5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 139
С., 19.03.2015 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на десети март две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
при секретар
и с участието на прокурора
изслуша докладваното от съдията Росица Ковачева
т. дело № 1920/ 2014 год.
Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на ЗД [фирма] – [населено място] срещу Решение № 217 от 10. 02.2014 г. по гр.д. № 3845/ 2013 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено Решение от 07.05.2013 г. по т.д. №13860/ 2010 г. на СГС, в частта, с която искът по чл. 226 ал. 1 КЗ на В. Д. Д. – от [населено място] срещу ЗД [фирма] – [населено място] е уважен за 30 000 лв.-застрахователно обезщетение за неимуществени вреди от ПТП на 23.11.2009 г.,причинено виновно от В. П. Б. – от [населено място], като водач на л.а. ”Пежо”, модел 306, с рег. [рег.номер на МПС] , застрахован при ответника по риска ”гражданска отговорност” и иска за обезщетение за забавено плащане 3182.76 лв. – за периода 23.11.2009 г. – 30.11.2010 г. В р.ІІ на касационната жалба ”основания по чл. 281 ГПК” наред с оплакванията за неправилност на решението, жалбоподателят поддържа, че решението е недопустимо, тъй като съдът е определил обезщетение за неимуществени вреди 40 000 лв. при предявен иск за 30 000 лв.
В р.І на жалбата ”Приложение по чл. 284 ал. 3 т. 1, вр. чл.280 ГПК” жалбоподателят сочи разрешените правни въпроси: 1. За критерия за определяне на справедливо по смисъла на чл. 52 ЗЗД обезщетение, който счита, че е решен в противоречие с ППлВС №4/ 1968 г.; 2. При прилагането на чл. 52 ЗЗД следва ли съдът да се съобразява с ответника по иска – дали е деликвент, застраховател, държавата, работодател или обезщетението се определя според вредата; 3. Как да се тълкува с оглед прилагането на чл.52 ЗЗД израза ”икономическата конюнктура в страната”, използван от ВКС,ІІ т.о. в Р.№ 59/29.04.2011 г.; 4. Защо и трябва ли съдилищата да присъждат по-малки суми срещу държавата по ЗОДОВ и деликвентите по чл. 45 ЗЗД и това на какъв принцип почива; 5. Как се определя процента на съпричиняване; 6.Допустимо ли е решение, в което размерът на обезщетението е по-висок от поисканата с исковата молба сума.
Жалбоподателят по въпроса за прилагането на чл. 52 ЗЗД сочи практика на ВКС: Опр.№137/01.03.2011 г. и Р.№93/23.06.2011 г. по гр.д.№43/2010 г. на ІІ т.о. и поддържа, че е налице касационно основание за допускане разглеждане на жалбата, като относно критериите по чл. 52 ЗЗД решението противоречи на задължителната практика – ППлВС №4/1968 г. Сочи приетото от ВКС в Р.№532/24. 06.2010 г. по гр.д.№1650/2009 г. на ІІІ г.о., на което счита, че обжалваното решение противоречи и приетото в Р.№59/29.04.2010 г. на ВКС, ІІ т.о. относно прилагането на чл. 52 ЗЗД, включително необходимостта да се отчете икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането. Обсъжда Р.от 04.10.2007г. по д.№ 1182/2006 г. на ВКС, ІV г.о. за приложението на чл. 52 ЗЗД за присъдено обезщетение за причинени тежки телесни повреди, Р.№ 633/01.11.2010 г. на ВКС, ІV г.о. за присъдено обезщетение 20 000 лв. за трудова злополука, Р.№558/28.10.2010 г. на ВКС, ІІІ г.о. за присъдено обезщетение 6500 лв. за причинените увреждания, на които счита, че въззивното решение противоречи. Аргументира по въпроса за доказателствата в процеса, че въззивният съд е допуснал процесуални нарушения – уважил е иска, без ищецът да е доказал елементите от фактическия състав на деликта. По въпроса за определяне на съпричиняване на вредата обосновава, че в т.7 на ПлВС №17/1963 г. са дадени задължителни указания по приложението на чл. 51 ал. 2 ЗЗД, които въззивният съд не е спазил, което оплакване обосновава с обсъждане механизма на увреждането. Жалбоподателят иска да се допусне касационно обжалване, решението да се отмени и да се постанови друго, с което предявените срещу него искове да се отхвърлят или обезщетението да се намали.
Ответникът по касационната жалба В. Д. Д. – от [населено място] – ищец по делото – по съображения, изложени в писмен Отговор, оспорва основателността на искането за допускане на касационно обжалване, като счита, че жалбоподателят не е разграничил основанията за допускане на касационно обжалване от касационните основания, не е посочил по всеки от изведените въпроси кое от основанията по чл. 280 ал. 1 ГПК поддържа, оспорва и по същество касационната жалба, като неоснователна. Ответницата по касационната жалба В. П. Б. – от [населено място] – трето лице – помагач на ответника и ответница по обратния иск не изразява становище по касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като констатира, че решението е въззивно и с него е потвърдено в обжалваната част решение, с което са уважени осъдителни искове, цената на първия от които не е до 10 000 лв., намира, че касационната жалба е допустима, подадена е в срок и е редовна.
Въззивният съд, за да потвърди решението, с което е уважен за 30 000 лв. искът по чл. 226 ал. 1 КЗ за обезщетение за неимуществени вреди на ищеца следствие ПТП на 23.11.2009 г., причинено виновно от В. П. Б. – от [населено място], като водач на л.а., застрахован при ответника по риска ”гражданска отговорност”, е изложил, че е налице валидно застрахователно правоотношение и че ищецът е доказал чрез изслушаните първоначална и повторна автотехническа експертиза елементите от фактическия състав на непозволеното увреждане, включително противоправното поведение на водача, като отсъстват доказателства, с които ответникът да обори презумпцията по чл. 45 ал. 2 ЗЗД. Съдът е определил размера на обезщетението въз основа на конкретните установени по делото обстоятелства от значение за прилагане на критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД – вида и степента на уврежданията на ищеца, възрастта му, състоянието му след ПТП, проведеното лечение, настъпилите усложнения, наложилото се прекъсване на образованието, създаденото загрозяване на дясната подбедрица, намалената възможност да спортува, формирания страх от автомобили, както и конкретната икономическа обстановка в страната. Уважил е възражението на застрахователя за съпричиняване от пострадалия с предприетото пресичане на платното на необозначено място и без да съобрази скоростта и посоката на движение на приближаващите МПС. Изложил е и съображения за дължимата лихва по обратния иск срещу третото лице.
Оплакването за недопустимост на решението е неоснователно. Постановено е от ВКС на основание чл. 290 ГПК и задължително за долустоящите съдебни инстанции Р.№166/13. 01. 2012 г. по т.д. №43 /2011 г. на ВКС, І т.о. по въпроса: следва ли петитумът на иска да съвпада с определеното от съда цялостно обезщетение и когато той не съвпада, независимо, че съвпада с диспозитива на решението, това решение недопустимо ли е. ВКС е приел, че преценката за размера на обезщетението при съпричиняване съдът следва да прави като вземе предвид действителния размер на обезщетението, което да съответства на причинените вреди, по който начин увреденото лице би получило справедливо обезщетение. В съответствие с диспозитивното начало трябва да има съвпадение между петитума на иска и диспозитива на решението. Определеният цялостен размер на обезщетението в мотивите на решението, който не е присъден с диспозитива, не се ползва със сила на пресъдено нещо, затова ако такъв е определен в по-голям размер от петитума на иска и диспозитива на решението, не е налице недопустимост на решението в тази част.
В случая по предявен иск за 30 000 лв., съдът, като е определил размер на обезщетението 40 000 лв., което е намалил с 10 000 лв. заради съпричиняването от пострадалия и е уважил иска в размера, в който е бил предявен 30 000 лв., не е постановил недопустимо решение.
От изведените от жалбоподателя въпроси, релевантни за делото са въпросът за критериите за определяне на справедливо по смисъла на чл. 52 ЗЗД обезщетение за причинените неимуществени вреди, включително при съобразяване икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането и въпросът за съпричиняването, съгласно чл. 51 ал. 2 ЗЗД. Не са релевантни за делото въпросите: при прилагането на чл. 52 ЗЗД следва ли съдът да се съобразява с ответника по иска – дали е деликвент, застраховател, държавата, работодател – защо и трябва ли съдилищата да присаждат по-малки суми срещу държавата по ЗОДОВ и деликвентите по чл. 45 ЗЗД – по тези въпроси няма произнасяне в решението, а по въпроса за допустимостта на решението с оглед заявения от ищеца и определен от съда размер на обезщетението, беше даден отговор по оплакването за недопустимост на решението.
Въпроса за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, съдът е решил в съответствие със съдебната практика по приложението на чл. 52 ЗЗД. Постановени са от ВКС по чл. 290 ГПК и задължителни за долустоящите съдебни инстанции: Р.№177/27.10.2009 г.по т.д.№14/2009 г. на ІІ т.о.;Р.№83/06.07.2009 г. по т.д.№795/2008 г. на ІІ т.о.; Р.№59/29.04.2011 г. по т.д.№635/2010 г. на ІІ т.о.; Р.№1/26.03.2012 г. по т.д.№299/2011г. на II т.о.; Р.№95/ 24.10.2012 г. по т.д.№916/ 2011 г. на I т.о., с които е прието, че при определяне размера на обезщетението за вреди от непозволено увреждане следва да се приложи критерият за справедливост по чл. 52 ЗЗД, като се отчитат освен характера, интензитета и продължителността на търпените болки и страдания, прогнозата за здравословното състояние, също и икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането, като лимитите на застрахователя са една от проявните форми на икономическите условия, които следва да бъдат съобразени при определяне на обезщетението, но те не са пряк израз на справедливия размер на обезщетението, нямат самостоятелно значение, но могат да бъдат взети предвид само при отчитане на конкретните икономически условия, имащи значение за формиране на критерия за справедливост.
Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК по въпроса за приетото съпричиняване от пострадалия. Въпросът е решен в съответствие със съдебната практика – т.7 от ППВС № 17/1963 г., ТР №88/12.09.1962 г. на ВС, ОСГК и постановените от ВКС на основание чл. 290 ГПК и задължителни за долустоящите съдебни инстанции:Р.№206/12.03.2010 г. по т.д.№35/2009 г. на ІІ т.о.; Р.№59/ 10.06.2011 г. по т.д.№286/2010 г. на І т.о.; Р.№98/24.06.2013 г. по т.д.№596/2012 г. на ІІ т.о.;Р.№99/08.10.2013 г. по т.д.№44/2012 г. на ІІ г.о.;Р.№154/31.10.2011 г. по т.д.№977/2010 г. на ІІ т.о., съгласно които изводът за съпричиняване не може да почива на предположения, а изисква доказани конкретни действия или бездействие на увреденото лице, с които то е способствало за настъпване на вредоносния резултат, като следва да е налице причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, последният да е следствие от поведението на пострадалия. Въз основа на установените по делото обстоятелства във връзка с поведението на пострадалия и при съобразяване и поведението на деликвента, решаващият съд е обосновал извод, че е налице причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат и е отчел допуснатото съпричиняване.
По изложените съображения Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 217 от 10.02.2014 г. по гр.д. № 3845/ 2013 г. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: