1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 138
гр.София, 21.03.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
двадесети март две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от Борис Илиев ч.гр.д.№ 631/ 2019 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.274 ал.2 изр.1 пр.1 ГПК.
Образувано е по частна жалба на Комисия за противодействие на корупцията и за отнемане на незаконно придобито имущество (КПКОНПИ) срещу определение на Софийски апелативен съд от 26.11.2018 г. по гр.д.№ 4390/ 2018 г., с което производството по делото е спряно до получаване на отговор по преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз (СЕС), отправено от Софийски градски съд по гр.д.№ 3406/ 2016 г.
Частният жалбоподател поддържа, че основанията за спиране на гражданското производство са лимитативно изброени в чл.229 ал.1 ГПК и между тях не е наличието на висящо производство по преюдициално запитване пред СЕС. Счита, че не са налице предпоставките по чл.229 ал.1 т.4 ГПК, тъй като липсва връзка на преюдициалност между делото на апелативния съд и това на СЕС. Намира за приложимо тълкуването, дадено в Тълкувателно решение № 8/ 2013 г., ОСГТК, ВКС. Аргументи за липса на връзка между делото по преюдициално запитване и настоящето дело намира и в Директива 2014/42/ЕС и в Рамково решение 2005/212/ПВР. Моли определението за спиране да бъде отменено.
Ответните страни Д. М. П. и М. Ц. П. оспорват частната жалба и молят същата да бъде оставена без уважение. Считат, че Тълкувателно решение № 8/ 2013 г., ОСГТК, ВКС не е относимо в конкретния случай, тъй като дава отговор на други въпроси. Според тях частната жалба съдържа противоречиви доводи, тъй като обосновава неприложимост на основанието по чл.229 ал.1 т.4 ГПК, а същевременно допуска делото да бъде спряно на това основание от Върховния касационен съд. Ответниците считат, че правилото на чл.229 ал.1 т.4 ГПК е приложимо, тъй като СЕС се явява друг съд по неговия смисъл, а решението на СЕС ще е задължително за всички съдилища в България. Позовават се практиката на този съд, както и на националните съдилища, които в подобни случаи спират производството по висящите пред тях дела.
Жалбоподателят е приложил изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, което ответните страни оспорват. Съдът не обсъжда нито доводите в изложението, нито възраженията на ответниците срещу допускане на касационното обжалване. Постановените от апелативните съдилища преграждащи определения (каквото е определението, с което такъв съд спира въззивното производство пред себе си) подлежат на обжалване пред Върховния касационен съд на общо основание, съгласно чл.274 ал.2 изр.1 пр.1 ГПК. При условията на чл.274 ал.3 ГПК подлежат на обжалване само въззивните определения на апелативните съдилища, които потвърждават преграждащи първоинстанционни определения. Обжалваното в настоящето производство определение не е въззивно и жалбата срещу него е допустима без оглед наличие на предпоставките по чл.274 ал.3 вр. чл.280 ГПК.
Съдът намира частната жалба за допустима, но разгледана по същество, тя е неоснователна.
Производството пред първата инстанция е образувано по искане на КПКОНПИ срещу Д. и М. П., поискано е отнемане от тези лица в полза на държавата на имущество на обща стойност 784 337,54 лв. С решение от 12.07.2018 г. по гр.д.№ 9531/ 2015 г. първоинстанционният Софийски градски съд частично уважил и частично отхвърлил искането. Първоинстанционното решение е обжалвано от всички страни, по постъпилите въззивни жалби е образувано гр.д.№ 4390/ 2018 г. на Софийски апелативен съд. По него е постановено обжалваното в настоящето производство определение от 26.11.2018 г., с което въззивното производство е спряно. Съдът посочил, че ответниците по делото правят в жалбата си възражения, които са идентични с въпросите, които са поставени в преюдициално запитване, отправено от Софийски градски съд до СЕС по гр.д.№ 3406/ 2016 г. Приел, че това дава основание за спиране на производството пред него на основание чл.229 ал.1 т.4 ГПК.
Настоящата инстанция намира, че основанието за спиране на производството не е в разпоредбата на чл.229 ал.1 т.4 ГПК, но като краен резултат обжалваното определение е правилно. Делото, образувано пред СЕС по запитване на национален съд на държава – членка, не е преюдициално за образуваните пред други съдилища в държавите – членки дела, по които се поставят за разрешаване същите въпроси по приложение на правото на ЕС. Както е изяснено в Тълкувателно решение № 8/ 7.05.2014 г. по тълк. д. № 8/ 2013 г., ОСГТК, ВКС, спирането на производството по чл.229 ал.1 т.4 ГПК е процесуална пречка за надлежното упражняване на правото на иск, която е налице, когато има висящ процес относно друг спор, който е преюдициален за този, по който производството се спира. Преюдициален е този спор, по който със сила на пресъдено нещо ще бъдат признати или отречени права или факти, релевантни за субективното право по спряното производство. С решението на СЕС по отправено до него преюдициално запитване се дава задължително тълкуване на норми от правото на ЕС, а не се разрешава правен спор със сила на пресъдено нещо. Затова националният съд не може да постанови спиране на производството пред себе си поради наличие на връзка на преюдициалност между делата.
От друга страна разпоредбата на чл.628 ГПК задължава всеки български съд да отправи запитване до СЕС в случаите, когато тълкуването на разпоредба от правото на ЕС е от значение за правилното решаване на делото. С отправяне на запитването съдът спира производството по делото (чл.631 ал.1 изр.1 ГПК), а след произнасянето на СЕС то се възобновява (чл.631 ал.2 ГПК). Решението на СЕС по запитването обаче е задължително не само за съда, който го е отправил, но също така за всички съдилища и учреждения в Република България (чл.633 ГПК). Това означава, че когато е отправено преюдициално запитване от национален съд на държава членка и пред друг съд на държава-членка се поставят за разрешаване същите въпроси, за правилното разрешаване на които е необходимо тълкуване на разпоредби от правото на ЕС, вторият съд трябва да спре производството по делото пред себе си на основание чл.633 вр. чл.631 ал.1 изр.1 ГПК. Безпредметно е от него да се изисква също да отправи преюдициално запитване, защото СЕС вече е ангажиран с произнасяне по релевантните и за двете дела въпроси.
Неоснователно частният жалбоподател поддържа, че спиране може да бъде постановено само от Върховния касационен съд, но не и от първоинстанционния и въззивния съд. Разрешението в Тълкувателно решение № 8/ 7.05.2014 г. по тълк. д. № 8/ 2013 г., ОСГТК, ВКС, на което той се позовава, е неприложимо в случая. В мотивите на решението е изяснено, че това разрешение следва от разпоредбата на чл.292 ГПК (адресат на която е само ВКС) и от конституционно възложените на ВКС функции. В случая тези аргументи нямат място, тъй като основанието за спиране е не образувано тълкувателно дело по реда на чл.292 ГПК, а дело по преюдициално запитване пред СЕС. Адресат на задължението по чл.631 ал.1 ГПК е всеки съд, който е отправил или трябва да отправи преюдициално запитване до СЕС.
Неоснователни са и възраженията, че въпросите по преюдициалното запитване, направено по гр.д.№ 3406/ 2016 г. на Софийски градски съд нямат отношение към настоящето производство. Както в отговора срещу исковата молба, така и във въззивната жалба на Д. и М. П. изрично са въведени доводи, че правото на ЕС не допуска държавите – членки да приемат законодателство, позволяващо извършване на конфискация, неоснована на присъда, че то не допуска единствено факта на образуване на наказателно производство да бъде основание за иницииране на производство по гражданска конфискация, че то не допуска конфискация от трети лица като допълнителна мярка. В този смисъл са и питанията, отправени до СЕС по гр.д.№ 3406/ 2016 г. на Софийски градски съд:
1.Следва ли чл.1(1) от Директива 2014/42/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 3 април 2014 год. за обезпечаване и конфискация на средства и облаги от престъпна дейност в Европейския съюз, предвиждащ установяване „на минимални правила за обезпечаването на имущество с оглед евентуална последваща конфискация …,“ да се тълкува в смисъл, че дава право на държавите-членки да приемат правила за гражданска конфискация, неоснована на присъда?
2. Следва ли от нормата на чл.1(1), като се има предвид и нормата на чл.4 (1) от Директива 2014/42/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 3 април 2014 год. за обезпечаване и конфискация на средства и облаги от престъпна дейност в Европейския съюз, че е достатъчно единствено образуване на наказателно производство срещу лицето, чието имущество е предмет на конфискацията, за да се инициира и проведе процедура по гражданска конфискация?
5. Следва ли правилото на чл.6 (1) от Директива 2014/42/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 3 април 2014 год. за обезпечаване и конфискация на средства и облаги от престъпна дейност в Европейския съюз, да се тълкува като уреждащо конфискация от трети лица като допълнителна или алтернативна мярка на пряката конфискация или като допълнителна мярка на разширена конфискация?
По преюдициалното запитване е образувано дело № С-234/18 пред СЕС, чието решение ще бъде задължително за всички държавни органи и съдилища в Република България. Затова делата пред български съдилища, по които са поставени за разрешаване същите въпроси, подлежат на спиране на основание чл.631 ал.1 изр.1 ГПК. Обжалваното определение достига до този краен резултат, поради което няма основание да бъде отменено.
По изложените съображения Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
ПОТВЪРЖДАВА определение на Софийски апелативен съд от 26.11.2018 г. по гр.д.№ 4390/ 2018 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: