6
Върховен касационен съд на Република България ТК, ІІ т.о. дело № 1067/2012 год.
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 137
гр.София, 10.03.2014 година
В. касационен съд на Република България, Търговска колегия, ІІ отделение в закрито заседание на двадесет и четвърти септември две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
изслуша докладваното от
председателя (съдията) ЛИДИЯ ИВАНОВА
търговско дело под № 1067/2012 година
Производството е по чл.288 във вр. с чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на М. М. Д. от [населено място], подадена чрез процесуалния му представител адвокат Д.М. от САК срещу решението на Софийски апелативен съд, ГК, четвърти състав № 567/10.04.2012 год., постановено по гр.дело № 2817/2011 год. С това решение след частична отмяна на първоинстанционното решение на Софийски градски съд от 02.05.2011 год. по гр.дело № 212/2010 год. в отхвърлителната му част за разликата над сумата 30 000 лева до 50 000 лева апелативният съд е уважил предявеният от В. Р. С. от [населено място] иск по чл.226, ал.1 КЗ и е осъдил ЗК [фирма], [населено място] /застраховател на делинквента-касатор по застраховка „гражданска отговорност”/ да заплати сумата 20 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от ПТП, причинено от водача на л.а.марка „БМВ” М. Добинов на 26.12.2009 год. ведно със законната лихва от датата на деликта. Със същото въззивно решение е потвърдено първоинстанционното решение в осъдителната му част относно присъденото от СГС в полза на пострадалата ищца обезщетение за неимуществени вреди в размер на сумата 30 000 лева, произтичащи от същото ПТП както и в частта, с която е отхвърлен предявеният иск за разликата над присъдените общо от двете съдебни инстанции 50 000 лева до предявения размер от 80 000 лева. Касаторът е участвал по делото като трето лице-помагач на страната на ответника.
В касационната жалба се правят оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради необоснованост и допуснати нарушения на материалния закон и съдопроизводствените правила. Излагат се съображения, че съдът не е обсъдил в цялост събраните доказателства, неправилно е преценил фактите по делото и приложил разпоредбите на чл.52 и чл.51, ал.2 ЗЗД при определяне размера на дължимото обезщетение, който е силно завишен като не е отчетено обстоятелството, че е налице съпричиняване, тъй като пострадалата не е спазила разпоредбата на чл.108, ал.1 ЗДв.П, движейки се на 50 см от непрекъснатата линия, която е отделяла платното за движение и пешеходната зона.
В допълнително изложение към касационната жалба касаторът сочи основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по поставените материалноправни въпроси, свързани с приложението на чл.52 и чл.51, ал.2 ЗЗД, които обобщени се свеждат до следното: Следва ли съдът да обсъди и посочи значението на отделните факти релевантни за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди и допустимо ли е при определянето му да се направи законосъобразна преценка за наличието и интензитета на изпитаните от пострадалата болки и страдания въз основа на експертно заключение или е необходимо събиране и на други доказателства? Нарушение на правилата за движението по пътищата обуславя ли причинна връзка между поведението на пострадалия и претърпените вреди? Позовава се на приложените към жалбата ППВС № 4/23.12.1968 год., ППВС № 17/18.11.1963 год. и р.№ 749/05.12.2008 год. на ВКС, ТК, ІІ т.о., постановено по реда на чл.290 ГПК.
В срока за отговор на касационната жалба срещу въззивното решение на САС е подадена и насрещна касационна жалба от ищцата В. Р. С. от [населено място] чрез процесуалния й представител адвокат Я. С. от САК в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлена претенцията й по чл.226, ал.1 КЗ за сумата 30 000 лева, представляваща разликата над присъденото обезщетение от 50 000 лева до предявения размер от 80 000 лева. Сочи основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1, 2 и 3 ГПК по поставения материалноправен въпрос относно приложението на чл.52 ЗЗД при определянето на конкретния размер на обезщетението за неимуществени вреди при непозволено увреждане, който в случая е занижен спрямо претърпените от пострадалата болки и страдания. Позовава се на приложените към жалбата ППВС № 4/1968 год., както и на решение на състав на ВКС и три решения на Софийски апелативен съд по аналогични дела, за които липсват данни, че са влезли в законна сила. Оспорва подадената касационна жалба от помагача и изразява становище, че не са налице твърдяните в нея основания за допускане на касационно обжалване. Претендира заплащане на адвокатско възнаграждение на основание чл.78, ал.3 и ал.10 ГПК и чл.38, ал.2 ЗА.
Ответникът по касация ЗК [фирма], [населено място] изразява становище, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване по насрещната касационна жалба на В. С., тъй като не са налице сочените основания по чл.280, ал.1 ГПК, а по същество – направените оплаквания са неоснователни.
Върховният касационен съд, състав на второ отделение на търговска колегия, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото намира, че касационната жалба на М. Д. е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд в срока по чл.283 ГПК, но въпреки процесуалната й редовност не са налице сочените основания за допускане на касационно обжалване. Преценката се извършва с оглед критериите предвидени в чл.280, ал.1 ГПК при спазване на указанията дадени в ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС.
Видно от данните по делото, с въззивното решение в обжалваната му част апелативният съд е потвърдил първоинстанционното решение в частта, с която е уважен предявеният от пострадалата при ПТП на 26.12.2009 год. иск по чл.226, ал.1 КЗ срещу застрахователя на делинквента по застраховка гражданска отговорност за сумата 30 000 лева, като е присъдил допълнително още 20 000 лева, представляващи обезщетение за претърпените от нея неимуществени вреди. Въз основа на извършена цялостна преценка на събрания по делото доказателствен материал /включително заключенията на назначените съдебномедицинска и автотехническа експертизи/, както и релевантните за спора факти и обстоятелства, съдът е приложил разпоредбата на чл.52 ЗЗД за справедливо обезщетяване на претърпените от пострадалата болки и страдания. По делото е безспорно установено, че вина за автопроизшествието носи водача М. Д., който е управлявал автомобила в пияно състояние с несъобразена скорост и извършвайки ляв завой по мокрото пътно платно, завъртайки се изгубва контрол, като удря ищцата, бетонната кашпа до нея и се блъска в няколко паркирани автомобила. При удара на ищцата са причинени множество телесни повреди – счупване на костите на дясната подбедрица, многофрагментно счупване на дясната голямо-пищялна кост в областта на дясната коленна става, счупване на десния глезен, контузия на главата и мозъчно сътресение със загуба на съзнание, навяхване на шийните прешлени. Образуваното срещу делинквента наказателно производство е приключило със споразумение, като подсъдимият се е признал за виновен по предявените му обвинения. Анализирайки събраните доказателства съдът е посочил конкретните факти и значението им за размера на вредите, като е съобразил броя и вида на травмите, продължителността на лечението и интензивността на изпитаните през този период болки и страдания, както и последиците за здравето на пострадалата. С оглед данните по делото решаващият съд е приел, че не е налице съпричиняване от страна на ищцата /която се е движила на около 0.50 м от бялата непрекъсната линия/, тъй като при установения механизъм на автопроизшествието, дори да се е намирала от лявата страна на непрекъснатата линия, разделяща пешеходната ивица от платното, ударът е непредотвратим.
При тези данни основният материалноправен въпрос, който е от съществено значение за крайния изход на спора, е свързан с приложението на чл.52 ЗЗД при определяне размера на дължимото обезщетение от непозволено увреждане. По отношение на този въпрос, обаче, не са налице сочените основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК предвид наличието на задължителна съдебна практика на ВКС, обобщена в ППВС № 4/23.12.1968 год., с която въззивният съд се е съобразил при постановяване на обжалваното решение. Разликата в присъжданите от съдилищата размери на обезщетенията за неимуществени вреди произтича от различните факти, специфични за всеки отделен случай и от събраните по делото доказателства, а не от неточното прилагане на закона – чл.52 ЗЗД, който установява справедливостта като основен критерий при определяне размера на обезщетението при този вид вреди. В случая в изпълнение на указанията дадени в т.11 от цитираното Постановление на Пленума на ВС, прилагайки разпоредбата на чл.52 ЗЗД въззивният съд е обсъдил конкретните обстоятелства и значението им за размера на вредите. Що се отнася до преценката на отделните факти и доказателства по делото относими към определяне размера на обезщетението при спазване принципа за справедливост, това е въпрос на обоснованост на съдебното решение. В тази връзка оплакванията на касатора за необоснованост и незаконосъобразност представляват отменителни основания по чл.281, т.3 ГПК, но не и основания за допускане на касационно обжалване с оглед критериите предвидени в чл.280, ал.1 ГПК, в който смисъл е и ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГК и ТК на ВКС.
Аналогично е положението и по въпроса за приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД, по отношение на който също е налице задължителна съдебна практика, обобщена в ППВС № 17/18.11.1963 год., на която обжалваното решение не противоречи. Въпросът за наличието или отсъствието на съпричиняване от страна на пострадалия и причинната връзка с настъпилия вредоносен резултат е конкретен и е изцяло в зависимост от установените факти и събраните доказателства по делото. Касае се за определяне размера на отговорността на виновния причинител на вредите, поради което не е необходимо установяване вината на самия увреден. Поведението на последния е от значение доколкото може да се направи разграничение по размер на вредите, намиращи се в причинна връзка с виновното поведение на делинквента и тези причинени от увредения. Обжалваното решение е в съответствие с цитираната съдебна практика на ВКС, поради което не са налице твърдяните основания за допускане на касационно обжалване. В случая изводът на съда, че липсва съпричиняване от страна на ищцата е обоснован с конкретните данни по делото, като е взето предвид експертното заключение на вещото лице, изготвило автотехническата експертиза и установения механизъм на автопроизшествието.
На поставения от касатора въпрос дали нарушението на правилата за движение по пътищата обуславя причинна връзка между поведението на пострадалия и претърпените вреди, в трайната съдебна практика на ВКС, постановена по реда на чл.290 ГПК/решения по т.дело № 35/2009 год. на ТК, ІІ т.о.; по т.дело № 623/2010 год. на ТК, ІІ т.о.; т.дело № 1858/2013 год. на ТК, І т.о. и др./ се приема, че само по себе си нарушението на установените в ЗДвП и ППЗДвП правила за движение не е основание да се приеме съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия, водещо до намаляване на дължимото обезщетение. Необходимо е нарушението да е в пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат – т.е. с поведението си пострадалият обективно да е създал предпоставки и/или възможност за настъпване на увреждането. Застъпено е становището, че приносът трябва да е конкретен – да се изразява в извършването на определени действия или въздържане от такива от страна на пострадалото лице, както и да е доказан, а не хипотетично предполагаем. Обжалваното решение е в съответствие с цитираната съдебна практика на ВКС, която е задължителна за долустоящите съдебни инстанции.
По изложените съображения подадената от М. Д. /трето лице-помагач по делото/ касационна жалба не попада в приложното поле на чл.280, ал.1 ГПК, поради което не следва да се допусне до разглеждане по същество.
При този изход на производството по отношение на първоначално подадената касационна жалба, подадената от В. С. насрещна касационна жалба не може да бъде разгледана предвид изричната разпоредба на чл.287, ал.4 ГПК.
С оглед изхода на делото на основание чл.78, ал.10 ГПК касаторът следва да бъде осъден да заплати на процесуалния представител на ответницата по касация адвокат Я. С. от САК поисканото с отговора му на касационната жалба адвокатско възнаграждение в размер на сумата 1 450 лева при условията на чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата за защитата й пред настоящата инстанция.
По изложените съображения и на основание чл.288 ГПК съставът на второ отделение на Търговската колегия на Върховния касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Софийски апелативен съд, ГК, четвърти състав № 567/10.04.2012 год., постановено по гр.дело № 2817/2011 год.
ОСЪЖДА М. М. Д., ЕГН [ЕГН] от [населено място],[жк], [жилищен адрес] да заплати на адвокат Я. В. С. от САК-процесуален представител на В. Р. С. сумата 1 450/хиляда четиристотин и петдесет/лева адвокатско възнаграждение за касационната инстанция.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
/СЛ