7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 139
[населено място], 20.03.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на деветнадесети февруари през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Цолова т.д.№2478/17г.,за да се произнесе,взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] против решение №1627/10.07.2017г. по т.д.№5934/16г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение №1763/13.10.16г. по т.д.№5572/2014г. на Софийски градски съд в частта му, с която е уважен предявеният от [фирма] срещу него иск по чл.79 ал.1 ЗЗД вр. чл.266 ал.1 ЗЗД до размер на сумата 57273,38 лв., представляваща неплатено възнаграждение по договор за изработка от 18.05.13г.,ведно със законната лихва и е отхвърлено възражението му за прихващане със сума над 4 922 лв. до 83 639,94 лв.
В касационната жалба са изложени оплаквания за необоснованост и неправилност на решението на въззвната инстанция в обжалваната му част,поради допуснати процесуални нарушения и несъобразяване с материалния закон.
Ответникът [фирма] е оспорил в писмения си отговор наличието на предпоставки за допускане на решението до касационен контрол и на основания за отмяна на същото.
Съставът на Върховен касационен съд, Първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
При проверката за наличие на предпоставки за допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното:
Предмет на делото е предявен от ищеца [фирма] иск за заплащане на част от уговореното неплатено възнаграждение за извършени по силата на сключен договор за изпълнение на СМР за изграждане на обект „ТИР паркинг с търговски комплекс в землището на [населено място] общ.Е. П.,м.К.,първи и втори етапи“,което е претендирано в размер на сумата 62 981,44 лв. /поддържано пред въззивната инстанция до размер на сумата 62 195,38 лв./ Без да оспорва наличието на твърдяното правоотношение,ответникът е противопоставил възражения за изпълнение на работите от страна на ищеца със забава и при наличие на проявили се впоследствие недостатъци и за неотстраняване на тези недостатъци от ищеца след отправянето на покана да стори това. Със стойността на необходимите за поправката разходи , преценени от ответника като възлизащи на 83 964 лв. общо, същият е направил евентуално възражение за прихващане до размера на по-малката от двете суми. Първата инстанция е намерила иска за частично основателен,а направеното от ответника възражение за прихващане – за неоснователно в основната му част /извършено е прихващане със сума в размер на 324,06 лв. за разходи по отстраняване на теч в санитарното помещение на търговския обект/, поради което е присъдила в полза на ищеца сумата 57 935,87 лв.
За да потвърди така постановеното решение до размер на 57 273,38 лв. въззивният съд е приел за безспорно между страните сключването на твърдяния договор за строителство и,че ищецът е изпълнил посочените в представените от него протоколи обр.19 /неподписани от представител на ответника/ СМР в количествено отношение,а като оспорено е прието само тяхното качество на изпълнение. Позовавайки се на доказания факт по приемането на обекта,извършено със съставянето на акт обр.15,съдът е приел , че ищецът е изпълнил възложената му работа в договореното количество и с качество,съответстващо на изискванията на законовите разпоредби,гарантиращи годността на един строеж.Предвид липсата на оспорване и на стойността на описаните в исковата молба СМР с твърдения,че тя не отговаря на договорената такава,съдът е приел за дължимо вземането на ищеца в претендирания от него размер. При този извод въззивният съд е разгледал направеното от ответника възражение за прихващане. Като е съобразил характера на двете отговорности – гаранционната и договорната и възможността те да се застъпват във времето и предвид неопределеността във формулировката на възражението на ответника – дали претендира некачествено изпълнени СМР на договорно или гаранционно основание, е обсъдил възражението и в двата му аспекта. По твърдението за наличие на недостатъци по стоманобетоновата настилка на паркинга,съдът е приел,че се касае за скрити недостатъци,възражението срещу които не е преклудирано.При преценката за основателността на тази част от възражението съдът е кредитирал заключенията на двете технически експертизи,според които ищецът е изпълнил настилката на ТИР паркинга съобразно инвестиционния проект и заверената екзекутивна документация,а доказателства, които да оборят тази констатация и да установят различно от това,не са били ангажирани. Приел е,че причината,която е довела до появата впоследствие на пукнатини в бетоновата настилка не е установена по несъмнен начин. Доколкото в заключението на първата СТЕ е направена констатация за некачествено изпълнение при запълването на фугите в настилката,при което ръбовете им са отчупени и неравни,а изпълващият ги битум е на места липсващ или разкъртен,САС е приел,че за този недостатък ищецът следва да отговаря,поради което е извършил прихващане със стойността на разходите за поправката. Като основателно е намерено и възражението за прихващане в частта,касаеща твърдението за некачествено поставяне на дограма,също представляващо скрит недостатък. Останалите обстоятелства, заявени като скрити недостатъци – по монтирането на бордюрите от вибробетон, при изработването на тротоара и при изграждането на сондажния кладенец,въззивната инстанция е намерила за недоказани.По отношение на първото перо възражението за наличие на дефекти е счетено за общо формулирано,без да е уточнено в какво точно се изразяват недостатъците. Въпреки това,като се е основал на заключенията на експертизите, съдът е посочил,че от огледа на място дефекти по бордюрите не са констатирани,а липсата на запълване на фугите между тях не би могла да се счете за недостатък,доколкото нито нормативно обвързано, нито договорно е установено задължение за фугиране на бордюрите при монтирането им. Доколкото по второто перо – изпълнението на тротоара /с оглед извършеното последващо уточнение на недостатъка,изразяващ се в неправилна форма и наклон/,приемайки,че твърдяния недостатък е видим при приемането на работата и не представлява скрит такъв,при липсата на направени възражения по време или непосредствено след приемането на обекта с акт обр.15,САС е заключил,че за отстраняването на такъв недостатък не може да бъде ангажирана гаранционната отговорност на изпълнителя. Относно изпълнението на сондажния кладенец,при огледа на който вещите лица са констатирали наличие на вода от теч в него,съдът е съобразил тяхното становище,че , за да не се допуска такъв теч, е било необходимо да бъде извършена хидроизолация изцяло,а не само на стените,каквато е установена на място.Същевременно,като са взети предвид обстоятелствата,че в проектната документация не е било заложено изискване за поставяне на изолация; че ищецът по своя инициатива е поставил такава по стените на кладенеца,а по изрично противопоставяне на представителя на ответното дружество такава не е положена изцяло /което е установено от свидетелските показания/,е заключено,че за този недостатък отговорността на ищеца също не подлежи на ангажиране,съгласно чл.260 ал.1 ЗЗД. В обобщение,съдът е приел,че възражението за прихващане е основателно до размер на сумата 4922 лв.,с която е намалил претендираната от ищеца сума.За останалите,описани по-горе,сочени от ответника недостатъци съдът е заключил,че не би могла да бъде ангажирана нито договорната,нито гаранционната отговорност на ищеца,било поради липса на доказателства за неговата вина,било поради настъпила преклузия.
За да обоснове искането си решението да бъде допуснато до касационно обжалване в приложеното към касационната жалба изложение на основанията по чл.284 ал.1 т.3 ГПК касаторът е посочил,че с него въззивният съд се е произнесъл по следния въпрос от значение за изхода на делото: „След като съдът е приел за основателно възражението за прихващане относно ангажиране гаранционната отговорност по чл.160 ал.3 ЗУТ на строителя,произтичаща от констатирани недостатъци,появили се в гаранционния срок по стоманобетоновата настилка на ТИР-паркинга и изразяващи се в пукнатини по цялата му площ; грапава,неравна и с нарушена повърхност настилка и некачествено запълнени предварително заложени фуги,т.е. възражението е признато за основателно по същество,следва ли съдът да признае като необходими за отстраняването на дефектите само „рязане на фуги и запълването им“ при положение,че в заключението на СТЕ са посочени като необходими и дейностите „машинно шлайфане“ на настилката,както и „грундиране и полагане на повърхностен втвърдител“ и по този начин съдът на практика е счел,че обезщетяването на възникнали в гаранционния срок скрити недостатъци е само частично,то не следва ли в този случай овъзмездяването да е в пълния размер,определен от вещото лице в заключение на СТЕ,неоспорено от страните и прието от съда?“ Посочено е,че по този въпрос въззивният съд се е произнесъл в разрез с константната практика на съдилищата , включително тази на ВКС,приемаща,че при ангажиране на гаранционната отговорност на строителя,същият отговаря за цялата стойност,необходима за отстраняване на дефектите,обект на тази отговорност /цитирани са решения по чл.290 ГПК – №579/10 от 12.01.11г. по гр.д.№1932/09г. на трето г.о. и №114/16.09.13г. по т.д.№1075/11г. на второ т.о.,както и ТР №88/84г. на ОСГК на ВС/.
С твърдения,че въззивният съд е бил сезиран с въззивната жалба с оплаквания за допуснати от първоинстанционния съд нарушения по доклада по делото и при разпределянето на доказателствената тежест,по които оплаквания липсва произнасяне във въззивното решение,както и ,че е основал изводите си на оспорени от страната писмени доказателства – едностранно подписаните протоколи обр.19 , без да вземе предвид това оспорване, касаторът поставя въпроса „Въззивният съд дължи ли произнасяне по наведени във въззивната жалба доводи,свързани с недостатъци на доклада,разпределението на доказателствената тежест,негодни писмени доказателства,несвоевременно представени такива и несвоевременни доказателствени искания от противната страна?“ Като допълнителен критерий по чл.280 ал.1 ГПК отново се сочи противоречие с практиката на ВКС /т.1/ с позоваване на разрешенията,дадени в т.т.1 и 3 от ТР №1/13г. на ОСГТК на ВКС.
Считайки,че въззивният съд е процедирал в противоречие с възприетото в т.2 на същото тълкувателно решение,касаторът формулира като значим за изхода на делото и процесуално-правният въпрос „Въззивният съд,при въведен довод във въззивната жалба за наличие на допуснати процесуални нарушения от първата инстанция,довели до това делото да е останало неизяснено от фактическа страна,длъжен ли е да събере доказателствата,които се събират служебно от съда чрез назначаване на експертиза за изясняване на въпросите,относно които делото е неизяснено от фактическа страна,като въпроса за вината на строителя – изпълнител за недостатъци,предмет на възражение за прихващане от ответната страна?“
Настоящият състав на ВКС,Първо търговско отделение намира,че не са налице сочените от касатора предпоставки за допускане на обжалваното въззивно решение до касационен контрол.
Първият от формулираните въпроси не обосновава приложимост на общия критерий за допустимост по чл.280 ал.1 ГПК по смисъла на т.1 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Същият,макар и да е свързан с предмета на делото е от фактически,а не правен характер, като отговорът му е изцяло в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело.Поради това няма характер на обуславящ въпрос по прилагането на закона,а по правилността на изводите,която не е предмет на преценка в настоящото производство.Дори да би могъл да бъде изведен от него конкретен правен въпрос, не се явява обоснован допълнителен критерий за допустимост на касационното обжалване на решението в сочената от касатора хипотеза на чл.280 ал.1 т.1 ГПК.Посочените и представени две решения на ВКС,постановени по реда на чл.290 ГПК не съдържат разрешения на правни въпроси ,в отклонение на които да е произнесеното от въззивния съд.Цитираното от касатора ТР №88/84г. на ОСГК на ВС за характера на гаранционната отговорност и отликата й от договорната такава за недостатъци по ЗЗД е съобразено от въззивния съд,видно от мотивите на решението.
Останалите два процесуални въпроса също не са от естество да обусловят уважаване на искането въззивното решение да бъде допуснато до касационен контрол. Оплакванията на касатора,направени от него във въззивната му жалба, се свеждат до изявлението : „В съответствие и съобразно указанията по т.1,т.2 и т.3 от ТР №1/13г. на ОСГТК на ВКС,позоваваме се на допуснати от съда съществени процесуални нарушения както във връзка сд доклада,така и при разпределяне на доказателствената тежест,и при събирането на доказателствата /все в полза и в интерес на ищеца,въпреки несвоевременно заявяваните многократно искания – множество писмени молби,при това без препис за ответната страна, и устни такива в о.с.з/.Така с определението по чл.374 ГПК и формулирания от съда доклад,съдът изобщо е пропуснал да съобрази своевременно заявеното възражение за ангажиране на гаранционната отговорност по ищеца по чл.6.1 от договора между страните и чл.160 ЗУТ и съответно е налице неправилна квалификация.Касае се до императивна материално-правна норма,за което въззивният съд следи служебно.Вследствие това нарушение са дадени неправилни указания или изобщо не са дадени такива нито с определението,нито в първото о.с.з….“. По това оплакване на въззивника САС е изложил мотиви в решението си,с които е приел същото за бланкетно направено /предвид и това,че в жалбата не е посочено и кои конкретно доказателства и документи са били събирани извън преклузивните срокове/,от което е заключил,че е в невъзможност да извърши преценка за съответни допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения,които да са довели до обжалвания резултат. По този мотив на въззивния съд,който и няма характер на решаващ и поради това – обуславящ изхода на делото, съответен правен въпрос не е формулиран . При съобразяване на резюмираните по-горе мотиви на въззивния съд по всяко от перата от възражението за прихващане,както и на това,че и пред настоящата инстанция касаторът не аргументира с оплакванията си постигането на друг резултат по спора при евентуално отстраняване от въззивната инстанция на твърдените процесуални нарушения, поставените процесуални въпроси не могат да бъдат зачетени като обуславящи и поради това – обосноваващи приложимост на общия критерий по чл.280 ал.1 ГПК. Липсата на релевантен правен въпрос е достатъчно основание да бъде отказан достъп до касационен контрол,без да се извършва преценка за наличие на допълнителния критерий,сочен в изложението,съгласно т.1 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС.
Изложеното мотивира настоящия състав на ВКС да постанови определение за недопускане на касационно обжалване на решението на Софийски апелативен съд.
В полза на ответника по касационната жалба [фирма] следва да се присъдят разноски за настоящото производство в размер на платеното адвокатско възнаграждение от 2100 лв.
Водим от горното, Върховен касационен съд, Първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №1627/10.07.2017г. по т.д.№5934/16г. по описа на Софийски апелативен съд в обжалваната му част.
ОСЪЖДА [фирма] с ЕИК[ЕИК],седалище и адрес на управление [населено място][жк] [улица] да заплати на [фирма] с ЕИК[ЕИК], седалище и адрес на управление [населено място][жк] [улица], партер, офис 1 сумата 2100 лв. разноски за производството пред ВКС.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.