4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1384
гр. София, 04.12.2013 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на втори декември две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бойка Стоилова
ЧЛЕНОВЕ: 1. Мими Фурнаджиева
2. Велислав Павков
при секретаря в присъствието на прокурора като разгледа докладваното от съдията Павков гр.д.№ 5956 по описа за 2013 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Д. Г. Т. против решение № 4082/03.06.2013 г., постановено по гр.д.№ 9933/2012 г. от ІІ-ри въззивен брачен състав на Софийски градски съд.
Ответникът по касационната жалба не взима становище.
Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима.
С въззивното решение, съдът се е произнесъл по предявен иск с правно основание чл.49, ал.1 СК – иск за прекратяване на брака, поради неговото разстройство. Съдът е приел от събраните по делото доказателства, че бракът между страните не е дълбоко и непоправимо разстроен, като е отхвърлил предявения иск за прекратяването му. За да достигне до този извод, съдът е отчел данните по делото и събраните доказателства, водещи до извод, че макар между страните да е имало конфликти, причинени от поведението на ответницата, то това нейно поведение не е довело до разкъсване на брачната връзка, страните полагат все още грижи един за друг. Проблемите в семейството не са рядкост в съвременното общество, е приел въззивния съд, но тези проблеми в конкретния случай могат да бъдат преодолени с взаимни отстъпки и разбирателство, като съдът е приел, че съществува разстройства на брака между страните, но то не е дълбоко и непоправимо.
Съдът се е произнесъл по доводите на ищеца, във връзка с неговото твърдение, че правото на развод е гарантирано от законодателството на Република България и от международните конвенции, по които държавата е страна. Съдът е приел, че за разлика от правото на брак, правото на развод не е гарантирано, а е обвързано от законовите предпоставки за това. В тази връзка съдът е подчертал, че в чл.12 от ЕКЗПЧ не е установено правото на развод, за разлика от правото на брак, като в този смисъл е и решение J. v I., с което съдът е постановил, че пропускът в чл.12 относно т.н. право на развод е умишлен, тъй като държавите членки не са имали намерение конвенцията да гарантира правото на развод, в какъвто смисъл е написан и чл.5 от Протокол № 7 от ЕКЗПЧ от 1984 г., като в обяснителния доклад на протокола не се поставя задължение на държавите да осигурят право на прекратяване на брака.
В изложението на касационните основания относно допустимостта на касационното обжалване се твърди, че съдът се е произнесъл по правни въпроси, при наличието на касационните основания по чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК. Сочения правен въпрос относно това, гарантирано ли е правото на развод от Конституцията на Република България и СК се поставя общо, като се твърди, че същото е гарантирано. Съдът не е отрекъл правото на развод на всяко едно лице, намиращо се в брачни отношения с друго, но е приел това, което законът /СК, действуващ към момента, така и отразено в СК /отм./, че всяка една от страните в брачното отношение може да поиска неговото прекратяване, но само и доколкото са налице законовите предпоставки за това. Така поставен, правния въпрос не е относим към спора на първо място, доколкото съдът не е отрекъл възможността да се прекрати брака изобщо, а от друга страна, допустимост на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК предполага тълкуване на неясна, противоречива или непълна правна норма, докато правните норми на СК, уреждащи предпоставките за прекратяването на брака са ясни, непротиворечиви и по тяхното приложение е налице трайна и последователна съдебна практика на ВКС.
Относно правните въпроси, касаещи приложението на чл.325 ГПК и чл.321, ал.2-6 ГПК, съдът приема, че същите са неотносими към производството по чл.288 ГПК, тъй като въззивния съд не е формирал правни изводи по тяхното приложение. Разпоредбата на чл.325 ГПК касае влизане в сила на решение, с което се прекратява брака в хипотезата, в която същото е обжалвано само в частта относно вината за това. В случая, ведно от въззивната жалба, решението на първоинстанционния съд е обжалвано в частта, с която бракът между страните е прекратен, като алтернативно се е направило оплакването от въззивницата, че вина за разстройването на брака се носи от съпруга. В този смисъл, въззивният съд е бил сезиран и с възражение за неправилност на решението и в частта, с който се прекратява брака, като нормата на чл.325 ГПК не е била обсъждана от него, както и не са съдържат доводи, въз основа на които да се приеме, че същата е била приложима в конкретния случай. Нормата на чл.321 ГПК също така не е била предмет на обсъждане и произнасяне по нея от страна на въззивния съд липсва, поради което така поставения правен въпрос е неотносим, още повече, че съдът е процедирал в съответствие с дадените му правомощия и задължение относно даване на възможност за помиряване на страните, като не се сочи в каква насока съдът е процедирал в несъответствие с тази норма и в каква насока тълкуването на същата норма, която е ясна и непротиворечива, ще допринесе за развитие на правото и точното прилагане на закона. Може ли въззивен съд да отмени решение на първоинстанционен съд, с което е прекратен брак се поставя също като правен въпрос, отговорът на който е еднозначен и по който въпрос не съществува неяснота, както и противоречива практика, предвид принципа на инстанционност в гражданския процес.
Подадена е и частна жалба против решението на въззивния съд в частта, с която са присъдени разноски по делото. С решението си, съдът е осъдил ищецът да заплати сторените в производството съдебни разноски от ответника по делото, предвид изхода на спора и неоснователността на предявения иск, в изпълнение на изискването на разпоредбата на чл.78, ал.3 ГПК и искането в тази насока на ответника по делото. Съдът е присъдил в тежест на ответника заплащането на възнаграждението за особен представител на ответника, както и заплатената от него държавна такса, както и възнаграждението, заплатено от ответника в полза на упълномощен от нея представител. Твърди се, че страната има право на възнаграждение за един адвокат, ако е заплатено такова, както и че ищецът не следва да заплати определеното от съда възнаграждение за особен представител на ответника. До упълномощаването на процесуален представител от страна на ответника във въззивната инстанция, правата на ответника по делото са били защитавани от особен представител, определен от съда по реда на чл.47, ал.6 ГПК, като нормата на тази разпоредба е ясна по отношение на това, на чий разноски се осъществява това представителство, а именно – на разноски на ищеца по делото. В тази насока правилно съдът е постановил тези разноски в тежест на ищеца по делото. След упълномощаването на адвокат – пълномощник от страна на ответника, съобразно общото правило на чл.78, ал.3 ГПК, страната има право на заплатеното адвокатско възнаграждение за този адвокат, който е един по смисъла на чл.78 ГПК, доколкото ответника не е упълномощавал друг адвокат и не претендира заплащането на възнаграждение, заплатено от нея за втори адвокат, а присъдените разноски за особения представител не представляват заплатено възнаграждение за втори адвокат-пълномощник, поради което сумите, дължими като разноски за особения представител не са такива за втори адвокат, по смисъла на чл.78, ал.1 ГПК.
Предвид изложеното, не са налице основанията за допускане на касационното обжалване, както подадената частна жалба против решението на въззивния съд в частта за разноските е неоснователна.
Водим от горното, състава на ВКС, четвърто отделение на гражданската колегия
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 4082/03.06.2013 г., постановено по гр.д.№ 9933/2012 г. от ІІ-ри въззивен брачен състав на Софийски градски съд.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частната жалба на Д. Г. Т. от [населено място], [улица], ет., ап. против решение № 4082/03.06.2013 г., постановено по гр.д.№ 9933/2012 г. от ІІ-ри въззивен брачен състав на Софийски градски съд в частта за присъдените разноски, като неоснователна.
Определението е окончателно.
Председател: Членове: 1. 2.