О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 138
гр. София, 08.02.2016 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и пети януари две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бойка Стоилова
ЧЛЕНОВЕ: 1. Мими Фурнаджиева
2. Велислав Павков
при секретаря в присъствието на прокурора като разгледа докладваното от съдията Павков гр.д.№ 6268 по описа за 2015 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на П. на Р. Б. и В. В. Т. против решение № 1563/14.07.2015 г., постановено по гр.д.№ 842/2015 г. от Апелативен съд – София, ІІ-ри състав.
Касационните жалби са подадени в срок и са процесуално допустими.
С обжалваното решение, състав на въззивен съд е присъдил обезщетение в размер на 50 000 лева, на основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ.
Съдът е приел за безспорни обстоятелствата по делото, а именно, че с постановление от 01.04.1999г. на следовател по сл.д. № 80/99г. ищцата е привлечена като обвиняема за престъпление по чл.210, ал.1 т.5 във връзка с чл.209, ал.1 НК, като е взета мярка за неотклонение „задържане под стража”, която мярка е изменена в парична гаранция с определение от 09.04.99г. на СРС, НК, 3 състав, по дело № 1481/99г. С присъда от 26.04.2004 г. по нохд № 1051/2000г. на СРС ищцата е призната за виновна по повдигнатите й обвинения. С решение от 12.03.2008г. на СГС по внох № 3419/2007г. присъдата е отменена и делото е върнато на СРС за ново разглеждане. С присъда от 07.11.2008г. по нохд № 3431/2008г. на СРС ищцата е призната за невинна по обвиненията. По протест на Прокуратурата е образувано внохд № 949/2009г.на СГС, НО, , въззивен състав, по което е постановено на 07.12.2009г. решение за потвърждаване на оправдателната присъда, като решението на СГС е окончателно. При горната фактическа обстановка, въззивният съд е приел, че е налице хипотезата на чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ – повдигнато и поддържано срещу ищцата от ответника обвинение в престъпление, като наказателното производство е приключило с оправдателна присъда, поради което на същото основание ищцата има право на обезщетение за вредите, претърпени в причинна връзка с това наказателно производство. При определяне на размера на дължимото обезщетение, състава на Апелативен съд – София е приел, отчитайки всички обстоятелства от значение за размера на обезщетението по смисъла на ППВС № 4/68 г. – вида и тежестта на обвинението – за престъпление, за което се предвижда наказание „лишаване от свобода” от една до осем години, преживения, безспорно установен психоемоционален стрес – посттравматично стресово разстройство, неотшумяло и до днес, продължителността на наказателното преследване – около 10 години, включително изтърпяната мярка „задържане под стража” за около 10 дни, несигурността за бъдещето, нарушената професионална кариера, обещаваща преди образуване на наказателното производство, нарушения в комуникацията с детето, предпазвано от ищцата да узнае истината, възрастта на ищцата – около 44 – годишна към момента на образуване на наказателното производство, променените икономически условия в страна през времетраене на наказателното преследване, че на ищцата се следва обезщетение от 50000 лв., което ще възмезди адекватно и справедливо неимуществените й вреди.
В изложението на касационните основания относно допустимостта на касационното обжалване и към двете касационни жалби се сочат правни въпроси, свързани с приложението на разпоредбата на чл.52 ЗЗД, при определяне на обезщетение за претърпени неимуществени вреди и прилагането на принципа за справедливост при това определяне на обезщетение, какво е съдържанието на този критерий, какви са елементите за осъществяване на пълна оценка на едно негативно преживяване. Следва да се отбележи, че в различните фактически хипотези при различните дела, е налице различие при определянето на размера, но това не води до противоречиво разрешаване на правния въпрос, доколкото критериите дори и да се единни, за всеки различен случай те са различават като степен на определяне на вредите, оттам и на различните обезщетения. Критериите за определянето на обезщетението по справедливост, съгласно разпоредбата на чл.52 ЗЗД са многократно посочвани от ВС и ВКС в задължителна съдебна практика, като при спазването им, но определяне на различен размер, с оглед преценката на различните състави на съда, повтарянето на мотивите относно критериите, въз основа на които се определя по справедливост обезщетение, повторението на залегналите в трайната и задължителна съдебна практика критерии не следва да се счита за противоречие в практиката, доколкото размера на обезщетенията, макар и определени при еднакви критерии, е различен, предвид и различния обем на търпените неимуществени вреди във всеки един случай. Иначе, по приложението на понятието „справедливост”, е налице богата и единна практика на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл.290 ГПК и представляващи задължителна съдебна практика по смисъла на ТР №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, например №407 по гр.д.№ 1273/2009 г. на ІІІ г.о., №394 по гр.д.№ 1520/2011 г. на ІІІ г.о., №391 по гр.д.№ 201/2011 г. на ІІІ г.о., № 395по гр.д.№ 159/2011 г. на ІІІ г.о., №3 по гр.д.№ 637/2011 г. на ІІІ г.о, № 51 по гр.д.№ 465/2011 г. на ІV г.о. и др. Съгласно тази задължителна практика, справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по см. на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики-характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. С оглед спецификата на фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ., от който произтича отговорността на държавата за вреди като критерий за преценка е въведен и дългия несъобразен с разумния срок период, през който е продължило наказателното преследване, характера на престъплението по повдигнатото обвинение, публичното му разгласяване и свързаните с това последици. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички тези доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице морални вреди /болки и страдания/, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. Наличието на задължителна съдебна практика, както и съобразяването й от страна на въззивния съд с обжалваното съдебно решение, води до липса на основание по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК относно допустимостта на касационното обжалване, като повторението на критериите по отношение на които се определя обезщетението, не следва да води и до един и същ размер на обезщетенията при различните казуси, предвид различния по вид и обем вреди, които те обезщетяват. В тази връзка, сочените решения на ВКС, при които са определят различни по размер обезщетения не води до извод за наличието както на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, така и по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, доколкото се касае за прилагането на едни и същи критерий, както е сторил и въззивния съд в настоящия случай, но отнесени към различни факти и конкретни казуси, с различна фактическа обстановка, водещи до различни и по размер обезщетения.
Въззивният съд е съобразил цитираната по-горе задължителна, трайна и едностранчива съдебна практика по приложението на чл.52 ЗЗД, като не са налице тези сочени касационни основания относно допустимостта на касационното обжалване и по двете подадени против въззивното решение касационни жалби.
В изложението на касационните основания към жалбата на ищцата по делото се сочи правен въпрос, в приложното поле на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Правния въпрос е какви „стъпки” включва процеса на оценяване на едно негативно преживяване, както и какъв е обхватът на доказване от страна на ищците, претендиращи обезщетение за неимуществени вреди по реда на ЗОДОВ във вр. с приложението на чл.52 ЗЗД. Този правен въпрос е относим към спора, по него се е произнесъл въззивният съд, като същевременно не е налице задължителна съдебна практика и касационното обжалване следва да се допусне. На касатора – ищец следва да се укаже да внесе държавна такса в размер на 5 лева, по сметката на ВКС.
Предвид изложеното, състава на ВКС
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1563/14.07.2015 г., постановено по гр.д.№ 842/2015 г. от Апелативен съд – София, ІІ-ри състав, по касационната жалба на В. В. Т.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1563/14.07.2015 г., постановено по гр.д.№ 842/2015 г. от Апелативен съд – София, ІІ-ри състав, по касационната жалба на П. на Р. Б.
Указва на В. В. Т. да внесе държавна такса в размер на 5 лева по сметката на ВКС, като в едноседмичен срок представи доказателства за внасянето, в противен случай касационното производство ще бъде прекратено.
Определението е окончателно.
Председател: Членове: 1. 2.