ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 1372
гр. София, 18.12.2009 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на шестнадесети декември през две хиляди и девета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ РИКЕВСКА
ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА
изслуша докладваното от съдия РИКЕВСКА гр. дело № 1266 по описа за 2009 година и за да се произнесе, взема предвид следното:
Производство по чл. 288 вр. с чл. 280 ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от Й. В. Ц. , Б. Г. П. и И. Л. М. срещу решение № 179 от 30.04.2009 г. по гр. д. № 159/09 г. на Окръжен съд гр. В.. К. считат че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон.
Ответниците по касация К. М. К. и Й. М. М. оспорват жалбата.
ВКС, след като взема предвид доводите в жалбата и извърши проверка на данните по делото, прие за установено следното:
С обжалваното решение, въззивният съд е отменил решение № 40 от 27.07.2007 г. по гр. д. № 795/06 г. на Районен съд гр. В.. П. е ново решение, с което е уважил иска на К. К. и Й. М. срещу Й. Ц. , Б. П. и И. М. за собственост на земеделски имот с идентификатори № 9* и № 9*,двата в м. “Д”, землището на гр. В.. О. е и нотариални актове № 62 от 09.02.1995 г. и № 88 от 31.08.1995 г.
Преценката за допустимост се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора доводи и твърдения. Специфичен за делото, материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на закона, е този, който е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. Значението на поставения въпрос обаче се определя от правните аргументи на съда по същество, досежно съобразяването с практиката и със закона, а не от приетата фактическа обстановка, която е конкретна за всеки конкретен казус. В изложението по чл. 284 ал. 3 т. 1 ГПК се излагат твърдения че материалноправен въпрос по който съдът се е произнесъл с атакуваното решение е дали може да се възстанови собствеността върху земеделска земя получена след извършена по реда на ЗТПС замяна тогава, когато в получените земи има извършен строеж, както и за възможността да се придобие по давност земеделска земя. Излагат се доводи за допустимост на касационното обжалване по чл. 280 ал. 1 т. 1 и т. 2 ГПК.
При проверка на основанията за обжалване ВКС счита, че няма основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК. Цитираното тълкувателно решение № 2 от 25.06.1996 г. по гр. д. № 2/96 г., ОСГК ВС няма отношение към повдигнатите от касатора въпроси за нормата на чл. 18з ал.3 ППЗСПЗЗ, затова въззивното решение не му противоречи. Решението разглежда конкретни въпроси във връзка с нормата на чл. 10 ал. 7 ЗСПЗЗ – възстановява ли се правото на собственост на лицата, оземлени по ЗТПС от 1946 г., ако не са изплатили нито една от дължимите вноски, какъв е предметът на иска по чл. 11 ал. 2 ЗСПЗЗ и дали нотариално заверената декларация по чл. 12, ал. 3 ЗСПЗЗ е самостоятелно доказателствено средство в производството по чл. 14 ал. 3 ЗСПЗЗ които нямат връзка с формулирания от касаторите въпрос.
Не е налице и основанието по чл. 280 ал. 1 т. 2 ГПК. За да отмени първоинстанционното решение и да уважи иска за собственост за двата имота въззивният съд е съобразил указанията на ВКС в отменителното решение. С оглед заключението на техническа експертиза съдът е приел, че с решение на ОСЗ на ищците бил признат за възстановяване имот намиращ се в терен по § 4. Б. отказано възстановяване с план за земеразделяне, тъй като следвало се изготви на план по § 4к ЗСПЗЗ. След изготвяне на помощния план, процесните имоти попадали в терена отреден за имота на наследодателката. В плана като собственици били записани ответниците. Ответниците обаче не доказали че са придобили собствеността им. По техни твърдения получили имотите от Й. П. през 1975 година, който от своя страна ги получил след замяна от ТПС комисия. Съдът е изложил съображения, че замяната остава в сила само ако заменения имот е застроен, или има последващо разпореждане с него, каквито данни по делото няма. Изложил е и доводи, че ответниците не са могли да придобият имотите по давност до 21.11.1997 г., предвид съществуващата законова забрана, а след отпадане на забраната до подаване на исковата молба не е изтекла изискуемата 10 г. давност.
За да е налице основание за допустимост на касационното обжалване по чл. 280 ал. 1 т. 2 ГПК, е необходимо касаторът да посочи и представи влезли в сила съдебни решения които разглеждат формулирания съществен въпрос по различен начин и в този смисъл въззивното решение да им противоречи. Приложеното решение № 64 от 1997 г. на ВС не е относимо към съществените въпроси, тъй като има предвид друга хипотеза – дали получен в замяна имот може да бъде даден за ползуване по реда на ПМС № 21/63 г. Решение № 205 от 24.07.2001 г. по гр. д. № 798/00 г. на ВКС І ГО също разглежда друга хипотеза, че искът по чл. 14 ал. 4 ЗСПЗЗ не може да се съединява с иск за делба. Въпросът, разгледан решение № 229 от 19.04.2006 г. по гр. д. № 813/2005 г. на ВКС I ГО също няма отношение към формулирания в изложението въпрос. В него е прието, че решенията на ОСЗ за възстановяване на правото на собственост върху земеделски земи имат конститутивно действие, като с тях се определя както обектът, така и субектът на собствеността. Възражение от съделител, че някои от имотите са в съсобственост и с трети лица, не може да се разглежда в делбения процес.
Основанието за допустимост на обжалването по втория специфичен въпрос, за придобиването на имота по давност, касаторите обосновават с противоречие на въззивното решение с решение № 223 от 05.04.2006 г. по гр. д. № 14/2006 г. на ВКС I ГО. В него съдът е разгледал въпрос за възможността да бъде придобит имот по давност, но доводите на съда не се отнасят за имот, който е имал земеделски характер в посочения от ответниците период, през който в законите е съществувала изрична забрана за придобиване, поради което въззивното решение не е в противоречие с приетото от ВКС. Въззивният съд е съобразил нормата на чл. 79 ЗС, но е приел с оглед фактите по делото, че ответниците не са могли да придобият собствеността за посочения от тях период. Не се касае за тълкуване на закона по различен начин, а за преценка на конкретни факти. Що се отнася до посочената практика на административен съд, тя не е критерий за преценка дали касационната жалба е допустима с оглед разпоредбата на чл. 280 ал. 1 т. 2 ГПК, тъй като решенията на административен съд не формират съдебна практика по гражданскоправен спор. При формулиране на основанието за допустимост на касационно обжалване законодателят е имал предвид противоречие на въззивното решение само с актове на граждански съдилища.
По изложените съображения касационната жалба не следва да се допусне до разглеждане.
Водим от горното, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 179 от 30.04.2009 г. по гр. д. № 159/09 г. на Окръжен съд гр. В..
О. е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: