въззивният съд е бил сезиран с жалба само от ответниците М и с решение от 13.05.09 г. по гр. д. № 153/2009 г. Старозагорски окръжен съд е оставил в сила първоинстанционното решение.
Недоволни от решението в частта, с която е потвърдено постановеното срещу тях осъдително решение за ревандикиране на имота са останали ответниците и в срока по чл. 283, ал. 1 ГПК го обжалва с довод за необоснованост на извода за основатнелност на иска. Като основание за допускане касационно обжалване са се позовали на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. В изложението към касационната жалба се поддържа довод и за недопустимост на решението като постановено по недопустим иск, тъй като правото на ползване на ищцата е погасено поради не упражняването му в продължение на пет години. Твърди, се че погасяването на материалното право има за последица погасяване и на правото на иска за защитата му.
Ответницата по касация намира жалбата за неоснователна.
След проверка на решението относно приетата за установена фактическа обстановка и направените въз основа на нея правни изводи, съдът в настоящия си тричленен състав намира, че не е налице въведеното основание за допускане касационно обжалване на въззивното решение.
За да уважи иска на Р. Г. за ревандикация на правото на ползване върху апартамент № 2 намиращ се в гр. С., ул. “Х”, № 1* вх. А, ет. 1, съдът е приел за установено от фактическа страна следното:
С договор от 21.11.1989 г. Г. Г. е продал на съпругата си Р. Г. притежавания от него апартамент № 2, срещу поето от нея задължение за издръжка и гледане и предоставяне на право на обитаване в имота без наем пожизнено.
С договор от 05.02.2004 г., за който е съставен н. а. № 58, т. І, н. д. № 28/2004 г., Р. Г. е продала апартамента на сина си М. П. и дъщеря си П. П. , като си е запазила правото на пожизнено ползване върху него. Между страните не е имало спор за това, че касаторът се е установил да живее в апартамента през 2000 г. с ответницата, където живеят и към момента на предявяване на иска и отглеждат роденото от брака им дете, а касаторката живее в с. Е. със съпругът й Г. Г. от 1998. С гласни доказателства е установено, че едната стая от апартамента ползва собственичката П. П. , която е предоставила ключове от нея майка си ищцата Г нейния съпруг. Те са ползвали цялото жилището, когато пребивават в града. Другите помещения се ползват от касаторите. Г. е преустановила да ползва имота след възникнал между нея и сина и конфликт.
Въз основа на така установените факти съдът е приел, че ищцата е носител на ограниченото вещно право на ползване върху апартамента. То се възпрепятства от факта, че собственикът М. П. живее в апартамента, без една стая, която се ползва заедно от Р. Г. и дъщеря й П. П. Касаторът, като носител на голото право на собственост, няма основание да ползва имота. Между страните няма облигационна връзка, която да е основание за това, поради което е приел, че искът е основателен и го е уважил.
Намерил е за неоснователен доводът, че правото на ползване е погасено поради не упражняването му в продължение на пет години.
В изложението на касационната жалба се поддържа, че съдът се е произнесъл по въпроса за допустимостта на иска в противоречие с практиката на ВКС – основание по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Твърди се, че искът е недопустим, тъй като правото на ползване не е упражнявано от 1999 г. до предявяване на иска през 2008 г., поради което е прекратено поради изтичане на предвидения в закона срок – чл. 59, ал. 3 ЗС. От това се прави извод, че след като материалното право е погасено по давност, то е погасено и процесуалното право на иск.
Доводът е направен при неправилно разбиране на института на давността и преклузивните срокове. Регламентирания с нормата на чл. 59, ал. 3 3С срок е прекратителен срок. Законодателят свързва приложението му и с не упражняване на правото на ползване, като определя правната последица от това – погасяване на това ограничено вещно право. Правен интерес от позоваване на този срок има страната, на която се противопоставя ограниченото вещно право на ползване. Предявяването на иск за защита на вещно право не е ограничено със срок, а въпросът за това дали то е прекратено поради не упражняване е въпрос по съществото на спора, а не по допустимостта на иска.
По този въпрос съдът се е произнесъл в съответствие с практика на ВКС.
Не е налице предпоставката по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване на решението обоснована с твърдението, че са разрешените материално правни въпроси от значение за изхода на делото относно това дали касаторите пречат на ищцата да упражнява правото си на ползване и дали то е погасено поради не упражняване.
При правилно прилагане на закона е направен извод, че срокът по чл. 59, ал. 3 ЗС не е изтекъл към момента на предявяване на иска, тъй като той е започнал да тече от 05.02.2004 г., когато ищцата се е разпоредила с голото право на собственост в полза на децата си. До тази дата тя е била носител на правото на собственост за него в пълния му обем и дали е упражнявала фактическа власт върху имота постоянно или инцидентно е без правно значение, тъй като правото на собственост не се прекратява поради неупражняване, а само ако друг го придобие.
Не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС и въпросът за това, кои действия съставляват ограничение на правото на ползване. При безспорно установения факт, че апартаментът, без една стая, се ползва от касаторите без правно основание, каквото би било едно облигационно правоотношение възникнало от договор за наем или заем за послужване, то правилно това действие е прието като пречещо на носителката на правото на ползване да го упражнява за себе си.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на І г. о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 13.05.09 г. по гр. д. № 153/2009 г. Старозагорски окръжен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: