1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 138
гр.София, 18.02.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
тринадесети февруари две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 4292/ 2018 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Сдружение с нестопанска цел „Български Червен кръст” с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Варненски апелативен съд № 105 от 20.07.2018 г. по гр.д.№ 230/ 2018 г., с което, след като е обезсилено решение на Варненски окръжен съд по гр.д.№ 565/ 2017 г., делото е върнато на първоинстанционния съд за разглеждане на предявения от МБАЛ „Света Анна – Варна” АД против касатора иск за заплащане на сумата 31 964,40 лв (частично от вземане в общ размер 532 740 лв) със законната лихва от 15.03.2017 г.
Жалбоподателят повдига в изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК процесуалноправните въпроси (уточнени при условията на Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г., ОСГТК, ВКС) за задълженията на въззивния съд в случаите, когато констатира, че обжалваното пред него първоинстанционно решение е постановено въз основа на неправилна правна квалификация на спорното материално право; и нарушава ли съдът диспозитивното начало в процеса, когато даде защита не на претендирано от ищеца със субсидиарния иск по чл.59 ЗЗД право, а на право, произтичащо от едностранна сделка. Поддържа, че въззивният съд разрешил тези въпроси в противоречие с практиката на Върховния касационен съд (ВКС), евентуално – че са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Излага и твърдение за очевидна неправилност на обжалваното решение, без да сочи конкретни съображения в негова подкрепа.
Ответната страна МБАЛ „Света Анна – Варна” АД не взема становище.
Съдът намира жалбата за допустима, но искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно.
За да обезсили първоинстанционното решение, въззивният съд е приел, че първата инстанция е квалифицирала предявения иск по чл.59 ал.1 ЗЗД. Тази претенция обаче е субсидиарна и не може да бъде заявена, ако е налице друго основание за ищеца. В исковата си молба МБАЛ „Света Анна – Варна” АД се позовала на завещание, оставено от К. С. на 10.11.1996 г., въз основа на което Сдружение с нестопанска цел „Български Червен кръст” е назначено за заветник, а ищцовото дружеството е посочено като бенефициент по отношение на доходите от завещаното имущество. Въззивният съд посочил, че щом правата на ищеца се основават на твърдения за правна сделка, искът не може да бъде квалифициран по чл.59 ЗЗД. Правилната квалификация е по чл.18 ЗН вр. чл.79 и чл.44 ЗЗД – за реално изпълнение на задължение в полза на бенифициент по завещание. Първата инстанция разгледала други факти – наличие на обедняване на ищеца и обогатяване на ответника, поради което постановеното от нея решение не е допустимо и следва да бъде обезсилено.
При тези мотиви на въззивния съд поставеният от жалбоподателя процесуалноправен въпрос дали съдът нарушава диспозитивното начало в процеса, когато даде защита не на претендирано от ищеца със субсидиарния иск по чл.59 ЗЗД право, а на право, произтичащо от едностранна сделка, не обуславя обжалваното решение. На обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните съдебни решения, а в конкретния случай обжалваното решение не дава защита нито на материално право по чл.59 ал.1 ЗЗД, нито на такова по чл.18 ЗН. С него е констатирана единствено недопустимост на първоинстанционното решение, т.е. въззивният съд е намерил наличие на процесуална пречка за решаване на спора по същество. Затова той не е дал с акта си защита на материално право, а е постановил първоинстанционният съд да даде такава защита при правилна квалификация на ищцовите твърдения.
Процесуалноправният въпрос за задълженията на въззивния съд в случаите, когато констатира, че обжалваното пред него първоинстанционно решение е постановено въз основа на неправилна правна квалификация на спорното материално право, е обуславящ, но не е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, нито има значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. По него има установена практика, която е съобразена от въззивния съд при постановяване на обжалваното решение. Според тази практика предметът на делото се определя от исковата молба, в която ищецът е длъжен да посочи фактическите обстоятелства, на които основава претенцията си и които позволяват да се индивидуализира твърдяното от него претендирано или отричано субективно право или правоотношение (вж. решение № 234/ 30.01.2019 г. по т.д.№ 711/ 2018 г., І т.о., ВКС и цитираната в него предходна практика на ВКС по същия въпрос). Задължение на съда е да определи правното основание на иска само въз основа на изложените в исковата молба фактически основания и петитум и да разгледа и се произнесе по обстоятелствата, така, както са заявени. Когато съдът се е произнесъл по заявените факти, но ги е подвел под погрешна материално-правна норма, това му процесуално действие не води до недопустимост на постановеното от него решение, а до неправилността му. При такава констатация въззивната инстанция, която е инстанция по същество, следва да определи правилната квалификация, да даде съответните указания на страните във връзка с правилното разпределяне на доказателствената тежест при тази квалификация и да даде разрешение по същество на спора. Но когато съдебният акт е постановен в отклонение от принципа на диспозитивното начало в процеса – при съобразяване на невъведени в процеса факти, или при несъобразяване на надлежно въведени такива, релевантни за квалифициране на претендираните права, резултат от което е подмяната на предмета на делото, постановеното решение е недопустимо.
Обжалваното въззивно решение е постановено в съответствие с така установената практика. Фактическите твърдения на ищеца по делото са, че ответникът е наследник по завещание на К. С., като е придобил чрез завет собствеността върху 4/6 идеални части от недвижим имот. Завещанието в полза на ответника обаче е с тежест: приходите от наеми на завещания имот да се ползват за закупуване на лекарства, които да бъдат предоставени на ищеца. Тази тежест не е изпълнена, поради което е поискано ответникът да предаде на ищеца получените наеми при възмездното отдаване на завещания имот. Ищецът заявява, че претендира частично осъждане на ответника – да заплати 31 964,40 лв събрани от възмездното отдаване на имота наеми за период 01.01.2010 г. – 31.12.2010 г. Ответникът възразява, че за определен период не е получавал наеми; че е правил разходи за данъци и застраховка на имота; че доколкото е получавал наеми е разходвал постъпленията за други общественополезни цели. При така очертания предмет на делото за възникване на спорното право са релевантни следните факти, които подлежат на доказване от ищеца: валиден завет в полза на ответника с твърдяното съдържание; учредяване от завещателя на тежест в полза на ищеца; наличие на доход от имота и неговият размер, неизпълнение на тежестта. Правнорелевантните факти, подлежащи на установяване от ответника, са направени разходи за имота (неговата отговорност може да е само в рамките на дохода от имота, който се формира от прихода минус разноските за поддържането му) и неполучаването на наеми. Наличието на доход и разходването му за други цели не е факт, релевантен за спорното право, тъй като няма отношение към неизпълнението на тежестта, а признава това неизпълнение.
Когато инстанцията по съществото на спора е разгледала други правнорелевантни факти (обогатяване на ищеца, обедняване на ответника, наличие на връзка между тези две състояния и липса на основание за имущественото несъответствие), тя е подменила предмета на делото. Същото важи и при произнасяне по иск като частичен, макар спорното право да е заявено за защита изцяло. Когато ищецът е индивидуализирал вземането си с правопораждащи факти за получени доходи в определен период и е поискал присъждането на всички доходи за периода, искът не е частичен. Без оглед, че е квалифициран от ищеца по този начин с исковата молба, съдът е длъжен сам да определи вземането като изцяло предявено за защита, иначе при евентуално отхвърляне на иска ще се създаде сила на пресъдено нещо и за други периоди, които не са били предмет на делото. Постановеният при подмяна на предмета на делото съдебен акт, според установената и цитирана по-горе съдебна практика, е недопустим, както е прието и в обжалваното решение. Затова не са налице основания за допускането му до касационно обжалване по ал.1 на чл.280 ГПК.
Няма основание за допускане касационно обжалване и поради очевидна неправилност на решението. Във фазата по допускане на жалбата Върховният касационен съд не може да проверява действително съществуващите пороци на обжалвания въззивен съдебен акт; той може да направи извод за възможната му очевидна му неправилност само въз основа на достатъчна аргументираност на изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК и като изхожда от мотивите на самото решение. Касаторът обаче не сочи в изложението си съображения за неправилност на решението, различни от поставените процесуалноправни въпроси. Щом единият от тези въпроси е необуславящ, а другият е разрешен в съответствие с установената практика, постановеното решение не може да е очевидно неправилно.
По изложените съображения съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Варненски апелативен съд № 105 от 20.07.2018 г. по гр.д.№ 230/ 2018 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: