2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 137
гр. София, 02.03.2020 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и четвърти февруари две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бойка Стоилова
ЧЛЕНОВЕ: 1. Мими Фурнаджиева
2. Велислав Павков
при секретаря в присъствието на прокурора като разгледа докладваното от съдията Павков гр.д.№ 4614 по описа за 2019 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Община Харманли против решение № 1938/29.07.2019 г., постановено по гр.д.№ 358/2019 г. от 4-ти състав на САС.
От ответниците по касационната жалба са постъпили писмени отговори, с които се оспорва жалбата.
Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима.
С обжалваното решение, състав на въззивен съд е приел, че предявения иск против Министерство на отбраната е неоснователен и е отменил решението на СГС, с която е уважен иска и е постановил ново, с което е отхвърлил предявения против този ответник иск. В частта, с която е осъдена Община Харманли да заплати на ищеца обезщетение за претърпени вреди на основание чл.49 ЗЗД, решението е потвърдено.
Съдът е приел, че съгласно чл.49 ЗЗД този, който е възложил на друго лице някаква работа, отговаря за вредите, причинени от него при или по повод изпълнението на тази работа. В тежест на ищеца по исковете за ангажиране на безвиновната гаранционно-обезпечителна отговорност на ответника по чл.49 ЗЗД вр. чл.45 ЗЗД е да проведе пълно доказване на елементите от фактическия й състав – противоправно деяние на лице, на което е възложена работа от ответника по трудов или друг договор, причинени вреди при или по повод изпълнението на възложената работа и причинна връзка между противоправното поведение и причинения вредоносен резултат. Когато при ползване на дадена вещ са допуснати нарушения на предписани или общоприети правила, отговорността за поправяне на вредите е по чл. 45 или чл.49 ЗЗД, а когато такива нарушения не са допуснати, а са произлезли вреди от вещта, отговорността е по чл. 50 ЗЗД. Установено е безспорно, че на 06.02.2012г. поради скъсване на язовирната стена на язовир е причинено наводнение, вследствие на което на ищеца, като собственик на недвижим имот и намиращите се в него движими вещи са причинени имуществени и неимуществени вреди. САС е приел, че причина за скъсването на язовирната стена и настъпване на наводнението е липсата на предприети действия по управлението, стопанисването и поддържането на язовира, чиято стена и принадлежащи съоръжения, са били с констатирани от компетентни органи неизправности, за които са предписвани мерки за отстраняването им.
Прието е, че с представените по делото актове за публична общинска собственост № …/….. г. и № …../ г. Община Харманли се легитимира като собственик на язовира, като в чл. 19 от Закона за водите е посочено, че водностопанските системи и съоръжения на територията на общината с изключение на тези, които са включени в имуществото на търговски дружества и на язовирите по списъка по Приложение №1 към чл.13 от Закона за водите, представляват публична общинска собственост. Тази законова уредба, създадена със специалния Закон за водите съответства и на предшестващата правната уредба относно собствеността върху водни обекти, създадена с общите Закон за местното самоуправление и администрация от 1995 г. и Закон за Общинската собственост от 1996 г. Според посоченото в § 7, ал. 1 т. 2 и, ал. 2 от ЗМСМА, с влизането в сила на закона, в собственост на общините преминават язовири, езера и др. от местно значение, ако не са включени в капитала, уставния фонд или заведени в баланса на търговско дружество, фирма и предприятие с държавно имущество, а в чл. 2, ал. 1 т. 2 от Закона за общинската собственост е предвидено, че общинска собственост са имотите, предоставени в собственост на общината със закон. Правото на собственост на общината върху процесния воден обект е възникнало ex lege, с влизане в сила на ЗМСМА и на това основание общината е съставила в своя полза актовете за публична общинска собственост, като правопораждащ правото й факт, в двата акта е посочен § 7 т. 2 от ЗМСМА. Посочено е, че актовете за общинска собственост като официални документи имат само декларативно действие за собствеността на общината и не се ползват с конститутивен ефект – констатират собствеността на общината, без да я пораждат, но наред с това, актът за общинска собственост се ползва с обвързваща материална доказателствена сила за отразените в него факти. На основание чл. 179, ал.1 ГПК актовете за държавна и общинска собственост се ползват с обвързваща материална доказателствена сила за отразените в тях факти и имат легитимиращо действие за собствеността на държавата/общината/. До доказване на противното актуваният имот се счита за държавна или общинска собственост, като държавата или общината не носят тежестта да доказват основанието, на което са съставени актовете. Доказването на противното, т.е. че държавата или общината не са собственици на имота, следва да се осъществи от трети лица, които претендират вещни права върху актувания имот, в рамките на висящо исково производство. В конкретния случай, в производството, образувано по иск по чл. 49 от ЗЗД е прието, че ищците нямат интерес да оборват тяхната доказателствената сила, а ответникът Община Харманли не може да се защитава, като оборва легитимиращия ефект на акт, който сама е издала. Прието е, че по делото не се доказва язовира да е бил държавна собственост към момента на влизане в сила на Закона за местното самоуправление и местната администрация, нито да е включен в капитала или уставния фонд на дружество с държавно имущество или да са били налице друг пречки за актуването на язовира като общинска собственост. Съдът е отчел фактът, че язовирът попада и върху имот № …., актуван с Акт за публична държавна собственост №…. от …..г., описан като част от учебен полигон, представляващ незастроен поземлен имот с площ 2 610 573,00 кв. метра (или 2 610,573 дка), от които 277,60 дка попадат в язовира. С цитирания акт за публична държавна собственост е актуван поземлен имот №…. по картата на възстановената собственост, с посочен начин на трайно ползване – друга територия с нестопанско значение, а в скицата, съпровождаща АПДС, имотът не е отразен като воден обект. Посочено е, че в самия АПДС язовирът е отбелязан като граница на актувания като държавен имот № ….. В същото време към момента на съставяне на акта за публична държавна собственост язовирът вече е бил актуван като публична общинска собственост и няма данни да е проведена процедура за прехвърлянето му от общината на държавата. След като по силата на ЗМСМА язовирът е станал публична общинска собственост, и не е сред комплексните и значими язовири, включени в списъка към чл. 13, ал.1 от Закона за водите, които са държавна собственост, язовирът не се счита за държавна собственост при влизане в сила на Закона за водите. Извън представените актове за публична общинска и публична държавна собственост няма данни за възникване на съсобственост между държавата и общината.
Съдът е приел, че по делото липсват данни, нито са представени доказателства язовира да е бил предоставен за ползване на Министерство на отбраната, въпреки че в писмо от Началника на Генералния щаб на сухопътните войски (обсъдено от състава на СГС), се съдържат данни за фактическо използване на язовира за военни нужди към 2004г. Прието е, че това фактическо положение обаче не е основание да се приеме, че МО е носител на ограничено вещно право на ползване или облигационно право да ползва имота за нуждите си.
Сочи се правен въпрос, с оглед разпоредбата на чл.154 ал.1 и ал.2 ГПК в производствата по искове по чл.49 ЗЗД има ли право ответникът да твърди и да доказва обстоятелства, изключващи вината му, включително обстоятелството, че не той, а трето лице е собственик на недвижимия имот, от неподдържането на който са настъпили вреди, или подобни твърдения биха били ирелевантни или недопустими в производствата по такива искове.
Съгласно практика всяка страна е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания или възражения /чл.154 ал.1 ГПК (чл.127 ал.1 ГПК отм.)/; когато ищецът претендира обезщетение за вреди в резултат на виновно, противоправно действие или бездействие на ответника, той следва да установи, че ответникът е осъществил противоправното действие или бездействие (неполагане на дължимата грижа), настъпилите вреди и причинната връзка между поведението и вредите; вината се предполага (чл.45 ал.2 ЗЗД) до доказване на противното и това доказване е в тежест на ответника, а ищецът следва да установи всички останали елементи от фактическия състав на чл.45 ЗЗД. Така цитираната практика е неотносима към въпроса, който касае конкретна хипотеза, свързана с фактите и обстоятелствата на разглеждания случай – и предвид това не е и общ и абстрактен, а конкретен и фактически. Отделно от изложеното, съдът не е отрекъл правото на ответника да твърди и доказва обстоятелства, изключващи вината му, а е намерил за неоснователни възраженията му в тази връзка, излагайки подробни съображения относно легитимиращото действие на акта за общинска собственост и оспорването му. Несъгласието на касатора с изложените от съда мотиви не е основание за допускане на касационно обжалване, респективно в производството по чл.288 ГПК не може да се изследва въпроса правилно ли, въз основа на доказателствата по делото, въззивният съд е направил определени доказателствени изводи. Необосноваността и незаконосъобразността като пороци на въззивното решение са основание за обжалването му съгласно чл.281 т.3 ГПК и биха могли да бъде обсъждани едва при разглеждане на касационната жалба по същество след евентуалното й допускане до касация предвид критериите на чл.280 ГПК.
Сочи се правен въпрос, свързан с това, допустимо ли е/има ли правен интерес/ ответникът по иск с правно основание чл.49 ЗЗД да навежда твърдения, с които да оспорва материалната доказателствена сила на актове за държавна или общинска собственост, легитимиращи го като собственик на имот, неподдържането на който е довело до настъпване на вреди за ищеца или съдът е длъжен да приеме, че посоченият в тези актове субект е собственик на актувания имот, като материалната доказателствена сила на тези актове може да бъде оборвана само от трети лица, и то в производства, в които същите претендират самостоятелни права върху съответните имоти.
В съдебната практика се приема, че актът за общинска собственост е официален документ, съставен от длъжностно лице по ред и форма, определени в закона /чл.5 ал.2 ЗОбС/, с който се констатира правото на общинска собственост; като официален документ, издаден от длъжностно лице в кръга на службата му по установените форма и ред, съобразно разпоредбата на чл.179 ал.1 ГПК актът се ползва с доказателствена сила до доказване на противното относно извършените от длъжностното лице действия /т.е. съдът е длъжен да приеме за установени посочените в акта факти относно съставянето му на съответните дата и място от определено длъжностно лице, както и относно вида и състоянието на имота/, и има легитимиращ ефект за принадлежността на правото на собственост; съобразно разпоредбата на чл.154 ал.1 ГПК всяка страна е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания и възражения; актът, удостоверяващ правото на общинска собственост, може да бъде оспорван от всяко лице, което има собствени противопоставими права и съответно правен интерес да твърди, че титулярът на акта не е собственик – като за да отпадне легитимиращото действие на акта е необходимо да се докаже, че общината – титуляр на правото на собственост, не е собственик /реш.№.149/12.06.13 по г.д.№.647/12, ІV ГО/; актовете за държавна и общинска собственост са официални свидетелстващи документи, които съгласно чл.143 ал.1 ГПК /отм./ и чл.179 ал.1 ГПК се ползват с обвързваща материална доказателствена сила за отбелязванията в тях и до тяхното оборване фактите, за които се отнасят тези отбелязвания, следва да се смятат за установени /реш.№.71/28.0415 по г.д.№.6943/14, І ГО/; ако по делото е установено, че след съставяне на акта за държавна собственост са настъпили обстоятелства, с оглед на които имотът е изгубил това си качество, съдът не е обвързан от легитимиращия ефект на акта относно публичния характер на собствеността и следва да направи правния си извод за статута на актувания имот по собствено вътрешно убеждение въз основа на закона /решение №.61/26.05.14 по г.д.№.7685/13, ІІ ГО на ВКС/; в реш.№.236/28.01.15 по г.д.№.692/13, ІІІ ГО, е прието, че актът за държавна собственост е официален документ и следва да бъде изрично оспорен, за да се открие производство по чл.154 ГПК/отм./; възраженията срещу акта, основани на твърдения за притежавани собствени права върху имота, не могат да бъдат приравнени на оспорване по смисъла на чл.154 ГПК/отм./ и актът за държавна собственост следва да бъде преценяван по правилата на чл.143 ГПК/отм./. Видно от изложеното, така цитираната практика не касае въпроса дали ответник по иск с правно основание чл.49 ЗЗД може да навежда твърдения, с които да оспорва материалната доказателствена сила на актове за държавна или общинска собственост, легитимиращи го като собственик на имот. Предвид това тя е неотносима към изведения въпрос. От друга страна, доколкото в същата са обсъждани принципно действието и оспорването на акт за общинска собственост – и е прието, че той може да бъде оспорван от всяко лице, което има собствени противопоставими права и съответно правен интерес да твърди, че титулярът на акта не е собственик, респективно, че за да отпадне легитимиращото действие на акта е необходимо да се докаже, че общината – титуляр на правото на собственост, не е собственик, изложените от въззивната инстанция мотиви, в това число относно недопустимостта да се предявяват чужди права /на евентуални други собственици – от общината, вместо тях и без тяхното участие в процес с предмет облигационен спор/, не са в противоречие с тези постановки. Следва да се има предвид и, че в правната теория и практиката на ВКС се застъпва становището, че съставянето на акт за държавна/общинска собственост е достатъчно, за да се приеме, че държавата, респективно общината, заявява собственически права върху актувания имот. Ако той е актуван неправилно, трябва да се отпише от актовите книги със заповед на Кмета /чл.64 ППЗОС/ /евентуални спорове за собственост се решават по исков ред/-а в случая няма данни язовирът да е отписан от тези книги като неправилно актуван. С оглед на изложеното основанието на чл.280 ал.1 т.1 ГПК не е налице.
Длъжен ли е съдът да обсъди всички доказателства по делото-приети и относими към конкретния спор, или може да обоснове изводите си по същество на спора на произволно избрани от него доказателства и пълно пренебрегване на останалите доказателства по делото, също се поставя като правен въпрос от касатора по делото.
Съдът е длъжен да обсъди всички събрани по делото доказателства, които са относими към релевантните за изхода на спора факти; те следва да бъдат обсъдени поотделно и в тяхната съвкупност, като съдът не може да основе изводите си по съществото на спора на произволно избрани от него доказателства. Въпросът се задава в контекста на твърдения, че решението е постановено при игнориране на доказателства – съдебно-техническа експертиза, установяваща границите на язовир „И.“, и акт за държавна собственост, легитимиращ държавата като собственик на един от имотите, в който попада водна площ на язовира, стената и преливника му. Въззивният съд не е процедирал в отклонение от така формираната практика. Той е обсъдил всички относими към спора доказателства, възражения и доводи на страните. Приел е, че Община Харманли е собственик на язовира предвид представения А. №…./00г., като актът е достатъчно доказателство за пасивната й легитимация в настоящия процес. Обосновал е, че като официален документ той има само декларативно действие и не се ползва с конститутивен ефект – констатира правото на собственост на общината без да го поражда-и тези изводи са в съответствие с възприетото в ТР №11/12 на ОСГК за доказателственото значение на констативния нотариален акт. Посочил е, че на основание чл.179 ал.1 ГПК А. се ползва с обвързваща материална доказателствена сила за отразените в него факти, а за правото на собственост на общината върху имота и публичния й характер следва да му се признае легитимиращо действие – по силата на което актуваният имот се счита за публична общинска собственост до доказване на противното, като общината не носи тежестта да доказва основанието, на което е съставен актът. В настоящия облигационен спор ищецът не оспорва собствеността на общината върху язовира и се позовава на легитимиращия ефект на А., а общината като ответник не може да отрича удостовереното в А. нейно право на собственост и съответно легитимиращия ефект на този акт, защото не може да противопостави на ищеца чужди права – на трето лице, което не е страна по спора. Именно предвид тези постановки и изложените мотиви относно язовира като самостоятелна вещ, съдът е обсъдил релевантните в тази връзка факти, обстоятелства и доводи, и не е обсъждал – като неотносими – данните относно правото на собственост на земята под язовира и тези за фактическото му ползване – като изрично е заявил, че, предвид изложените по-горе мотиви, те са ирелевантни. При тези обстоятелства евентуално изразеното становище за недоказаност на твърдения на ответника в тази връзка са неотносими към решаващата воля на въззивната инстанция. С оглед на изложеното основанието на чл.280 ал.1 т.1 ГПК не е налице.
Доколкото касаторът се позовава на очевидна неправилност на решението /чл.280 ал.2 пр.3 ГПК/, същият не е обосновал оплаквания, различни от тези, относими към твърдяните хипотези на чл.280 ал.1 ГПК. Видно от посоченото по-горе, във връзка с последните не е налице отклонение от задължителната практика, атакуваният акт не е постановен нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика – и следователно не може да се приеме, че се касае за очевидна неправилност. Само за пълнота следва да се посочи, че съдът е изложил подробни мотиви относно язовира като самостоятелна вещ и правото на собственост върху него, в това число позовавайки се, освен на действалата към момента на даване ход на устните състезания пред въззивната инстанция /на 8.05.18/ редакция (ДВ бр.58/2015) на пар.1 т.94 ДР ЗВ /последващото изменение, което се сочи от касатора, е въведено след това, с ДВ бр.55/3.07.2018, като към датата на преливането на язовира 6.02.12 дефинитивната разпоредба въобще не е съществувала (създадена е с ДВ бр.58/2015г.)/, и на непроменяната разпоредба на чл.6 ЗВ, а чл.141 ЗВ във всичките му редакции /от приемането досега/ винаги е предвиждал задължение за собственика на язовира да извършва необходимите действия по поддържане на техническата му изправност (обстоятелството, че до изменението с ДВ бр.58/2015 подобно задължение е имал и ползувателят, не освобождава собственика от неговото задължение за същото).
Предвид изложеното, не са налице сочените каса;ционни основания относно допустимостта на касационното обжалване, като с оглед изхода на спора, в полза на пълномощника на ответника по касационната жалба следва да се присъдят направените за това производство разноски, в размер на 720 лева, представляващо адвокатско възнаграждение на основание чл.38 ЗА, определено на основание чл.7, ал.1, т.4 вр. чл.9, ал.3 от Наредба №1 за минималните адвокатски възнаграждения.
Водим от горното, състав на ВКС
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1938/29.07.2019 г., постановено по гр.д.№ 358/2019 г. от 4-ти състав на САС.
ОСЪЖДАОбщина Харманли да заплати на основание чл.38 ЗА вр. чл.7, ал.1, т.4 вр. чл.9, ал.3 от Наредба №1 за минималните адвокатски възнаграждения на адв. Н. Н. Д. от ШАК сумата 720 /седемстотин и двадесет/ лева.
Определението е окончателно.
Председател: Членове: 1. 2.