2
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 139
С., 16.02. 2017 г.
Върховният касационен съд, трето гражданско отделение в закрито заседание на първи февруари две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: С. Д.
ЧЛЕНОВЕ: К. Юстиниянова
Д. Стоянова
като разгледа докладваното от съдията К. Юстиниянова
търг. дело № 60246/2016 година, за да се произнесе взе пред вид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на А. Х. К. и А. Г. К. чрез пълномощник адв. М. М. против въззивно решение № 86 от 08.03.2016г. по в.т.д. № 794/2015г. на Пловдивски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 487 от 08.10.2015г. по търг. дело № 33/2015г. на Смолянски окръжен съд за отхвърляне на искове им против [фирма] [населено място], клон [населено място] и едноличен търговец „Г. П.” [населено място] за прогласяване нищожността на договорна ипотека по нотариален акт № 20 от 22.01.2007г., том І, рег. № 617, дело № 20 по описа за 2007г. на нотариус с район на действие Смолянски районен съд, поради противоречие със закона – чл. 166, ал. 2 ЗЗД, чл. 167, ал. 2 и ал. 3 ЗЗД и чл. 170 ЗЗД по отношение на жилище – апартамент № 23, жилище-апартамент № 16, офис № 1 и гараж № 5, подробно описани в диспозитива на решението, намиращи се в сградата на жилищна кооперация „К-55”, блок А и блок Б, [населено място], изградена на етап завършен груб строеж въз основа на одобрен инвестиционен проект и строително разрешение.
В изложение за допускане на касационно обжалване жалбоподателите поставят правните въпроси – разпростира ли се учредената върху земя ипотека и върху правото на строеж върху земята, включващо право да се построи и придобие в собственост обект, който не е подробно описан в договора за ипотека, която ипотека върху правото да се построи и придобие в собственост е включено в нотариалния акт за ипотека на земята, без да е налице учредено преди това право на строеж с договор сключен с нотариален акт или чрез административен акт; следва ли ипотеката върху земята автоматично по силата на приращението да се приеме, че се разпростира и върху построените върху ипотекираната земя сгради; представлява ли нарушение на изискването на чл. 166, ал. 2 ЗЗД за учредяване на ипотека върху поединично определени имоти при учредяване на ипотека върху поземлен имот и определянето на имотите само с посочването на местоположението, границите, площта на терена и одобрения инвестиционен проект; може ли да се приеме, че е налице оповестително действие на учредената ипотека върху два апартамента, офис и гараж, която ипотека не е вписана в агенцията по вписванията; какъв е правният метод на банката да обезпечи в достатъчна степен вземането си при отпуснат от нея кредит съразмерно на размера на кредита в случаите, когато кредитополучателят се съгласява да представи за обезпечение негови недвижими имоти. Въпросите са поставени в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
Ответникът [фирма] – клон С. чрез пълномощник адв. Л. С. в писмен отговор оспорва наличие на основание за допускане на касационно обжалване. Поддържа, че първият въпрос, в двете му части, не е бил предмет на разглеждания спор и не покрива изискванията за селектиране на касационната жалба, а останалите правни въпроси с обжалваното решение са разрешени в съответствие с установената по реда на чл. 290 ГПК задължителна съдебна практика на Върховния касационен съд, което изключва приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като основание за допускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на трето г. о., като взе предвид, че решението е въззивно, с което е потвърдено първоинстанционно решение по разгледани искове за недействителност на договор за ипотека намира, че касационната жалба е допустима, подадена е в срок и е редовна.
Поставените правни въпроси не обуславят основание за допускане на касационно обжалване в посочената хипотеза.
Въпросът, дали се разпростира учредената върху земята ипотека и върху правото на строеж върху земята, без да е било налице учредено преди това право на строеж с договор, сключен в нотариална форма или чрез административен акт, не е обсъждан с обжалваното решение, като спорен между страните.
Ипотеката е учредена върху поземлен имот, собствен на учредителя на ипотеката и за застрояването на земята от собственика няма нужда от специален източник на право на строеж, както се поддържа в изложението. Поддържаната теза е несъвместима със съдържанието на правото на суперфиция, което дава право на нейния притежател да застрои чуждо място и стане собственик на построеното, и което съответства на юридическата функция на правото на строеж – да изключи приращението на собствеността върху постройката към собствеността върху земята, на която тя е изградена, като направи възможно придобиването и притежаването на правото на собственост върху постройката от едно лице, въпреки това, че земята принадлежи на друго лице. Съдът не е имал основание да постави на разглеждане хипотезата съдържаща се в поставения въпрос, тъй като ипотекираният поземлен имот към момента на сключване на договора е бил собственост на учредителя на ипотеката с предмет правото на собственост върху терена, включващо и правото да се построят и придобият в собственост сградите, които ще се изградят по време на действието на договора, въз основа на одобрен инвестиционен проект и издадено строително разрешение. Въпросът визира фактическа обстановка различна от установената по делото и не отговора на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК да е включен в предмета на делото, като основание за допускане на касационно обжалване.
По останалите правни въпроси има установена задължителна съдебна практика на Върховния касационен съд, съобразена с обжалваното решение, което изключва допускане на касационно обжалване в поддържаната от жалбоподателите хипотеза на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
В установена по реда на чл. 291 ГПК съдебната практика -решение по гр. дело № 5059/2013г., първо г. о. ВКС и гр. дело № 4005/2013г., трето г. о., ВКС се приема, че в зависимост от постигнатото между страните съгласие, собственикът може да ипотекира само земята, или само построеното върху нея, или земята ведно с изградените вече постройки, или земята и сградите, които ще бъдат построени. За да обхване ипотеката бъдещите постройки в имота, това трябва да е уговорено в договора за учредяването й, в който случай ще е налице изменение на ипотекирания имот чрез приращение – построеното фактически е свързано с имота, представлява част от него и поради това може да се включи в предмета на договорната ипотека. Ипотеката ще обхване бъдещата вещ след създаването й, тя ще бъде учредена под условие, че сградата ще бъде построена и ще бъде притежание на собственика на земята, което не би довело до противоречие с разпоредбата на чл. 167, ал. 3 ЗЗД, тъй като ипотеката ще произведе действието си, само ако тези условия бъдат изпълнени – след построяването на сградата е налице тъждество между посочения в ипотечния договор и реално възникнал недвижими имот и този имот е собственост на учредителя на ипотеката.
Прието е още, че в договора за учредяване на ипотека върху земя, тя трябва да бъде посочена с белези, които я индивидуализират като поземлен имот. Ако бъде уговорено ипотеката да се разпростре и върху построеното, няма да възникне неизвестност за тъждеството на ипотекирания имот включващ приращението, включително и когато построеното обхваща множество отделни самостоятелни обекти, тъй като те са негови неразделни части. Тяхната идентификация ще е възможна въз основа на одобрен инвестиционен проект за застрояването му и индивидуализиращите белези на терена. По този начин ще е налице достатъчна яснота относно имотите, които са предмет на ипотеката. Непосредствено след извършването на строежа цялата сграда, ведно с всички обекти в нея, ще принадлежат на собственика на терена, което е предпоставка ипотеката да се разпростре върху всички тях. Последващ приобретател на самостоятелен обект в сградата има възможност да установи наличието на вписана ипотека по персоналната партида на собственика на терена.
Обжалваното решение не влиза в противоречие с посочената съдебна практика, установена при разглеждането на случаи идентични с предмета по настоящето дело. Правните изводи на съда по поставените правни въпроси са изведени в съответствие с тази съдебна практика.
Въпросите се явяват обединени около твърденията на касационните ищци, че ипотеката е учредена върху несъществуващи към момента на учредяването й обекти – реално и поединично, които не са принадлежали на лицето учредител на ипотеката, респ. предмет на ипотеката не може да бъде бъдеща вещ – сграда, която към момента на учредяването не е съществувала реално и която не може да бъде индивидуализирана. Дадените с обжалваното решение отговори съответстват на възприетите с посочената съдебна практика разрешения.
Съдът е обосновал разпростиране действието на ипотеката върху терена й по отношение на новопостроената върху него сграда, предмет на част от първия въпрос и на втори въпрос, като е посочил, че възможността за застрояване на земята е част от съдържанието на правото на собственост и тежестта – ипотека съществува по отношение на цялото правото на собственост, в частност и по отношение на неговите части, каквото е правомощието застрояване. Обосновал е прилагането на правните последици на приращението и по отношение на ограничените вещни права, каквото е ипотечното право, с нормата на чл. 111 от ЗС предвиждаща, че разпоредбите относно недвижимите вещи се прилагат и спрямо вещните права върху недвижимите имоти, ако законът не постановява друго и разпоредбата на чл. 92 от ЗС, според която собственикът на земята е собственик и на постройките и насажденията върху нея, освен ако е установено друго, от което е изведен извод, че лицето, притежаващо право на ипотека върху земята, притежава право на ипотека и върху постройките и насажденията върху нея, доколкото разпоредбите уреждащи специалността на ипотеката не съдържат текст изключващ приложението на приращението (чл. 92 ЗС). Съдът се е позовал и на обезпечителния ефект на ипотеката върху незастроен поземлен имот, като е приел, че едно ограничаване на ипотеката само върху земята и след нейното застрояване, противоречи на смисъла на обезпечението и очакванията на участващите в гражданския оборот лица. Извода на съда за разпростирането на ипотеката върху земята и по отношение на изградената върху нея впоследствие сграда въз основа на действието на приращението е направен при точното прилагане на материалния закона и съобразяване на установената съдебна практика на Върховния касационен съд.
Изхождайки от съдържанието на оспорения договор за ипотека, с който е уговорено, че същата се учредява върху собствен поземлен имот заедно с правото на строеж, включващо правото да се построи и придобие в собственост сграда, съдът е приел, че предмет на ипотеката е правото на собственост върху поземлен имот с постигнато съгласие ипотеката да има действие и спрямо бъдещите приращения – ипотеката да има действие не само по отношение на поземления имот, но и по отношение на обектите, изградени върху него след учредяването й, въз основа на посочения в договора одобрен инвестиционен проект – уговорка приета за напълно допустима, особено ако ипотеката обезпечава отпускане на кредит за застрояване на имота, какъвто е настоящият случай. Посочено е, че тя не противоречи на установеното в чл. 166, ал. 2 от ЗЗД изискване за специалност на ипотеката, защото препращането към инвестиционния проект ще позволи индивидуализацията на обектите, ако е налице тъждество между предвиденото по проекта и действително построеното, каквото безспорно е установено. Прието е още, че уговорката за ипотекирането на бъдеща вещ не нарушава изискванията на чл. 167, ал. 3 от ЗЗД за принадлежността на правото на собственост върху вещта – собственикът на терена, върху който предстои да бъде извършено строителството въз основа на надлежно одобрен инвестиционен проект, изразява съгласие построеното да служи за обезпечение, като ипотечното право ще възникне от момента на създаването на вещта – построяването на обектите. След като към този момент по делото не е било спорно, че правото на собственост върху имота и по приращение – върху новопостроените в него сгради е принадлежало на едно и също лице – учредителя на ипотеката, извода на съда, че договорът не нарушава цитираните разпоредби и е валиден е в съответствие с цитираната съдебна практика.
Не съставлява основание за допускане на касационно обжалване и третият въпрос – представлява ли нарушение на изискването на чл. 166, ал. 2 ЗЗД за учредяване на ипотека върху поединично определени имоти при учредяване на ипотека върху поземлен имот и определянето на имотите само с посочването на местоположението, границите, площта на терена и одобрения инвестиционен проект. Въпросът касае индивидуализацията на бъдещите обекти, но даденото от съда разрешение е в съответствие със съдебната практика на ВКС.
Прието е, че в договора за учредяване на ипотека изрично е посочено, че строителството на жилищната кооперация ще бъде извършено по одобрен инвестиционен проект, посочено е точното местоположение на двата блока на сградата на терена, както и броят на самостоятелните обекти във всеки блок и предназначението на тези обекти /апартаменти, магазини, офиси и гаражи/. Установено е също от заключението на вещото лице тъждество между обектите по инвестиционен проект и реално изградените обекти в сградата, с оглед на което съдът е приел, че в сключения договор за ипотека на бъдещата сграда и отделните обекти в нея са в достатъчна степен индивидуализирани, което е дало основание да обоснове извода, че ипотеката разпростира действието си, както по отношение на цялата сграда, както и по отношение на всеки един от самостоятелните обекти в същата. При наличната индивидуализация на обектите съдът е приел, в съответствие с цитирата съдебна практика, на която изрично се е позовал, че разпоредителните сделки, извършени от собственика на сградата с отделни обекти от нея не изключват тези обекти от предметния обхват на ипотеката. В тази връзка е посочено, че договорът за ипотека е вписан по персоналната партида на учредителя на ипотеката и собственик на земята, от когото ищците са получили имотите и поради това ипотеката е противопоставима на всеки последващ приобретател на самостоятелен обект в сградата, който има възможност да установи наличието й по персоналната партида на собственика на терена, с което е даден отговор и на четвъртия поставен въпрос. В този смисъл е цитираната съдебна практика – решение по гр. дело № 5059/2013г., първо г. о., ВКС, в което по идентичен случай се сочи, че последващ приобретател на самостоятелен обект в сградата не би могъл да бъде въведен в заблуждение, след като ипотеката, при посочените уговорки и индивидуализация е вписана по персоналната партида на собственика на терена.
Последният пети въпрос не е въведен в предмета на спора и като ирелевантен не съставлява основание за допускане на касационно обжалване.
При този изход на делото и направено искане за присъждане на съдебни разноски, жалбоподателите ще следва да заплатят на [фирма] – клон С. съдебни разноски за касационното производство в размер на 2800 лв. адвокатско възнаграждение по представен договор за правна защита.
С определение № 379 от 29.09.2016г. Върховният касационен съд, състав на трето г. о., е присъединил към настоящето дело, частна жалба вх. № 5497 от 01.07.2016г. на [фирма], [населено място] против определение от № 265 от 25.05.2016г. по възив. търг. дело № 794/2015г. на Пловдивски апелативен съд за съвместното и разглеждане с касационната жалба на А. Х. К. и А. Г. К. срещу въззивно решение № 86 от 08.03.2016г. по в.т.д. № 794/2015г. на Пловдивски апелативен съд.
С обжалваното определение, по молба на [фирма], в производство по чл. 248 ГПК, въззивният съд е оставил без уважение искането да се измени въззивното решение от 08.03.2016г., в частта му за разноските, с което на [фирма] са присъдени разноски за въззивната инстанция в размер на 3250 лв. от поисканите в размер на 13 000 лв.
С определението съдът е преутвърдил мотивите изложени във въззивното решение, като е приел, че в договора за правна защита и съдействие е уговорено възнаграждение в размер общо на 13 000 лв.- по 3250 лв. за всеки иск. В представен от молителя – ответник по въззивната жалба отговор е бил даден общ отговор на поставените във въззивната жалба въпроси, без конкретизация по всеки отделен иск, а доколкото от уважаването на единия иск зависят останалите е преценено, че при неоснователност на въззивната жалба на ответника се дължат разноски за отхвърлянето на един иск в размер на 3250 лв., колкото са присъдени с решението.
В частната жалба се правят оплаквания за неправилност на определението, като постановено в противоречие с ТР № 6/06.11.2013г. по т.д. № 6/2012г. на ОСГТК на ВКС, с което не се допуска съдът служебно да упражни правата на страната по чл. 78, ал. 5 ГПК; поддържа се още, че след като въззивният съд се е произнесъл по четирите иска за нищожност на договора за ипотека, като сключен в нарушение на закона по посочени нарушения на чл. 166, ал.2 ЗЗД; чл. 167, ал. 2 ЗЗД; чл. 167, ал. 3 ЗЗД и чл. 170 ЗЗД и ги е отхвърлил, като е споделил доводите изложени в отговора на молителя, без да има направено възражение за прекомерност, е преценил неправилно, че се дължат разноски само за отхвърлянето на един от исковете, предявени в обективно кумулативно съединение (а не алтернативно или евентуално), което изисква произнасяне по всеки един от исковете.
Върховният касационен съд, състав на трето г. о., като разгледа частната жалба, намира следното:
Жалбата е процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК.
Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013г. по т.д. № 6/2012г. на ОСГТК на ВКС установява, че с приемането на действащия ГПК отпада възможността на съда служебно да осъществява проверка за прекомерност на разноските за адвокатска защита при постановяване на решението; изрично в разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК е предвидено, че само страната може да сезира съда с искане на намаляване на възнаграждението за адвокатска услуга, дължимо като разноски.
Няма спор, че във въззивното производство, при своевременно представен от въззиваемия отговор на въззивната жалба с приложен договор за правна защита и съдействие и списък на разноските по чл. 80 ГПК, въззивникът не е направил възражение за прекомерност на разноските – заявени и платени в размер на общо 13 000 лв., по 3250 лв. за всеки един от четирите иска, отхвърлени с първоинстанционното решението, потвърдено с въззивното решение.
Разпоредбата на чл. 78, ал. 3 ГПК постановява право на ответника да иска заплащане на направените от него разноски съразмерно с отхвърлената част от иска.
Отговорността да бъдат понесени направените разноски е обвързана преди всички с изхода на съдебния спор за съответната страна в процеса. Когато исковете бъдат отхвърлени изцяло и са изпълнени допълнителните изисквания – съдът да е сезиран с искане за присъждане на съдебните разноски до приключването на устните състезания пред съответната съдебна инстанция, размерът на разноските да бъде доказан в същия срок и да бъде представен списък по чл. 80 ГПК, при липса на направено възражение за прекомерност по чл. 78, ал. 5 ГПК, ответникът има право на разноски в пълният им доказан размер.
При тези съображения определението се явява неправилно и следва да бъде отменено, а въззивното решение в частта за разноските изменено, като А. Х. К. и А. Г. К. бъдат осъдени да заплатят на [фирма] съдебни разноски за въззивното производство в размер на още 9750 лв., към присъдените 3250лв., или общо 13 000 лв.
Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на трето г. о.
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 86 от 08.03.2016г. по в.т.д. № 794/2015г. на Пловдивски апелативен съд.
ОСЪЖДА А. Х. К. и А. Г. К. да заплатят на [фирма] – клон С. съдебни разноски за касационното производство в размер на 2800 лв. адвокатско възнаграждение.
Определението не подлежи на обжалване.
ОТМЕНЯВА определение № 265 от 25.05.2016г. по в. търг. дело № 794/2015г. на Пловдивски апелативен съд.
ИЗМЕНЯВА решение № 86 от 08.03.2016г. по в. търг. дело № 794/2015г. на Пловдивски апелативен съд в частта му за съдебните разноски, с характер на определение, като ОСЪЖДА А. Х. К. и А. Г. К. да заплатят на [фирма] – клон С. съдебни разноски за въззивнато производство в размер на още 9750 лв. към присъдените 3250лв., или общо съдебни разноски в размер на 13 000 лв.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
ЧЛЕНОВЕ