5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 137
Гр.София, 11.02.2016 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, І отделение, в закрито заседание на двадесет и осми януари през две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Радостина Караколева
ЧЛЕНОВЕ: Тотка Калчева
Вероника Николова
при секретаря………………., след като изслуша докладваното от съдия Калчева, т.д.№ 1561 по описа за 2015г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу решение № 384/29.12.14г., постановено по в.т.д.№ 577/14г. от Варненския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 775/25.07.14г. по т.д.№ 355/14г. на Варненския окръжен съд за отхвърляне на предявения от касатора против [фирма],гр.В. иск с правно основание чл.439 ГПК за установяване в отношенията между страните, че ищецът не дължи на ответника сумата от 39950.97 лв. по изпълнителен лист, издаден въз основа на решение № 1821/19.12.12г. по в.т.д.№ 2634/12г. на В. и решение № 3860/03.09.12г. по гр.д.№ 4959/11г. на В., по което е образувано изпълнително дело № 20137120400268 на ЧСИ И. С. с район на действие В., прехвърлено по описа на ЧСИ Николай Н. под № 20138100400853 с район на действие Д. със страни взискател [фирма] и длъжник [фирма].
Касаторът поддържа, че решението е неправилно, а допускането на касационното обжалване основава на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.
Ответникът оспорва касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, І отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че с влезли в сила решения ищецът [фирма] е осъден да заплати на [фирма] сума в размер на 39950, 97лв. и на 10.01.13г. е издаден изпълнителен лист. С договор за цесия от 08.02.13г. [фирма] е прехвърлило вземането си на [фирма], като цесионерът е инициирал образуваното изпълнително дело срещу длъжника за събиране на вземането. Длъжникът е платил сумата по изпълнителния лист на цедента, като на 04.02.14г. между тях е сключено споразумение, според което вземането, включително начислените лихви са погасени чрез плащане. По спорния по делото въпрос относно уведомяването на длъжника за прехвърляне на вземането по договора за цесия от 08.02.13г. решаващият състав е приел, че с към писмо от 21.02.13г. на цесионера до длъжника е било приложено уведомление за цесията, направено от цедента до длъжника. Изложени са съображения, че в жалба от 22.03.13г. по изпълнителното дело длъжникът е направил изявление, че кредитор е именно взискателят [фирма], поради което независимо, че в обратната разписка по пратката от 21.02.13г. не е посочено съдържанието й, включително уведомлението от цедента за извършената цесия, то същото е достигнало до длъжника. Възраженията за нищожност на цесията, като договор, сключен с цел заобикаляне на закона и с невъзможен предмет, са счетени за неоснователни. Предвид на извършеното плащане от длъжника на цедента след съобщаването му за извършената цесия от цедента, е потвърдено първоинстанционното решение, в което е прието, че длъжникът е недобросъвестен и плащането към цедента не обвързва цесионера, като отрицателният установителен иск за недължимост на сумата по изпълнителното делото е отхвърлен.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.1 ГПК и според разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010г. по тълк.д.№ 1/09г. на ОСГТК на ВКС, касаторът е задължен да посочи основания за допускане на касационното обжалване по чл.280, ал.1 ГПК – за произнасяне от съда по материалноправен или процесуален въпрос, решен в противоречие с практиката на ВКС, решаван противоречиво от съдилищата или имащ значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Материалноправният или процесуалноправният въпроси са винаги специфични за делото, по което е постановен обжалваният акт, и същите следва да са обусловили решаващите изводи на въззивния съд, както и трябва изрично да бъдат посочени от касатора. Бланкетното позоваване на текста на чл.280, ал.1 ГПК не се квалифицира като основание за касационно обжалване съобразно законодателното разрешение за факултативност на касационния контрол с оглед на функциите на ВКС като инстанция по проверка на правилното прилагане на правото, а не на фактите по конкретния спор.
Касаторът поставя два въпроса по реда на чл.280, ал.1, т.1 ГПК: „Допустимо ли е въззивният съд да се отклони от основанията, посочени във въззивната жалба, при проверка на правилността на първоинстанционното решение?” и „Необходимо ли е по категоричен начин да се докаже по какъв начин и в кой ден е извършено уведомяването на длъжника от цедента за извършената цесия?”.
Отговорът на въведения първи процесуален въпрос е даден в ТР № 1/13г. от 09.12.13г. на ОСГТК на ВКС, като в случая не е налице общата предпоставка за допускане на касационно обжалване. Касаторът извежда противоречието на обжалваното решение с практиката на ВКС от позоваването си във въззивната жалба на невярната констатация на първоинстанционния съд, че към поканата за доброволно изпълнение е било приложено уведомление за извършената цесия и с оглед на оплакването си, че неправилно е прието, че е недобросъвестен длъжник, тъй като знаел за цесията, които негови твърдения и доводи не били проверени от въззивния съд. Действително във въззивната жалба е било направено оплакване по отношение на извода на първоинстанционния съд, че съобщаването на цесията е извършено с получаване на поканата за доброволно изпълнение по изпълнителното дело на 14.02.13г. към която е било приложено уведомлението по чл.99, ал.4 ЗЗД. Твърденият порок на решението относно обсъждането на събраните доказателства е обвързан с правния довод на въззивника, че длъжникът добросъвестно е изпълнил на цедента, тъй като не е бил уведомен за прехвърленото вземане. С оглед на въведените основания по чл.260, т.3 ГПК и съгласно чл.269 ГПК въззивният съд следва да обсъди не само направените оспорвания относно приетата фактическа обстановка, но и свързаните с нея правни изводи на първоинстанционния съд, които в съвкупност представляват указание в какво се състои порочността на решението и са посочени в жалбата. В случая ответникът по иска е посочил, че съобщаването на цесията е направено на длъжника – с писмото от 21.02.13г., с поканата за доброволно изпълнение от 14.02.13г. и с нотариална покана от 25.02.14г. За да извърши проверка дали изводът на първоинстанционният съд за недобросъвестност на длъжника и съответно, че плащането към цедента не обвързва цесионера, въззивният съд следва да прецени и фактическите основания, от които произтичат правата и задълженията на страните по делото.
Поставеният втори въпрос е от значение за спора, като по същия съществува задължителна за съдилищата практика на ВКС: решение № 123/24.06.09г. по т.д.№ 12/09г. на ІІ т.о. и решение № 3/16.04.14г. по т.д.№ 1711/13г. на І т.о. (цитираното от касатора в същия смисъл решение № 698/23.10.08г. по т.д.№ 306/08г. на ІІ т.о. е постановено по реда на ГПК /отм./). Приетото от въззивния съд разрешение съответства на практиката на ВКС, като касаторът поставя въпроса с оглед на поддържаните в процеса оспорвания на редовното уведомяване за прехвърленото вземане. Касационното обжалване не следва да се допуска, тъй като, за да приеме, че извършеното плащане от длъжника на цедента не обвързва цесионера, въззивният съд е изследвал именно съотношението между момента на плащането и момента на съобщаването на цесията от цедента на длъжника. В този смисъл проверка на обжалваното решение за съответствието му с практиката на ВКС по тълкуване на нормата на чл.99, ал.4 ЗЗД не следва да се извършва. Касаторът свързва въпроса с приетия от въззивния съд момент за съобщаване на цесията, което представлява оплакване за необоснованост на решението по чл.281, т.3, пр.3 ГПК, която не подлежи на преценка в производството по чл.288 ГПК.
Касаторът въвежда и основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по приетото разрешение, че ирелевантен за действителността на договора за цесия е въпросът дали прехвърленото вземане е ликвидно. От друга страна, сочи решение № 32/09.09.10г. по т.д.№ 438/09г. на ІІ т.о. на ВКС, според което договорът за цесия предполага съществуващо вземане, произтичащо от друго правно основание. Съставът на ВКС намира, че не е формулиран конкретен правен въпрос, а коментираните от касатора аргументи, изложени в обжалваното решение са без значение за крайните изводи на въззивния съд, който при обсъждане на възражението за нищожност на цесията поради липса на предмет, е посочил, че основанието за нищожност е изведено от съществуващия спор, поради което е ирелевантна ликвидността на вземането. В цитираното от касатора решение на ВКС не е дадено друго, различно от приетото от въззивния съд разрешение относно съществуването на прехвърленото вземане. Касаторът не е обосновал и допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.3 ГПК – за необходимостта от тълкуване на конкретна правна норма, което да допринася за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
По тези съображения касационното обжалване не се допуска.
Разноски за производството не се дължат.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 384/29.12.14г., постановено по в.т.д.№ 577/14г. от Варненския апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.