2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 139
гр. София, 18.02.2019 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на единадесети февруари две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бойка Стоилова
ЧЛЕНОВЕ: 1. Мими Фурнаджиева
2. Велислав Павков
при секретаря в присъствието на прокурора като разгледа докладваното от съдията Павков гр.д.№ 4301 по описа за 2018 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на Прокуратурата на Република България и СДВР против решение №1981/25.07.2018 г., постановено по гр.д.№ 522/2018 г. от 8-ми състав на Апелативен съд – София.
Касационните жалби са подадени в срок и са процесуално допустими.
С обжалваното решение, съдът се е произнесъл по предявени субективно съединени искове с правно основание чл.49 ЗЗД. Съдът е приел, че исковете са основателни.
С въззивното решение е прието, че в тежест на ищцата по така предявения иск е установяване елементите от фактическият състав на чл.49 от ЗЗД, а именно: Причинени й имуществени и неимуществени вреди от сочените лица при или по повод изпълнението на работата им, възложена от отговорния по чл.49 от ЗЗД. Посочено е, че отговорността е гаранционно-обезпечителна, т.е. не произтича от вината на възложилия работата, поради което въпросът за презумптивната виновност, съответно за опровергаването й, са ирелевантни за изхода на спора. С оглед спецификата на конкретния случай, съдът е подчертал, че отговорността по чл.49 от ЗЗД следва да се ангажира включително и при виновно поведение, изразяващо се в бездействие от страна на длъжностно лице, на което е възложено изпълнението на определена работа. Прието е, че процесният автомобил „Ф.“, модел „П.“ е отнет от ищцата с Протокол за доброволно предаване на 30.01.2003г., издаден от дознател към СДВР на основание чл. 106, чл.107,чл.133 и чл.137, ал.2 НПК и е върнат с разписка от 11.09.2013г., с приложение за установени липси и повреди, както и че през цялото време автомобилът е бил на паркинг на СДВР. Посочено е от състава на САС, че с постановления от 16.09.2004г. и от 01.11.2005г. прокурори от СРП са отказвали на ищцата връщането на автомобила. С Постановление за прекратяване на наказателното производство от 13.09.2011г. прокурор от СРП е установил, че още към 13.11.2009г. е изтекъл 10 годишният срок на давността, изключващ провеждане на наказателното производство, което в случая е водено срещу неизвестен извършител. Съдът е приел, че стойността на ремонта към датата на връщане на автомобила възли за на 15 812.20лв., а обезценката му за процесния период е 16 520 лв., което е разликата между стойността му към момента на предаването, възлизаща на 28 000 лв. и тази към момента на връщане, която е в размер на 11 480 лв. Прието е за безспорно, че установените увреждания и липси са в следствие на дълго продължилото неправилно съхраняване и неполагане на дължимата грижа към чуждата собственост, иззета като веществено доказателство от органите на разследването в лицето на СДВР и правозащитните в лицето на Прокуратурата на РБ. В случая съдът е приел, че е налице неоправдано продължило извън всякакви разум ни срокове задържане на автомобила повече от 10 години, последните две от които са след изтичане на абсолютната десетгодишна давност по чл.80, ал.1, т.3 НК, констатирано в Постановлението за прекратяване от 13.09. 2011г. Посочено е, че същият ответник не навежда никакво твърдение за обосноваване на необходимостта от този дълъг в случая период на задържане при това при многократни молби от страна на ищцата за връщане на автомобила и липсата на спор върху собствеността му, което е проява или на непрофесионализъм и/ или своеволие и незачитане основни права на гражданите, между които и правото на собственост. Оплакването за недоказаност, че ищцата е собственик на автомобила, е направено пред въззивния съд за пръв път, поради което съдът го е счел за преклудирано. В тази връзка е посочено, че именно в прокурорските постановления от 30.07.2003г. и от 20.04.2004г. е прието, че ищцата е собственик на автомобила, като в първото е описано и придобивното основание – нотариално заверен договор за покупко-продажба от 10.01.2003г. Стойността на разходите, необходими за възстановяването на автомобила, и разликата между стойността при изземване то му и връщането му, или обезценката му, са различни по естество и вид имуществени вреди. Посочено е, че първата вреда е причинена от липси и увреждания по автомобила до степен невъзможност да се ползва, а другата – от обезценяване, т.е. на ищцата й се връща увреден и овехтял автомобил, каквото не е било състоянието му и процента на обезценка към момента на изземването, като е посочено, че дали ремонтът е реално извършен е без значение за настъпването на вредата. Съдът е приел, че при наличие на основания за ангажиране солидарната отговорност на ответниците съдът не дължи произнасяне по въпроса за приноса на всеки поотделно за настъпване на вредоносния резултат. По възражението, че органите на прокуратурата ръководят и контролират действията на служителите на СДВР, съдът е посочил същото като неоснователно, по същите съображения, ангажиращи отговорността на първия ответник.
В изложението на касационните основания относно допустимостта на касационното обжалване към касационната жалба на П. се твърди, че съдът се е произнесъл по правен въпрос в противоречие с практиката на ВКС – касационно основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, както и че решението е очевидно неправилно – касационно основание по чл.280, ал.2 ГПК.
Сочи се правен въпрос, допустимо ли е противоправността на деянието като елемент от фактическия състав на отговорността по чл.49 ЗЗД да се обосновава с нарушение на правото на разглеждане и решаване в разумен срок на дело, прекратено след влизането в сила на ЗИД на ЗОДОВ, ДВ бр.98/2012 г.
Съдът не се е произнасял по правния въпрос относно приложението на разпоредбата на чл.2б ЗОДОВ, като соченото решение на ВКС, с което се твърди наличието на противоречие. В цитираното решение претенцията на ищеца е за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, резултат от нарушение на правото на разглеждане и решаване в разумен срок на дело, докато в настоящия случай съдът се е произнесъл по иск с правно основание чл.49 ЗЗД, за присъждане на обезщетение, резултат от нанесени вреди върху вещ, собственост на ищцата, като продължителността на продължилото наказателно производство не е прието да е елемент от фактическия състав, ангажирал според въззивния съд отговорността на ответниците, видно от решаващите мотиви на съда. В тази насока настоящият състав на ВКС приема, че липсва както противоречие с цитираното решение на ВКС, така и че поставения правен въпрос не е относим към настоящия спор, както и към произнасянето на въззивния съд.
Сочи се и очевидна неправилност на решението на въззивния съд, като касационно основание по допустимостта на касационното обжалване, без обаче да се обосновава твърдението за очевидна неправилност, като се посочва единствено, че тя е налице с оглед поставения правен въпрос, обсъден по-горе и неотносим към настоящия спор, поради което не е налице това касационно основание.
В изложението на касационните основания към касационната жалба на СДВР се съдържат оплаквания по съществото на спора, като може да се изведе правен въпрос, доколко СДВР носи отговорност по чл.49 ЗЗД, след като неговите действия по задържането на вещта са в изпълнение на разпореждания на органите на другия ответник – ПРБ
Съдът не е отрекъл, че действия по задържането на вещта са в изпълнение на разпореждания на органите на другия ответник – П., но отговорността на СДВР е ангажирана най-вече за това, че съхранението на вещта е осъществявано така, че на автомобила са нанесени щети, чието възмездяване се претендира с предявения иск. Съдът изрично е посочил, че при наличие на основания за ангажиране солидарната отговорност на ответниците съдът не дължи произнасяне по въпроса за приноса на всеки поотделно за настъпване на вредоносния резултат. В тази насока, поставения правен въпрос е неотносим, доколкото съдът не е орекъл, че действията по задържането на вещта са в изпълнение на разпореждания на органите на другия ответник – ПРБ.
Предвид изложеното, касационното обжалване не следва да се допуска.
По делото са представени отговори на касационните жалба, но липсва представено адвокатско пълномощно и договор за правна защита и съдействие за тази инстанция. В първоинстанционното производство е представено адвокатско пълномощно и договор за правна защита и съдействие, но в него е записано, че е за производството по делото пред СГС, като такова е представено и пред въззивната инстанция, но само за производството пред САС, както изрично е записано в него. С оглед липсата на договор за правна защита и съдействие за настоящата инстанция, разноски в полза на ответника по касационните жалби не следва да се присъждат.
Водим от горното, състава на ВКС
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №1981/25.07.2018 г., постановено по гр.д.№ 522/2018 г. от 8-ми състав на Апелативен съд – София.
Определението е окончателно.
Председател: Членове: 1. 2.