О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 137
гр. София, 10.03.2020 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България,Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на четвърти февруари през две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 1107 по описа за 2019г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ЗАД „Армеец” АД, представлявано от юрисконсулт Е. П., срещу решение № 2993 от 19.12.2018г. по в.гр.д. № 3812/2018г. на Софийски апелативен съд, 14 състав в частта, в която, след отмяна на решение от 02.05.2017г. по гр.д. № 9405/2015г. на СГС, I ГО, 5 състав, касаторът е осъден да заплати на Т. В. Г. обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на сина й вследствие ПТП в размер на 45 000 лева, представляваща разлика между установеното за дължимо и присъдено от първата инстанция обезщетение за неимуществени вреди, както и законна лихва върху сумите, считано от 13.12.2014г. до окончателното плащане, както и на основание чл.78, ал.1 ГПК адвокатско възнаграждение на адв. П. К. и държавна такса в полза на съда.
Касаторът поддържа, че въззивното решение в обжалваната му част е очевидно неправилно, необосновано и постановено в нарушение на материалния закон и съдебната практика. Излага доводи, че въззивният съд неправилно е определил размера на застрахователното обезщетение за неимуществени вреди, като счита този размер за изключително завишен. Счита, че въззивният съд е редуцирал размера на обезщетението, но не в достатъчна степен. Твърди още, че необосновано и в противоречие със закона е намален размерът на съпричиняването от 70% на 40%. Поддържа, че въззивният съд е определил степента на съпричиняване в нарушение на процесуалните правила, като механично е извадил от противоправния резултат приноса на водача, за да получи степента на принос на ищцата. Сочи, че отделно от това въззивният съд е сравнявал приносите чрез „съизмеряване с вината на прекия извършител”, което е в противоречие с т.7 от П. № 17/1963г., според което при възражение по чл.51, ал.2 ЗЗД от значение е наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, а не на вина. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поддържа, че са налице основанията на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2 ГПК, като сочи следните процесуалноправни въпроси:
I. Процесуалноправни въпроси, които са решени в противоречие с ППВС № 4/1968г. и които са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото:
1. Необходимо ли е да се изложат мотиви във връзка с определения размер на обезщетението, за да стане ясно какви са причините за приетото за справедливо обезщетение, и липсата на такива мотиви представлява ли нарушение на процесуалния закон?
2. Следва ли определената от съда степен на съпричиняване на вредоносния резултат да е мотивирана с конкретни, обективно установени факти от значение за размера й и липсата на такива мотиви нарушение ли е на процесуалния закон?
II. Материалноправни въпроси, които са решени в противоречие с ППВС № 4/1968г. и които са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото:
1. Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл.52 ЗЗД, при определяне на дължимото обезщетние за неимуществени вреди в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя?
2. Включват ли се в критериите за справедливост, прилагани от съдилищата, обществено-икономическите и социални условия в страната и не следва ли размерите на присъжданите обезщетения за непозволено увреждане да отразяват тези условия?
3. Следва ли съдът при определяне степента на принос при релевирано възражение по чл.51, ал.2 ЗЗД да обсъжда, анализира и обуславя тази степен от наличието на вина на увреденото/пострадало лице? Твърди, че въпросът е решен в противоречие с т.7 от П. № 17/1963г.
4. Следва ли съдът при определяне степента на принос при релевирано възражение по чл.51, ал.2 ЗЗД да определи този принос на база механично определяне и изваждане на приноса на делинквента от цялостния противоправен резултат?
5. Какви са обективните критерии, които съдът следва да приложи при определяне на степента на принос на увредения в случаите на релевирано възражение по чл.51, ал.2 ЗЗД? Твърди, че въпросът е решен в противоречие с т.7 от П. № 17/1963г., решение № 118 от 27.06.2014г. по т.д. № 3871/2013г. на ВКС, ТК, I т.о. и определение № 706 от 10.12.2018г. по т.д. № 1354/2018г. на ВКС, ТК, II т.о.
Ответницата по касация Т. В. Г., представлявана от адв. П. К., оспорва касационната жалба. Прави възражение за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Излага и подробни съображения за неоснователност на касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
Въззивният съд е приел за установено въз основа на събраните по делото доказателства настъпването на пътно произшествие на 13.12.2014г. на четвъртокласен път [населено място] – [населено място], общ. П., при което С. Д. К. – водач на лек автомобил Опел А., ДКН 60 76 АН нарушил правилата за движение /чл.20, ал.2 от ЗДвП и чл.137в, ал.3 от ЗДвП/, като избрал несъобразена скорост /52-53 км/ч/ с атмосферните условия, релефа на местността, състоянието на пътя и управляваното МПС, което не било оборудвано със система за обезопасяване на деца. Вследствие на несъобразената скорост загубил контрол, автомобилът се задвижил със задната си част напред и леко косо и след 60-70м. паднал в нива, намираща се от лявата страна на пътното платно, в резултат на което по непредпазливост причинил смъртта на возещото се отзад в автомобила дете – Б. Д. К. – на 1 година и 10 месеца, което не е било осигурено със система за обезопасяване, като смъртта е настъпила в резултат на травма вътре в купето на автомобила – напречно счупване на черепа, многофрагментно счупване на черепния покрив, контузия на мозъка и кръвонасядане на меките черепни покривки.
Приел е за безспорен и факта на сключен валиден застрахователен договор, покриващ гражданската отговорност на виновния водач, както и легитимацията на ищцата, която като майка на загиналото дете попада в кръга на лицата, имащи право на обезщетение.
Въззивният съд е приел за установено въз основа на показанията на свидетелката Х., че ищцата е преживяла тежко смъртта на детето си, че ги е свързвала изключително силна емоционална връзка, че състоянието й непосредствено след трагедията било тежко и тя сякаш не съзнавала какво се случва, а впоследствие не била на себе си – плачела постоянно, връщала се към миналото – какви дрешки и кога е носило детето, с какви играчки обичало да играе, постоянно говорела за него, посещавала гроба и местопроизшествието и носела цветя и играчки. Приел е за установено, че първоначално ищцата ходела на гроба на детето по 1-2 пъти на ден, а впоследствие веднъж седмично, защото семейството се преместило в [населено място], тъй като ищцата се страхувала да пътува. Преди инцидента ищцата била общителен и лъчезарен човек, но след това се затворила в себе си и не искала да излиза, почти не разговаряла, на въпроси отговаряла кратко. Малко след трагедията отключила заболяване „бучка на гърдата”, което дълго лекувала. Около шест месеца след катастрофата в третия месец претърпяла спонтанен аборт. Емоционалното й състояние не било добро, отново успяла да забременее, но постоянно се връщала назад към бременността със загиналото дете.
Въззивният съд е обсъдил и приетото по делото заключение на съдебнопсихиатричната експертиза, според което при ищцата се е проявила „свръхтежка остра стресова реакция” непосредствено след смъртта на детето. Емоционалните й преживявания били много интензивни с дълбока дезорганизираност, съчетани с нарушена фиксационна памет, лоша и емоционално деформирана регистрация на събитията, неадекватна свръхактивност с елементи на обърканост, както и суициден импулс, който успяла да овладее. Болестните преживявания се трансформирали в постравматично стресово разстройство с много симптоми – отслабнала значително, получила тремор, проявили се тематично свързани сънища, отбягвала дейности, свързани с пътуване, постоянно била емоционално потисната и необщителна. Въззивният съд е взел предвид, че към момента на прегледа, около две години по-късно, ищцата е в хронична фаза на постравматично разстройство – емоционално депримирана, с трудно удържими реакции при навлизане в травматичната територия, въпреки настъпването на позитивни житейски промени в личния й живот. Вещото лице не се е ангажирало да определи периода на възстановяване, който е различен при всеки един пациент – от месеци до няколко години.
Въззивният съд е обсъдил и заключението на изслушаната пред първата инстанция гинекологична експертиза, от което се установява, че преживеният тежък травматичен стрес е основна причина за дълготрайно нарушаване на хормоналното равновесие на ищцата и репродуктивните й функции, поради което в течение на повече от година ищцата не могла да забременее, преживяла спонтанен аборт на 12.06.2015г. и едва през м.декември 2015г. забременяла отново, но бременността била много тежка, с честа хоспитализация и поставена диагноза „заплашващ аборт”. През м.02.2016г. бил установен субамниален хематом с размери 64мм/12мм, който едва не довел до преждевременно раждане. Според крайните изводи на експертизата описаните репродуктивни проблеми и тежката бременност се намират в причинна връзка и са последици на постравматичното стресово разстройство. Посочено е, че освен посочените неблагоприятни последици, при ищцата м.февруари 2015г. е отстранена нарастваща бучка на гърдата/фиброаденомектомия/, определена като усложнение вследствие на нарушеното хормонално равновесие в организма, което от своя страна е в причинно следствена връзка с посттравматичния синдром.
С оглед обсъдените доказателства въззивният съд е приел, че при невъзвратимата загуба ищцата е понесла изключителни по интензитет морални болки и страдания, като душевните страдания са утежнени от обстоятелството, че починалото дете е било на 1г. и 10 месеца, изцяло зависимо от грижите на майката, с която ги свързвала силна емоционална привързаност. Счел е, че от значение за тежестта и обема на понесените неимуществени вреди се явяват установените тежки психически проблеми, които са в пряка причинна връзка с неблагоприятните последици за физическото здраве на ищцата и преживените усложнения по време на бременността. Изложил е съображения, че прилагането на принципа за справедливо обезщетение по чл.52 ЗЗД изисква обстойната преценка на всички обективни обстоятелства в конкретния случай, които имат отношение към емоционалното и психическо състояние на пострадалото лице, като за база при определяне на паричния еквивалент ще следва да служи икономическият растеж, стандартът на живот и средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в страната към датата на увреждането, както и създаденият в съдебната практика ориентир, относим към аналогични случаи.
С оглед на това въззивният съд е счел, че
първоинстанционният съд, макар правилно да е констатирал обема на претърпени от ищцата страдания и непреодолима скръб, не е съобразил в достатъчна степен икономическата конюнктура в страната към релевантния момент на настъпване на вредите /2014г./ и практиката на съдилищата по аналогични случаи. Поради това е приел, че определеният размер от 250 000лв се явява завишен и ще следва да се намали до 200 000 лева, в който смисъл жалбата на застрахователя се явява частично основателна.
По направеното възражение за съпричиняване въззивният съд е приел, че ищцата е майка на починалото дете и по време на пътно-транспортното произшествие е пътувала заедно с него и с другото си дете на задната седалка на автомобила, като пострадалото дете е пътувало изправено между краката на майка си на задната седалка. Приел е за установено, че автомобилът не е бил оборудван със система за обезопасяване и това обстоятелство е част от фактическия състав на престъплението, за което водачът е признат за виновен.
Съобразил е заключението на съдебно-медицинската експертиза, според която черепно-мозъчната травма, довела до смъртта на детето, е причинена от удари на главата му в интериора на лекия автомобил, в гърба на предната дясна седалка и в тавана на автомобила. След съвкупно обсъждане на приетите по делото експертни заключения е достигнал до извод, че при правилно поставено детско столче, фиксирано от коланите на столчето, тялото на детето е щяло да бъде ограничено при движение нагоре и напред и обезопасителната система в случая би го предпазила, включително от удари в областта на главата в интериора на автомобила, както при сблъсък, така и при последващо обръщане, с което би се избегнала описаната тежка черепно-мозъчна травма, довела до летален изход. С оглед на това въззивният съд е достигнал до извод, че детето не е било обезопасено съобразно разпоредбите на чл.137б ЗДвП, което бездействие е в пряка причинна връзка с настъпилите тежки увреждания в областта на главата–черепномозъчна травма, довели до фаталния изход, и напълно е споделил изводите на първата инстанция за наличие на принос по чл.51, ал.2 ЗЗД, който се дължи на неправомерно поведение. Посочил е, че разпоредбата на чл.51, ал.2 ЗЗД намира приложение и в случаите, когато се стига до увреждане поради неупражнен надзор от родители, тъй като решаващо в случая е обективното наличие на причинна връзка между неправомерното поведение /на увредения или на отговорните за него лица/ и вредоносния резултат /ППВС № 17/1963г на ВС/.
Въззивният съд е счел за основателни оплакванията в жалбата на ищеца против завишения принос спрямо вината на отговорния за пътното произшествие водач, определен в размер на 70 %. Изложил е съображения, че действително предпазната система в случая би имала съществена защитна роля за предотвратяване тежките несъвместими с живота травми в областта на главата, поради което приносът на лицето, упражняващо надзор, се явява съществен за настъпване на вредите, но е счел, че този принос не би могъл да превишава, нито да е съизмерим с вината на прекия причинител на увреждането, който освен нарушение на забраната на чл. 137в ЗДвП е допуснал и други тежки нарушения на правилата за движение /чл.20, ал.2; чл.139б ЗДвП/, вследствие на което е настъпило пътното произшествие. По тези съображения въззивният съд е достигнал до извод, че приносът по чл.51, ал.2 ЗЗД, с който следва да се намали отговорността на застрахователя, възлиза на 40% спрямо безспорно установената вина на водача, при който резултат определеното обезщетение от 200 000лв следва да се редуцира на 120 000лв.
Настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационен контрол на въззивното решение в обжалваната му част.
Първият процесуалноправен въпрос и материалноправните въпроси по т.II.1 и т.II.2 се отнасят до приложението на чл.52 ЗЗД и установения в него принцип на справедливост. Тези въпроси са релевантни, тъй като са обсъждани от въззивния съд и са обусловили решаващите му изводи. По прилагането на чл.52 ЗЗД е формирана постоянна съдебна практика – ППВС № 4/23.12.1968 год., както и постановените по реда на чл.290 ГПК решения на различни състави на Търговска колегия на ВКС – решение № 202 от 16.01.2013г. по т.д. № 705/2011г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 25 от 17.03.2010г. по т.д. № 211/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 28/09.04.2014г. по т.д. № 1948/2013г. на ІІ т.о., решение № 66/03.07.2012г. по т.д. № 611/2011г. на ІІ т.о., решение № 83/06.07.2009г. по т.д. № 795/2008г. на ІІ т.о., решение № 1/26.03.2012г. по т.д. № 299/2011г. на ІІ т.о., решение № 95/24.10.2012г. по т.д. № 916/2011г. на І т.о., решение решение № 12 от 26.03.2012г. по т.д. № 299/2011г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 182 от 31.01.2018г. по т.д. № 187/2017г. на ВКС, ТК, II т.о. и др. Съгласно тази съдебна практика, за да се реализира справедливо възмездяване за претърпените от пострадалите от деликт неимуществени вреди, съдът е длъжен при определяне размера на дължимото обезщетение да извърши задълбочено изследване на общите и на специфичните за отделния спор правнорелевантни факти и обстоятелства, обуславящи вредите, преживените болки, страдания и емоционални преживявания и да изложи съображенията си по тях в мотивите на съдебното решение. Понятието „справедливост” по смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, но във всички случаи правилното прилагане на чл.52 ЗЗД при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от причинена в резултат на деликт смърт е обусловено от съобразяване на указаните в постановлението общи критерии – момент на настъпване на смъртта, възраст и обществено положение на пострадалия, степен на родствена близост между пострадалия и лицето, което претендира обезщетение, действителното съдържание на съществувалите между пострадалия и претендиращия обезщетение житейски отношения. Възприето е и становището, че при определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди следва да се отчита и обществено-икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането, чиито промени намират отражение в нарастващите нива на застрахователно покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите”, съгласно чл.226 КЗ /отм./ вр. §27 ПЗР КЗ /отм./.
Въззивният съд не се е отклонил от тази практика, като при определяне на конкретния размер на обезщетението е взел предвид всички установени по делото обстоятелства, релевантни за определянето му, и е оценил значението им, като е съобразил и обществено-икономическите условия към релевантния момент. Въпросите са предпоставени от твърдението на касатора, че въззивният съд не е изложил мотиви във връзка с критериите, относими към определяне на обезщетение за справедливост, и не е съобразил обществено – икономическите условия към момента на настъпване на увреждането, което не съответства на мотивите на въззивния съд, съдържащи подробно и изчерпателно обсъждане на всички релевантни обстоятелства и критерии. Преценката на отделните факти по делото, относими към определяне на конкретния размер на обезщетението при спазване на принципа за справедливост, е въпрос на обоснованост на съдебното решение и касае правилността на постановения съдебен акт. В тази връзка оплакванията на касатора за необоснованост и незаконосъобразност представляват отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, но не и основания за допускане на касационно обжалване с оглед критериите, предвидени в чл. 280, ал. 1 ГПК.
Поставените втори процесуалноправен въпрос и материалноправните въпроси по т.II.3, II.4 и II.5 са свързани с приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД, доказването на приноса за увреждането от страна на пострадалия и определянето на размера на съпричиняването. Тези въпроси са релевантни за изхода на делото, поради което отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК. По прилагането на чл.51, ал.2 ГПК е формирана постоянна практика – решение № 206 от 12.03.2010г. по т.д. № 35/09г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 98 от 24.06.2013г. по т.д. № 596/12г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 151 от 12.11.2010г. по т.д. № 1140/11г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 169 от 02.10.2013г. по т.д. № 1643/12г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. решение № 16 от 04.02.2014г. по т.д. № 1858/13г. на ВКС, ТК, І т.о. и решение № 92 от 24.07.2013г. по т.д. № 540/12г. на ВКС, ТК, І т.о., според която, за да бъде намалено на основание чл.51, ал.2 ЗЗД дължимото обезщетение, приносът на пострадалия следва да бъде надлежно релевиран от застрахователя чрез защитно възражение пред първоинстанционния съд и да бъде доказан по категоричен начин при условията на пълно и главно доказване от страната, която го е въвела. Изводът за наличие на съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД не може да почива на предположения, а следва да се основава на доказани по несъмнен начин конкретни действия или бездействия на пострадалия, с които той обективно е способствал за вредоносния резултат, като е създал условия или е улеснил неговото настъпване. Намаляване на обезщетението за вреди на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД е допустимо само ако са събрани категорични доказателства, че вредите не биха настъпили или биха били в по-малък обем. При определяне степента на съпричиняването подлежи на съпоставка тежестта на нарушението на делинквента и това на увредения, за да бъде установен действителният обем, в който всеки един от тях е допринесъл за настъпването на пътното произшествие.
При произнасяне по възражението за съпричиняване въззивният съд не се е отклонил от формираната постоянна съдебна практика, като е извършил съвкупна преценка на ангажираните в производството доказателства и въз основа на тях е приел за доказано, че поведението на пострадалия е в пряка причинно-следствена връзка с настъпилото ПТП и обективно е повлияло на обема на вредите. При определяне на съотношението на приноса на пострадалия и на виновния водач въззивният съд е взел предвид и е изложил съображения във връзка с поведението и на двамата участници в произшествието. Твърденията на касатора за необоснованост на изводите на въззивния съд във връзка със степента на съпричиняване на увреждането представляват оплаквания за неправилност на решението, по които настоящият състав не може да се произнесе в производството по чл.288 ГПК. Предвид изложеното, не е осъществена сочената от касатора допълнителна предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Наличието на постоянна съдебна практика по поставените въпроси изключва основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Не е налице и основанието по чл.280, ал.2 ГПК – очевидна неправилност. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл.281, т.3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен „contra legem” до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или който е постановен „extra legem”, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност обаче, когато въззивния акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. В случая не е налице очевидна неправилност на обжалваното решение, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано.
С оглед изхода на делото на касатора не следва да се присъждат разноски. На ответника следва да бъдат присъдени разноски в размер на 3 336 лева, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение за касационната инстанция.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2993 от 19.12.2018г. по в.гр.д. № 3812/2018г. на Софийски апелативен съд, 14 състав в частта, в която, след отмяна на решение от 02.05.2017г. по гр.д. № 9405/2015г. на СГС, I ГО, 5 състав, ЗАД „Армеец“ АД е осъдено да заплати на Т. В. Г. обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на сина й вследствие ПТП в размер на 45 000 лева, представляваща разлика между установеното за дължимо и присъдено от първата инстанция обезщетение за неимуществени вреди, както и законна лихва върху сумите, считано от 13.12.2014г. до окончателното плащане, както и на основание чл.78, ал.1 ГПК адвокатско възнаграждение на адв. П. К. и държавна такса в полза на съда.
ОСЪЖДА ЗАД „Армеец“ АД , ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица] да заплати на Т. В. Г., ЕГН [ЕГН], съд. адрес: [населено място], [улица], офис 10 сумата 3 336 лева /три хиляди триста тридесет и шест лева/ – разноски за касационната инстанция.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: