2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 138
гр.София, 01.02.2011 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
двадесет и шести януари две хиляди и единадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Красимира Харизанова
ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов
Борис Илиев
като разгледа докладваното от Кр. Харизанова гр.д.№ 790/ 2009 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по искане на И. С. С. за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Р. окръжен съд № 583 от 06.02.2009 г. по гр.д.№ 642/ 2008 г. С посоченото решение е потвърдено решение на Р. районен съд по гр.д.№ 6682/ 2007 г., като по този начин са отхвърлени предявените от касатора против „О. пътно управление” – Р. искове за признаване за незаконно и отмяна на уволнението на И. С., извършено със заповед на директора на управлението № 80/ 06.08.2007 г., за възстановяване на касатора на заеманата преди уволнението длъжност „главен специалист – ръководител на Районна пътна служба – Бяла” и за заплащане на обезщетение за оставане без работа в размер 750 лв.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се твърди от жалбоподателя, че въззивният съд отговорил неправилно на материално и процесуалноправните въпроси законно ли е уволнението, ако в писмения акт за извършването му не са посочени конкретни нарушения на трудовата дисциплина, в какво се изразяват и кога са извършени; кой носи тежестта да докаже законността на уволнението; немотивирането на дисциплинарното уволнение основание ли е за отмяната му. Счита, че по тези въпроси обжалваното въззивно решение противоречи на решения на ВКС по конкретни граждански дела, приложени с допълнителна молба към изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК. Поради това моли за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и за отмяната му.
Ответникът по касация „О. пътно управление” – Р. оспорва жалбата. Според него в обжалваното въззивно решение са направени съответни на трайно установената практика правни изводи, а представените от касатора съдебни решения не съдържат мотиви, противоречащи на тези във въззивното решение.
Върховният касационен съд, след като обсъди направените доводи и прецени материалите по делото, намира жалбата за допустима, но искането за допускане на касационно обжалване на въззивното решение – за неоснователно.
Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос, който може да е основание за допускане на обжалването, трябва да е включен в предмета на спора и да е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Въпрос, който не обуславя крайните изводи във въззивното решение, не може да бъде такова основание. В случая не обуславят правните изводи на въззивният съд материалноправните въпроси незаконно ли е уволнението, ако в писмения акт за извършването му не са посочени конкретни нарушения на трудовата дисциплина и основание за отмяна ли е немотивирането на дисциплинарното уволнение. Вярно е, че в приложените решения на ВКС на тези въпроси е даден положителен отговор и че в този смисъл е трайната съдебна практика. Но и в обжалваното решение не е постановено нещо различно. В него съдът не се е занимал с тези въпроси, тъй като такъв правен спор страните не са повдигали. Нито в исковата молба, нито във въззивната жалба ищецът е сочил като основание за отмяна на уволнението немотивиране на заповедта за налагане на дисциплинарно наказание или липсата на посочени в нея конкретни нарушения на трудовата дисциплина. Съответно и отговорът на въпроса законно ли е уволнението, извършено с немотивирана заповед, не обуславя въззивното решение, тъй като на такъв въпрос въззивният съд не е отговарял. Не е имало и такава необходимост, тъй като спор по този въпрос страните не са имали. Следователно без значение е дали по въпроса практиката е противоречива, тъй като съдът допуска касационното обжалване не при наличие на противоречива практика по принцип, а само ако такава съществува по конкретен въпрос, който е от значение за изхода по делото, по което е постановено обжалваното решение.
Що се касае до въпроса кой носи тежестта да докаже законността на уволнението, той обуславя въззивното решение, но не е решен от съда в противоречие с практиката на съдилищата. Тази практика е трайна и непротиворечива, тежестта на доказване се възлага на работодателя. В този смисъл са и представените от касатора решения на ВКС, ІІІ г.о., но в обжалваното въззивно решение не е прието нещо различно. Правните изводи на въззивния съд са направени въз основа на фактически констатации, че работодателят е доказал извършването на описаните в заповедта за уволнение нарушения и тяхната тежест. Това не противоречи, а е в унисон с трайната практика по въпроса.
Предвид изложеното няма основания за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение по смисъла на чл.280 ал.1 т.2 от ГПК и искането за това следва да се отхвърли.
С оглед изхода от спора право на разноски по делото има само ответникът по касация. Липсва обаче искане за възлагане на разходи, както и доказателства такива да са направени, поради което по отговорността за разноски произнасяне не може да има.
По изложените съображения настоящият състав на Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Р. окръжен съд № 583 от 06.02.2009 г. по гр.д.№ 642/ 2008 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: