О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 137
[населено място], 09.04.2020 г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и пети март две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
ч.гр.дело № 570/2020 г.
Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба с вх. № 7148/19.12.2019 г. на А. Й. М. – Г. и Г. Х. Г., подадена чрез адвокат М. М., срещу въззивно определение № 714/15.11.2019 г., постановено по в.ч.гр.д. № 514/2019 г. по описа на Варненския апелативен съд, с което е потвърдено определение № 2485/22.08.2019 г., постановено по гр.д. № 169/2018 г. по описа на Варненския окръжен съд, с което на основание чл. 248 ГПК е изменено определение № 2019/07.08.2018 г. по същото дело в частта за разноските, като е отхвърлено искането на жалбоподателите за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение при прекратяване на производството по предявения срещу тях в условията на евентуалност иск с правно основание чл. 26 ЗЗД.
В жалбата се съдържат оплаквания за недопустимост и неправилност на обжалваното определение. Жалбоподателите поддържат, че първоинстанционният съд в грубо нарушение на процесуалните правила се е произнесъл по искане на ищците /настоящи ответници по касация/ за изменение на определение № 2019/07.08.2018 г., в частта за разноските, при наличие на влязло в сила определение № 2302/17.09.2018 г. по същото дело, с предмет същото искане. Считат, че недопустимостта на първоинстанционния съдебен акт е обусловила недопустимост и на въззивното определение. Излагат съображения и за неговата неправилност, като считат, че въззивният съд е допуснал незаконосъобразна аналогия на закона, като е приложил процесуалното правило на чл. 72, ал. 2 ГПК за дължимите държавни такси към материята на адвокатските възнаграждения, вместо да приложи изричното правило на чл. 2, ал. 5 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, с което е дадена нарочна регламентация по въпроса за дължимите адвокатски възнаграждения при съединяване на искове. Искането е за обезсилване на обжалваното определение, евентуално – за неговата отмяна.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване жалбоподателите поддържат, че са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, предл. 2 ГПК по следните въпроси: 1/ „Правилото на чл. 78, ал. 4 ГПК ограничава ли отговорността на ищеца за разноски само до случаите на кумулативно и алтернативно обективно съединяване на искове между едни и същи страни, съответно – изключва ли от обхвата си отговорността на ищеца за разноски за адвокатско възнаграждение при прекратяване на производството по евентуално съединени искове?“; 2/ „Как следва да се определи отговорността на ищеца за разноски по чл. 78, ал. 4 ГПК, когато е прекратено производството по един от обективно съединените искове, в случаите, когато ответникът е заплатил на процесуалния си представител адвокатско възнаграждение, уговорено поотделно за всеки един от предявените искове – 1) чрез прилагане по аналогия на правилото на чл. 72, ал. 2 ГПК за дължимите държавни такси при обективно съединени искове – присъждане на възнаграждение само за един от предявените искове или 2) чрез прилагане правилото на чл. 2, ал. 5 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения на Висшия адвокатски съвет – присъждане на възнаграждение, уговорено поотделно за всеки един от предявените искове?“ По първия въпрос се твърди противоречие на въззивното определение с практиката на ВКС, изразена в определение № 89/22.02.2020 г. по ч.т.д. № 752/2009 г. на ВКС, I TO, определение № 263/02.05.2011 г. по ч.гр.д. № 188/2011 г. на ВКС, IV ГО, определение № 178/05.03.2019 г. по гр.д. № 3320/2018 г. на ВКС, IV ГО, определение № 90/07.02.2019 г. по гр.д. № 3870/2018 г. на ВКС, IV ГО и др. Жалбоподателите считат, че произнасянето на ВКС по втория поставен въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Ответниците по касация Г. Я. С. – П. и Т. Я. П., в писмен отговор, подаден чрез адвокат М. Ц., изразяват становище, че не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване, а по същество за неоснователност на жалбата.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ г. о., за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното:
Жалбата е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против определение, подлежащо на инстанционен контрол, поради което е допустима, съгласно чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК.
За да се произнесе, съдът съобрази следното:
Производството пред първоинстанционния съд е образувано по иск с правно основание чл. 124 ГПК, вр. чл. 490, ал. 2, вр. чл. 185 ЗЗД, предявен от Г. Я. С. – П. и Т. Я. П. против А. Й. М. – Г. и Г. Х. Г., с искане за прогласяване недействителността на публична продан, извършена по изп. дело № 256/2013 г. на ЧСИ с рег. № 711, доколкото обявеното за купувач лице е адвокат и за него съществува забрана за участие в публичната продан съгласно чл. 185, б. „б“ ЗЗД, а в условията на евентуалност – иск с правно основание чл. 490, ал. 1 ГПК, вр. чл. 185, б. „б“, предл. 4 ЗЗД, вр. чл. 26, ал. 2, предл. последно ЗЗД, за прогласяване недействителността на публичната продан, доколкото обявеното за купувач лице е действало като подставено лице на съдебен изпълнител, за когото е установена забрана за участие в публичната продан съгласно чл. 185, б. „б“ ЗЗД. С определение № 2019/07.08.2018 г. производството по делото е частично прекратено, на основание чл. 129, ал. 3 ГПК, досежно евентуално предявения иск, като в тежест на ищците са възложени разноските за адвокатско възнаграждение, сторени от ответниците за защита по прекратения иск. По реда на чл. 248 ГПК и двете страни са поискали изменение на прекратителното определение в частта за разноските – ищците по съображения, че на ответниците не следва да се присъждат разноски по предявения в условията на евентуалност иск, а в случай, че такива им се следват – за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение, ответниците – по съображения, че съдът е следвало да им присъди стореното адвокатско възнаграждение, ведно с включен ДДС. По подадените молби Варненският окръжен съд се е произнесъл с определение № 2302/17.09.2018 г., като е оставил без разглеждане молбата на ищците за изменение на постановеното определение относно искането им за отхвърляне претенцията за разноски на ответниците и е уважил същата в частта, с която се иска намаляване на присъденото възнаграждение на основание чл. 78, ал. 5 ГПК; уважил е молбата на ответниците за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение, ведно с включен ДДС. Недоволни от постановеното определение, ищците са обжалвали същото пред Варненския апелативен съд, който с определение № 238/12.04.2019 г. по в.ч.гр.д. № 167/2019 г. е отменил определението на първоинстанционния съд в частта, с която молбата им по чл. 248 ГПК е оставена без разглеждане, и е върнал делото на същия съд за продължаване на съдопроизводствените действия и произнасяне по същество по подадената молба. В изпълнение на дадените указания, първоинстанционният съд е разгледал молбата на ищците, и след като е достигнал до извод за нейната основателност, е изменил определение № 2019/07.08.2018 г. в частта за разноските, като е отхвърлил претенцията на ответниците за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение, сторени от последните за защита по евентуално предявения иск.
Въззивният съд е намерил първоинстанционното определение за допустимо и правилно. Приел е за неоснователни твърденията на жалбоподателите за недопустимост на първоинстанционния акт поради наличие на друго влязло в сила определение по същото дело с предмет искане за изменение на прекратително определение № 2019/07.08.2018 г. по гр. д. № 169/2018 г. по описа на Варненския окръжен съд, в частта за разноските, а именно определение № 2302/17.09.2018 г. по гр. д. № 169/2018 г. Посочил е, че с необжалването на посоченото определение в частта, с която е уважена молбата на ответниците за изменение на прекратителното определение, не се е преклудирало надлежно упражненото от ищците, но неоснователно оставено без разглеждане искане на същите за изменение на първоначално присъдените разноски. При преценката си за правилност на първоинстанционното определение, съдът е съобразил, че предмет на делото са обективно евентуално съединени искове, с които се търси защита на един и същ интерес – запазване на продадения имот в патримониума на ищците, явяващи се ипотекарни длъжници в принудителното производство. Посочил е, че в тези случаи на основание чл. 72 ГПК дължимата държавна такса е като по един иск и по същия начин следва да се определи и следващото се адвокатско възнаграждение. При постановяване на определението си се е позовал на константната практика на ВКС, обективирана в определение № 70/2018 г. по ч.т.д. № 257/2018 г. на ВКС, I ТО, определение № 284/06.04.2012 г. по ч.гр.д. № 238/2012 г. на ВКС, IV ГО и др., съгласно която при предявени между едни и същи страни искове при условията на алтернативно или евентуално съединяване, дължимото адвокатско възнаграждение е едно, както при действието на чл. 72, ал. 2 ГПК до измененията с ДВ бр. 86/2017 г., така и в редакцията на разпоредбата към настоящия момент.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ г. о., за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното:
Съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК, касационното обжалване на определенията се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение или касационната инстанция констатира, че определението е вероятно нищожно, недопустимо или очевидно неправилно. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със: задължителната практиката на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона.
В случая настоящият състав на ІІІ г. о. на ВКС не констатира въззивното определение да е нищожно, недопустимо или очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.
Формулираните в изложението на основанията за допускане касационно обжалване въпроси обобщено се свеждат до това дали на ответниците по делото се дължат разноски за адвокатско възнаграждение, когато същите са сторили такива за защита по предявения срещу тях в условията на евентуалност иск, а производството по този иск е прекратено, респ. коя е приложимата разпоредба в тези случаи – чл. 72, ал. 2 ГПК или чл. 2, ал. 5 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. По тези въпроси е налице трайна практика на ВКС, постановена по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК – Определение № 284/06.04.2012 г. по ч. гр. д. № 238/2012 г. на ВКС, ІV ГО, Определение № 70 от 5.02.2018 г. на ВКС по ч. т. д. № 257/2018 г., I т. о., ТК, Определение № 477/04.11.2016 г. по ч. т. д. № 1218/2016 г. на ВКС, 1 ТО и др., към която настоящият състав изцяло се придържа. Според цитираната практика, когато между едни и същи страни са предявени алтернативно или евентуално съединени искове, дължимата държавна такса е една, едно е и адвокатското възнаграждение, доколкото последното е уговорено за защита на едно благо. В разпоредбата на чл. 72, ал. 2 ГПК е предвидено, че за предявените с една искова молба евентуално съединени искове срещу едно лице се събира държавна такса за един иск. Смисълът на тази норма е да бъде събрана държавна такса само по главния иск, по който първоинстанционният съд има задължение да се произнесе, като предвид това, че на този етап на производството е неизвестно дали ще се дължи произнасяне по евентуалните искове, е нецелесъобразно събиране на държавна такса и по тях. Оттук, когато между същите страни са предявени алтернативно или евентуално съединени искове дължимата такса е една, едно е и адвокатското възнаграждение. От гледна точка правото на ответника на разноски при прекратяване на производството по делото по един от обективно евентуално съединените искове /по главния или по евентуалния/ правните последици са идентични – отговорността за разноски ще бъде преценена с оглед основателността на разгледания иск. Разноски по всеки един от предявените искове биха се дължали при кумулативно съединяване на исковете и прекратяване на производството по отношение на един от тях. Когато обаче исковете са обективно съединени в условията на евентуалност и производството е прекратено по евентуалния иск, а е продължило по главния, какъвто е настоящият случай, отговорността за разноски ще следва от изхода на спора по разглеждания иск. В този смисъл въззивното определение е изцяло съобразено с възприетите правни разрешения, поради което не се установява допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Същевременно наличието на константна съдебна практика, която е изцяло приложима по поставения въпрос за отговорността за разноските, дължими на ответника при прекратяване производството досежно предявен в условията на евентуалност иск, която е съобразена от въззивната инстанция, и доколкото същата е правилна и не се нуждае от осъвременяване, не е налице и допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
В обобщение не са налице основанията за допускане на касационно обжалване.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, съставна III г.о.
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно определение № 714/15.11.2019 г., постановено по в.ч.гр.д. № 514/2019 г. по описа на Варненския апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: