О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 138
София, 26.02.2018 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на двадесет и четвърти януари през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ:
БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова ч. т. д. № 177/2018 година
Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на Т. Д. от [населено място] срещу определение № 3089 от 28.09.2017 г. по ч. гр. д. № 4548/2017г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е отменено постановеното от Софийски градски съд, Търговско отделение, VI-4 състав определение № 1221 от 23.02.2017 г. по т. д. № 3725/2016 г. и е изменено постановеното по същото дело решение № 2266 от 27.12.2016 г. в частта за разноските, като Т. Д. е осъден на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, във връзка с чл. 78, ал. 3 ГПК да заплати в полза на масата на несъстоятелността на [фирма] – в несъстоятелност сумата 18 882.46 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение за процесуално представителство пред Софийски градски съд, както и в частта, с която е потвърдено постановеното от Софийски градски съд, Търговско отделение, VI-4 състав определение № 3652 от 06.06.2017 г. по т. д. № 3725/2016 г. за осъждането на частния касатор да заплати държавна такса за производството по делото.
Частният касатор моли за отмяна на въззивното определение като неправилно. Излага аргументи, че в производството по чл. 68 във връзка с чл. 66, ал. 6 З. надлежна страна е синдикът, а не банката, като същият не е юридическо лице или едноличен търговец и между него и упълномощения юрисконсулт не е налице правоотношение, което да обоснове претендиране на възнаграждение. Навежда оплаквания, че производството по чл. 66, ал. 6 З. не е исково, а особено, развиващо се в рамките на производството по несъстоятелност на банката и за същото не е предвидено внасяне на държавни такси.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като обосноваващ допускането на касационно обжалване, с поддържане на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, е поставен въпросът: „При условие, че в производството по реда на чл. 66, ал. 6 З. ответникът може да бъде представляван от юрисконсулт, то как се определят разноските – по реда на Наредба № 1/2004 г. или по реда на Наредбата за правна помощ с оглед редакцията на чл. 78, ал. 8 ГПК /ДВ, бр.8 от 24.01.2017 г./?“. В подкрепа на твърдението, че поставеният въпрос е решен в противоречие със задължителната съдебна практика, частният касатор се позовава на определение № 567 от 14.11.2017 г. по ч. т. д. № 1757/2017 г. на ВКС, I т.о.
С. на [фирма] (в несъстоятелност) – А. Н. Д. и К. Х. М. – оспорват същата и молят за недопускането й до разглеждане, респ. за оствянето й без уважение по съображения, изложени е писмен отговор от 07.12.2017 г.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:
Частната касационна жалба е депозирана в рамките на преклузивния едноседмичен срок по чл. 275, ал. 1 ГПК от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване акт, поради което е процесуално допустима.
За да отмени постановеното от Софийски градски съд определение № 1221 от 23.02.2017 г., с което е оставена без уважение молба с правно основание чл. 248 ГПК на синдиците на [фирма] /в несъстоятелност/ за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските и да осъди Т. Д. на основание чл. 78, ал. 8 ГПК във връзка с чл. 78, ал. 3 ГПК да заплати в полза на масата на несъстоятелността на [фирма] /в несъстоятелност/ сумата 18 882,46 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение за процесуално представителство пред Софийски градски съд, въззивният съд е приел, че ответната банка има право на уреденото в чл. 78, ал. 8 ГПК юрисконсултско възнаграждение. Изложил е съображения, че съдебният процес, образуван по възражението по чл. 66, ал. 6 З., не е част от производството по несъстоятелност, а има самостоятелен исков характер. Изразил е становище, че страна в исковото производство по чл. 68 З. е банката – длъжник на спорното вземане, представлявана в процеса от самите синдици или от упълномощени от тях лица по чл. 32 ГПК, вкл. и юрисконсулти и други служители на банката с юридическо образование. По отношение размера на юрисконсултското възнаграждение Софийският апелативен съд е приложил редакцията на чл. 78, ал. 8 ГПК към момента на приключване на устните състезания – 15.12.2016 г. и е присъдил в полза на ответната банка сумата от 18 882,46 лв. съобразно чл. 7, ал. 2, т. 5 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения при материален интерес от 867 622,96 лв.
За да потвърди постановеното от първоинстанционния съд определение № 3652/06.06.2017 г., въззивният съд е приел, че с оглед липсата в специалния закон /З./ на изрични нормативни правила, уреждащи обществените отношения, свързани с публичноправните задължения на кредиторите при предявено или отричано спорно материално право пред съда – чрез възражение по чл. 66, ал. 6 З., субсидиарно се прилага правилото, уредено в чл. 694, ал. 2 ТЗ относно дължимостта и размера на държавната такса за образуване на съдебното производство. С оглед на това е счел, че възразилият кредитор не дължи предварително внасяне на държавна такса, като същата следва да бъде присъдена в негова тежест, ако бъде отхвърлено предявеното възражение по чл. 66, ал. 6 З..
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Поставеният от частния касатор въпрос е обуславящ за изхода на конкретното дело по смисъла на разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. По отношение на него, обаче, не е доказано поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК (предходна редакция). С представеното с изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК определение на ВКС не се установява противоречие с практиката на касационната инстанция. Видно от същото, касационното обжалване е допуснато по въпроса дали ответникът в производството по чл. 68 във връзка с чл. 66, ал. 6 З. може да бъде представляван от юрисконсулт, т. е. по въпрос, който е различен от поставения от настоящия частен касатор и който касае единствено реда за определяне размера на юрисконсултското възнаграждение и по-конкретно кой е приложимият в тази насока нормативен акт – Наредба № 1/2004 г. за определяне минималния размер на адвокатските възнаграждения или Наредбата за заплащането на правната помощ. Що се отнася до обстоятелството, че в посоченото определение на ВКС юрисконсултското възнаграждение е определено в съответствие с Наредбата за заплащането на правната помощ, а не с Наредба № 1/2004 г. (както е в обжалваното въззивно определение), същото не доказва заявеното основание за допускане на касационно обжалване, тъй като това произнасяне не е в тълкувателните мотиви на акта (имащи характер на задължителна практика за долустоящите съдилища при действието на предходната редакция на нормата), а в мотивите, касаещи разглеждането на частната касационна жалба по същество.
Поради изложените съображения въззивното определение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
При този изход на делото, на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, на ответника следва да бъдат присъдени разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 50 лв., определено съгласно чл. 25а, ал. 2 от Наредба за заплащането на правната помощ.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на определение № 3089 от 28.09.2017 г. по ч. гр. д. № 4548/2017 г. на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА Т. Д., [населено място], [улица], вх. А, ет. 7, ап. 14 да заплати на [фирма] /в несъстоятелност/, [населено място], [улица] юрисконсултско възнаграждение за настоящото производство в размер на сумата 50 /петдесет/ лева.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: