1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 139
гр. София, 05.03.2019 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на пети февруари през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 1847 по описа за 2018г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответника „Издателска къща Инфодар“ ЕООД, [населено място] чрез процесуален представител адв. Д. П. А. срещу решение № 1959 от 14.08.2017г. по в. т. дело № 4659/2016г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 5 състав в следните части: 1/ с която е потвърдено решение № 1248 от 18.07.2016г. по т. дело № 8306/2015г. в частта, с която ответникът „Издателска къща Инфодар“ ЕООД е осъден да заплати на ищеца С. Н. Л., гражданин на Руската федерация обезщетение в размер 2 500 лв. за периода 04.08.2015г. – 22.08.2015г.; 2/ с която след отмяна на първоинстанционното решение ответното дружество е осъдено да заплати на ищеца на основание чл. 94, ал. 1 ЗАПСП във връзка с чл. 94а, ал. 1, т. 1 ЗАПСП обезщетение в размер 18 000 лв. – разлика между претендирания размер 20 500 лв. и присъдената сума 2 500 лв. и за периода 01.12.2012г. – 03.08.2015г., както и за периода 23.08.2015г. – 22.12.2015г., ведно със законната лихва върху 20 500 лв., считано от 01.12.2012г. до окончателното й плащане.
Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В касационната жалба и писменото изложение към нея по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС /по първите два въпроса – противоречие с решение № 233/22.01.2013г. по т. д. № 914/2011г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 205/20.10.2015г. по гр. д. № 412/2015г. на ВКС, ГК, ІІІ г. о., решение № 426/21.11.2016г. по гр. д. № 74/2011г. на ВКС, ГК, І г. о. и решение № 115/15.08.2016г. по т. д. № 3428/2014г. на ВКС, ТК, ІІ т. о.; по третия въпрос – противоречие с решение № 20/09.02.2017г. по гр. д. № 2885/2016г. на ВКС, ГК, ІV г. о., решение № 214/15.03.2017г. по гр. д. № 112/2016г. на ВКС, ГК, ІV г. о., решение № 25/30.03.2017г. по гр. д. № 2389/2016г. на ВКС, ГК, ІV г. о. и решение № 156/24.11.2016г. по т. д. № 1214/2015г. на ВКС, ТК, ІІ т. о./ и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:
1. Следва ли съдът при служебното установяване съдържанието на чуждото право по реда на чл. 43, ал. 1 КМЧП да посочи кой от способите, предвидени в същата разпоредба, е използвал?
2. Следва ли съдът при служебното установяване на съдържанието на чуждото право по реда на чл. 43, ал. 1 КМЧП да приложи към материалите по делото текста на конкретните разпоредби на чуждото право, на които основава своите правни изводи, с оглед възможността на страните да се запознаят и да изразят становище и с оглед евентуална последваща инстанционна проверка на съдебния акт?
3. Процесуалноправният въпрос за задължението на въззивната инстанция по чл. 269, изр. 2 ГПК да се произнесе и да даде отговор на всички доводи, посочени във въззивната жалба.
Ответникът С. Н. Л., гражданин на Руската федерация /ищец в първоинстанционното производство/ не изразява становище по касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като взе предвид данните по делото и обсъди доводите на касатора, приема следното:
Въззивният съд е констатирал, че ищецът С. Н. Л. е автор на описаните в исковата молба книги „Диагностика на кармата“ – кн. 1 – 12, „Човекът на бъдещето“ с подзаглавие „Възпитание на родителите“, кн. 1 – 7 и „Диагностика на кармата“ – втора серия с подзаглавие „Опит в оцеляването“, части 1, 2 и 3, написани в оригинал на руски език. Ищецът в качеството си на автор на посочените книги е сключил на 01.06.2011г. с издателство „Р.“, Федерална република Германия договор, с който е предоставил на издателството правата за превод, издаване и разпространение на посочените произведения. Между издателство „Р.“, Федерална република Германия и ответника по исковата молба /настоящ касатор/ „Издателска къща Инфодар“ ЕООД е сключен на 01.12.2012г. договор за дистрибуция, по силата на който на касатора е предоставено право да разпространява книги, отпечатани от издателството на български език, със срок на действие една година и предвидено мълчаливо автоматично подновяване. Съдебният състав е приел, че между страните не се спори, че въз основа на посочения договор касаторът е разпространявал произведения на ищеца до 04.08.2015г.
Относно спорния въпрос за периода на действие на двата договора, наличие на валидни права в полза на ответника по иска да разпространява произведения на ищеца, както и за наличие на действия по разпространение на процесните произведения от ответника – касатор след 04.08.2015г., въззивната инстанция е обсъдила събраните доказателства и е установила, че сключеният между С. Л. и издателство „Р.“, Федерална република Германия на 01.06.2011г. договор е със срок на действие до 01.06.2012г. за територията на РБългария; в него не е предвидена възможност за автоматично подновяване или мълчаливо продължаване на срока; уговорено е всяко изменение или допълнение на договора, за да бъдат действителни, да бъдат извършени в писмена форма /чл. 7.5/; предвидено е по въпросите, които не са уредени в договора, да се прилага действащото законодателство на Руската федерация и международните договори с участието на държавите, в които страните по договора имат постоянно местожителство /чл. 7.6/. Съдебният състав се е позовал на разпоредбата на чл. 1235, част ІV от Гражданския кодекс на Руската федерация, съгласно която лицензионните договори, с които се прехвърлят авторски права, следва да бъдат извършени в писмена форма под страх от недействителност, която разпоредба кореспондира с уговореното от страните в чл. 7.5 от договора.
Поради това, че по делото не се установява страните да са подновили действието на лицензионния договор след изтичане на срока му, и съобразно събраните по делото доказателства въззивният съд е направил извод, че издателство „Р.“, Федерална република Германия не е имало права да възпроизвежда и разпространява произведения на ищеца С. Л. след 01.06.2012г. и следователно ответникът по иска /настоящ касатор/ също не е имал право да разпространява произведенията на ищеца още към момента, в който е подписан договорът с издателство „Р.“, Федерална република Германия – 01.12.2012г.
Приел е, че една от книгите на ищеца – „Човекът на бъдещето“, част 5, „Възпитание на родителите“, е разпространявана от ответника по иска /касатор/ към м. декември 2015г. – покупка чрез интернет магазин www.store.bg на 15.12.2015г. на екземпляр, върху който е посочено, че се разпространява от „Издателска къща Инфодар“ ЕООД. Изводът за основателност на иска с правно основание чл. 94, ал. 1 ЗАПСП за целия заявен период 01.12.2012г. – 22.12.2015г. е аргументиран и с обстоятелството, че ищецът е доказал фактите, за които носи доказателствена тежест, а ответникът /касаторът/ не е доказал твърденията си, че е разпространявал правомерно произведенията на ищеца, нито, че след 04.08.2015г. е изтеглил от търговската мрежа сочените в исковата молба книги. Относно представените от „Издателска къща Инфодар“ ЕООД доказателства /писма от 04.05.2015г. и 03.08.2015г./ и твърденията, направени от адвокат А. в съдебно заседание на 20.05.2016г., за наличие на устна договорка между С. Л. и издателство „Р.“, Федерална република Германия за разпространение на произведенията решаващият съдебен състав е посочил, че представляват едностранни общи изявления, без да е ясно по какъв повод са направени и към кои договори, сключени с издателство „Р.“, Федерална Германия, се отнасят, както и че писмата или съществуващите устни договорки не могат да заместят изискването за сключен писмен двустранен договор, с който да са отстъпени права на издателството за период след 01.06.2012г., при положение, че авторът изрично в исковата молба оспорва да е предоставял права за възпроизвеждане и разпространение на произведенията му.
За да определи обезщетението за нарушени авторски права в размер 69 623,50 лв., въззивният съд е взел предвид всички обстоятелства, свързани с нарушението, пропуснатите ползи и неимуществените вреди, приходите, реализирани от нарушителя вследствие на нарушението и е отчел, че обезщетението трябва да въздейства възпиращо и предупредително на нарушителя и на останалите членове на обществото. Приел е, че към приходите на нарушителя в резултат на неправомерното разпространение следва да се добави и друга стойност, която да отчете елементите, предвидени в чл. 94, ал. 3 ЗАПСП, напр. времето, през което е траело състоянието на нарушени авторски права – три години и половина, както и да осъществи предвиденото в чл. 94, ал. 4 ЗАПСП възпиращо и предупредително действие.
Предвид деликтния характер на извършените от ответника /настоящ касатор/ действия, въззивната инстанция е приела, че от датата на нарушението трябва да бъде начислена и лихва – чл. 84, ал. 3 ЗЗД във връзка с чл. 45 ЗЗД.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен за спора материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по първите два процесуалноправни въпроса е неоснователен, тъй като по отношение на тях не е осъществено основното изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въпросите са важни, но както и да бъдат решени, същите не биха променили изхода на спора, тъй като освен на разпоредбата на чл. 1235, част ІV от Гражданския кодекс на Руската федерация въззивният съд се е позовал на договорните клаузи на сключения между С. Л. и издателство „Р.“, Федерална република Германия на 01.06.2011г. договор, вкл. на клаузата на чл. 7.5, предвиждаща писмената форма като форма за действителност на споразумението за изменение и допълнение на посочения договор.
Съществува константна практика на ВКС, обективирана в решение № 233/22.01.2013г. по т. д. № 914/2011г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. и решение № 115/15.08.2016г. по т. д. № 3428/2014г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., съгласно която съобразно разпоредбата на чл. 43, ал. 1 КМЧП съдът е длъжен да установи служебно /ex officio/ съдържанието на приложимото чуждо право, относимите към изяснената фактическа обстановка чужди правни норми. В изпълнение на задължението си съдебният състав може да използва различни начини: 1/ да използва способите, предвидени в международни многостранни или двустранни договори; 2/ да изиска информация от Министерство на правосъдието или друг орган, напр. Министерство на външните работи; 3/ да ползва становища на експерти, правни мнения и становища на специализирани институти, които разработват проблеми на чуждото или сравнителното право; 4/ ползване на различни форми на съдействие от страните, включително чрез представяне на целия закон или съответната приложима част от него от страните; 5/ ползване на информация от различни официални справочници, правноинформационни системи и други подходящи начини. Право на решаващия съд е да избере кой от начините да използва за установяване на чуждото материално право.
Разпоредбите на чл. 43, ал. 2 и ал. 3 КМЧП предвиждат възможност страните по спора да представят документи, установяващи съдържанието на разпоредби на чуждото право, на които те основават своите искания или възражения, или по друг начин да окажат съдействие на съда, както и съдът може да задължи страните да съдействат при установяване съдържанието на чуждото право. В настоящия случай в съответствие с константната практика съдебният състав е установил чуждото материално право. Касаторът не е представил други документи, установяващи друга приложима правна норма с различно съдържание от цитираната във въззивното решение. Посоченият от касатора текст на чл. 1235 ГКФР е непълен, като касаторът е цитирал само първото изречение на чл. 1235, ал. 1 ГКФР.
Неоснователен е и доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по процесуалноправния въпрос за задължението на въззивната инстанция по чл. 269, изр. 2 ГПК да се произнесе и да даде отговор на всички доводи, посочени във въззивната жалба. Съгласно константната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1/2013г. от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ВКС, ОСГТК, решение № 55/03.04.2014г. по т. д. № 1245/2013г. на ВКС, І т. о., решение № 63/17.07.2015г. по т. д. № 674/2014г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 263/24.06.2015г. по т. д. № 3734/2013г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 111/03.11.2015г. по т. д. № 1544/2014г. на ВКС, ТК, II т. о. и други съдебни актове, постановени по реда на чл. 290 ГПК, непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При отчитане на въведените нови съдопроизводствени правила за въззивното производство въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. В случай, че във въззивната жалба са релевирани оплаквания за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи /например неправилно установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка, необсъдени доказателства, несъобразени или неправилно интерпретирани факти, обстоятелства и доказателства/, въззивният съд е длъжен да обсъди въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания всички събрани относими и релевирани своевременно доказателства, възражения и доводи на страните съгласно чл. 235, ал. 2 и 3 ГПК, да установи фактическата обстановка, към която да приложи относимите материалноправни норми. В настоящия случай въззивната инстанция съобразно практиката на ВКС е обсъдила относимите към релевантните за спора факти доказателства, възраженията и доводите на страните, поради което не е налице твърдяното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Предвид изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението на Софийски апелативен съд. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат. Разноски на ответника по касационната жалба не се присъждат, тъй като не са поискани и не са представени доказателства, че такива са направени за настоящото производство.
Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1959 от 14.08.2017г. по в. т. дело № 4659/2016г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 5 състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.