О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 139
София, 10.03.2014 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 11.02.2014 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при секретар
и в присъствието на прокурора
като изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 2666 /2013 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на ЗД [фирма], [населено място] против въззивното решение на Софийски апелативен съд № 1909 от 03. 12.2012 год., по т.д.№ 2348/2012 год., с което след частична отмяна на първоинстанционното решение на СГС № 715 от 07.02. 2012 год., по гр. д.№ 12059/2009 год., при условията на чл.271, ал.1 ГПК са уважени предявените от М. Т. Л., лично и в качеството и на майка и законен представител на малолетния Марио Б. Г., срещу касатора, като ответник, субективно съединени искове по чл.226, ал.1 КЗ за заплащане допълнително на сумите : 15 000 лв. на първата ищца и 30 000 лв. на представлявания от нея ищец и е оставен в сила съдебния акт на първостепенния съд в останалата му част относно присъденото обезщетение за неимуществени вреди.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила- касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
Основно касаторът възразява срещу законосъобразността на извода на въззивния съд за наличие на предпоставките на закона, обуславящи пряката му отговорност за обезвреда на ищците. Счита, че доколкото в хода на делото не е установено при условията на пълно и главно доказване валидно застрахователно правоотношение с делинквента по застраховка „Гражданска отговорност”, то основаният елемент от фактическия състав на чл.226, ал.1 КЗ отсъства.Несъгласие е изразено и с приетия от въззивната инстанция % съпричиняване на вредата, който според изложените подробни доводи в касационната жалба е силно занижен.
Ответната по касационната жалба страна в срока по чл.287, ал.1 ГПК е възразила по допускане на касационното обжалване, позовавайки се на липсата на въведено от касатора конкретно селективно основание, като допълнителна процесуална предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК и алтернативно по основателността на поддържаните оплаквания.
В инкорпорирано в т.І от съдържанието на касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК приложното поле на касационното обжалване, макари и непрецизно, е обосновано с предпоставките на чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по отношение на определените за значими за крайния правен резултат по делото въпроси на материалното право : 1. „Справедлив ли е присъденият размер обезщетение, с оглед разпоредбата на чл.52 ЗЗД?”2. ”Може ли съдът да присъди срещу застрахователя по- голямо обезщетение от това, което е присъдено срещу делинквента, отговарят ли те в еднаква степен или срещу застрахователя следва да бъдат присъждани по – големи обезщетения?” и 3. „ Правилно ли е приложена разпоредбата на чл.51, ал.2 ЗЗД, във вр. с ППВС № 17/63 год. и събраните по делото доказателства?”
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба, отговаряща на формалните изисквания на процесуалния закон за редовността и, е подадена в преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса и срещу подлежащ на касационен контрол, по критерия на чл.280, ал.2 ГПК, въззивен съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване.
За да потвърди първоинстанционното решение в частта, с която са уважени предявените в субективно съединяване преки главни искове за присъждане на обезщетения за неимуществени вреди от настъпилата при пътно-транспортно произшествие на 09.10.2008 год. в [населено място] смърт на б.ж. на същия [населено място] Г. – живял на съпружески начала с ищцата и баща на представлявания от нея втори ищец, въззивният съд е приел за осъществени всички законови предпоставки за ангажиране отговорността на ответника, като застраховател на гражданската отговорност на виновния за произшествието водач на л.а. „ МЕРЦЕДЕС” модел „Е220 ЦДИ” с ДК [рег.номер на МПС] – О. М. П.. Счетено е, че вината на последния за осъществения пътен инцидент е доказана с влязлата в сила присъда на СГС № 192 от 11.03.2009 год., постановена по НОХД № 77/2009 год. – задължителна за гражданския съд в съответствие с процесуалното правило на чл.300 ГПК, а съществуването на валидно застрахователно правоотношение между с ответника ЗК [фирма] по задължителна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите” – с приложените по делото писмени доказателства – комбинирана застрахователна полица № 0319521 от 27.08.2008 год., със срок на действие до 27.08.2009 год. и справка от КФН за застрахователя на виновния за пътното произшествие водач, чиято доказателствена сила не е оборена в процеса.
С оглед данните по дело и заключенията на изслушаните специализирани експертизи за механизма на настъпване на ПТП и уврежданията, довели до смъртта на Б. Г., решаващият състав е счел за основателно въведеното от застрахователя защитно възражение за съпричиняване на вредоносния резултат и е определил приноса на пострадалия в размер на ?. Отчитайки степент на съпричиняване на вредата и след анализ на събраните гласни доказателства за претърпените от ищците неимуществени вреди, въз основа на така установените конкретни обстоятелства по делото, въззивният съд е преценил сумите 60 000 лв. за Марио Г. и 30 000 лв. за М. Т. за справедлив паричен еквивалент на претърпените от всеки един от тях болки и страдания. Съобразявайки размерите на присъдените от първоинстанционния съд обезщетения за неимуществени вреди е направил извод, че след потвърждаване на първоинстанционния съдебен акт, в неговата осъдителна част на ищците следва да бъдат присъдени допълнително сумите: 15 000 лв. на М. Т. и 30 000 лв. на представляваното от нея малолетно дете Марио Г..
Решаващите мотиви в обжалваното решение дават основание да се приеме, че макар и твърде непрецизно формулирани, първият и третият от поставените от касатора въпроси на материалното право, свързани всъщност с приложението на чл.52 ЗЗД и чл.51, ал.2 ЗЗД попадат в приложното поле на чл.280, ал.1 ГПК, с което общата главна предпоставка за допускане на касационното обжалване е доказана.
Неоснователно по отношение на същите е позоваването на критериите за селекция по т.1 и по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Освен, че при наличие на задължителна практика на касационната инстанция, част от която цитирана от касатора, селективното основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК е въобще неприложимо, поради което не следва да бъде обсъждано, то в случая – аргументирано единствено с възпроизвеждане на законовия му текст не изяснява в какво се изразява значението на поставените материалноправни въпроси за точното прилагане на закона и за развитие на правото, а тази липса на аргументация, съгласно задължителните постановки в т.4 на ТР № 1/19. 02.2010 год. на ОСГТК на ВКС се явява самостоятелно основание, водещо отново до отричане приложимостта му .
Недоказано е и твърдяното противоречие по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, обосновано с различния размер обезщетения за неимуществени вреди, присъдени с постановени по реда на чл.290 и сл. ГПК решения. Като относимо към прекия иск срещу застрахователя на гражданската отговорност на делинквента следва да се приеме единствено решение № 83/06.07.2009 год., по т.д.№ 795/ 2008 год. на ІІ т.о. на ВКС, но съобразено възприетото в него тълкуване на чл.52 ЗЗД не сочи на наличие на визираната допълнителна процесуална предпоставка за допускане на касационно обжалване.
С нормата на чл.52 ЗЗД законодателят е установил справедливостта като единствен критерий за определяне на обезщетението за неимуществени вреди, а задължителни за съдилищата указания по тълкуването и, правно важими и до настоящия момент, са дадени с ППВС № 4/68 год., доразвити с формираната по реда на чл.290 и сл. ГПК практика на касационната инстанция, част от която цитирана и в касационната жалба.
Съобразена тази задължителна практика на касационната инстанция и обстоятелството, че при определяне конкретния размер обезщетения, които се следва на всеки един от ищците въззивният съд е взел предвид отношенията между последните и починалото лице, отражението, което смъртта му е оказала върху живота и психиката на пострадалите, механизма на извършеното ПТП, конкретната икономическа конюнктура в страната към релевантния за спора момент, обективен белег за която са лимитите за отговорност на застрахователя, както и съпричиняването за настъпване на вредоносния резултат, означава, че въззивният съдебен акт е в пълно съответствие със същата, определяща общите критерии, релевантни към принципа за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД, който не абстрактен, а всякога обусловен както от общественото разбиране за справедливост на даден етап от развитието на самото общество.
Следователно в случая разликата в размера на присъдените с обжалвания въззивен съдебен акт обезщетения за морални вреди, спрямо този, приет с цитираното по- горе решение на ВКС, имащо задължителен за съдилищата в страната характер се дължи на специфичните по делото факти и доказателства, а не на отклонение от задължителната съдебна практика при прилагане разпоредбата на чл.52 ЗЗД от Софийски апелативен съд, както поддържа касаторът.
Що се отнася до правилността на извършената от решаващия съд преценка на ангажираните по делото доказателства, релевантни към определяне на справедлив паричен еквивалент за обезщетяване на ищците, то тя – свързана с обосноваността на съдебното решение, не подлежи на обсъждане в производството по чл.288 ГПК – арг. от чл.281, т.3 ГПК.
Аналогично е и разрешението касаещо въпроса за приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД, тълкуването на която законова разпоредба е предмет на задължителна съдебна практика, обобщена в ППВС № 17/18.11.1963 год. – съобразена при постановяване на обжалваното въззивно решение. За пълнота на изложеното следва да се посочи, че въпросът дали поведението на пострадалия е довело или не до съпричиняване на вредоносния резултат и дали е в причинна връзка със същия е винаги конкретен, поради което и разрешаването му всеки отделен случай е в зависимост от установените факти и доказателства по делото. От своя страна осъществените от пострадалия действия или проявено бездействие са от значение за да се направи разграничение в размера на вредите, намиращи се в причинна връзка с виновното поведение на делинквента и тези причинени от деликта вреди на увредените. В случая изводът на Софийски апелативен съд за наличие на съпричиняване на вредата от починалия в размер на ? изграден въз основа на анализ на доказателствения материал по делото относно установения от заключението на изслушаната авто-техническа експертиза механизъм на процесното ПТП. Обстоятелството, че липсата на предпазна каска на мотоциклетиста Г. и високата скорост, с която същият се е движил – 73 км./ч., при разрешена 50 км./ч. са отчетени от решаващия съд като допринесли в равна степен с деянието на виновния водач за настъпилата смърт на лицето, означава, че разпоредбата на чл.51, ал.2 ЗЗД не е приложена в отклонение от цитираната задължителна практика на касационната инстанция.
Останалият изведен от касатора материалноправен въпрос не само не е бил предмет на разглеждане от въззивния съд, но с оглед данните по делото е и изцяло хипотетичен, поради което не попада в приложното поле на чл.280, ал.1 ГПК и не следва да бъде обсъждан – арг. от т.1 на ТР №1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС.
Мотивиран от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд № 1909 от 03.12.2012 год., по т.д.№ 2348/2012 год., по касационната жалба на ЗД [фирма], [населено място] с вх.№ 12630 /21. 12.2012 год..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: