О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 139
гр. София, 07.02.2012 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Гражданска колегия, Четвърто отделение, в закрито заседание на двадесет и пети януари през две хиляди и дванадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОРИСЛАВ БЕЛАЗЕЛКОВ
ЧЛЕНОВЕ:1. МАРИО ПЪРВАНОВ
2. ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ
като разгледа докладваното от съдията Владимиров гр. дело № 1461 по описа за 2011 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 във вр. чл. 280 от ГПК.
С решение от 03.05.2011 г. по гр. д. № 651/2010 г. на Софийския апелативен съд е отменено разпореждане от 13.04.2010 г. по гр. д. № Е 156/2010 г. на Софийски градски съд, ГО, І – 10 състав в частта, в която е отхвърлена молбата на П. Г.А.М. К. за признаване и допускане изпълнението на удостоверение за окончателни разходи от 20.11.2009 г. на Върховен съд на Англия и У., Отдел разноски и вместо него е признато и допуснато изпълнението на това удостоверение, а в останалата му обжалвана част разпореждането е потвърдено.
За да постанови този резултат въззивният съд е приел, че молбата на П. Г.А.М. К. за признаване и допускане изпълнението на удостоверението за разходи е допустима, тъй като тя касае разноските сторени до 05.11.2007 г., както и тези между 13.02.2008 г. и 07.03.2008 г., които съдът с решението си от 16.10.2008 г. по дело № НС 93Х00969 (вж. т. 2, б. „а” от акта), е постановил да бъдат изчислени от длъжностното лице по съдебните такси, за да се възстановят на молителя (като изпълнител на завещание) от длъжника Б. В. във връзка с дългогодишно съдебно оспорване на правото й на наследяване по завещание на госпожа А.. Счел е също, че актовете, чиито признаване и допускане на изпълнението се иска – решение от 16.10.2008 г. по дело № НС 93Х00969 на Върховен съд на Англия и У. и удостоверение за окончателни разходи от 20.11.2009 г. на Върховен съд на Англия и У., Отдел разноски – касаят направените съдебни разноски, а не имуществени права, произтичащи от завещание и наследяване, поради което молбата е допустима. По съществото й е намерил, че решението и удостоверението за разноски представляват съдебно решение по смисъла на чл. 32 от Регламент № 44/2001 на Съвета от 22.12.2000 г., постановено е от орган на държава – членка на Европейския съюз и е придружено с удостоверение за изпълняемост – сертификат, издаден от съда или от компетентния орган на държавата – членка, където е постановено решението. С това процедурата по чл. 622 и чл. 623 ГПК е изпълнена.
Против решението на Софийски апелативен съд е постъпила касационна жалба от Б. А. В..
Поддържа се, че въззивното решение подлежи на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. т. 1, 2 и 3 ГПК.
Достъпът до касационен контрол на обжалваното решение по чл.280, ал. 1, т. 1 ГПК се извежда от разрешаването на процесуалноправния въпрос следва ли съдът да се произнесе по искането за откриване на производство по чл. 193 ГПК по направено изрично оспорване на истинността и автентичността на документи, въз основа на които се установява наличие на представителна власт от името на молителя и на документите, с които той обосновава искането си, в противоречие с разрешението, дадено в постановени от ВКС решения с характер на задължителна съдебна практика: Решения №№ 284/21.07.2010 г. по гр. д. № 378/2009 г. на ВКС, ГК, ІV г. о.; 700/06.12.2010 г. по гр. д. № 304/2010 г. на ВКС, ГК, ІІІ г. о. и 341/02.07.2010 г. по гр. д. № 177/2010 г. на ВКС, ГК, ІІ г. о. Сочи се също, че така поставеният въпрос обосновава приложението и на чл.280, ал. 1, т. 2 ГПК, тъй като е противоречиво решаван от съдилищата, в подкрепа на което прилага Определение № 936/30.12.2010 г. по ч. т. д. № 995/2010 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о.; Определение № 695/29.09.2010 г. по ч. т. д. № 572/2010 г. на ВКС, ТК, І т.о.; Решение № 10/18.03.2010 г. по гр. д. № 72/2009 г. на Районен съд – Ардино (влязло в сила); Определение № 595/21.10.2009 г. по ч. гр. д. № 482/2009 г. на ВКС, ГК, І г.о.; Определение № 565/13.07.2010 г. по ч. т. д. № 557/2010 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и Решение № 825/09.11.2009 г. по гр. д. № 2465/2008 г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о.
Поддържа се, че въззивният съд е обусловил изводите си по предмета на делото при разрешаване на процесуалноправния въпрос е ли задължен той да се произнесе по всички направени с въззивната жалба и в отговора на жалбата на насрещната страна доказателствени искания и доводи, който въпрос е решен в противоречие с практиката на ВКС, намерила израз в цитираните по – горе решения, както и по въпроса чия е доказателствената тежест за установяване наличието на чуждестранен съдебен акт, подлежащ на изпълнение. В подкрепа на това се прилагат решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, в които е дадено друго разрешение на въпроса, на което даденото в обжалваното противоречи: Решения №№ 42/13.08.2010 г. по гр. д. № 121/2009 г. на ВКС, ГК, І г.о.; 56/10.03.2010 г. по гр. д. № 540/2009 г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о.; 66/01.02.2010 г. по гр. д. № 5401/2008 г. на ВКС, ГК, І г.о.; 410/19.07.2010г. по гр. д. № 389/2009 г. на ВКС, ГК, І г.о.; 261/31.03.2010 г. по гр. д. № 5305/2008 г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о.; 467/07.07.2010 г. по гр. д. № 231/2009 г. на ВКС, ГК, ІV г.о. и 314/22.06.2011 г. по гр. д. № 1568/2010 г. на ВКС, ГК, ІV г.о.
Приложното поле на основанието за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК се свързва с противоречивото решаване от съдилищата на процесуалноправния въпрос за редовността на връчването на съобщения и актове по дела, като гаранция за надлежното упражняване на процесуални права от страните, за което се прилагат влезли в сила Определение от 10.07.2009 г. по ч. гр. д. № 217/2009 г. на Габровски окръжен съд и Определение № 539/01.12.02010 г. по ч. гр. д. № 472/2010 г. на ВКС, ГК, І г.о., както и по въпроса за това какъв е задължителния минимум на съдържанието на връчваното съобщение, с оглед упражняването на предоставени на страната процесуални права в защита на неин интерес, който въпрос се явява от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Основание за селекция на жалбата се твърди да е налице и по въпроса необходимо ли е представените от молителя документи да са надлежни – съдебният акт да е заверен от постановилия го съд или служба, а удостоверението да отразява, че съответният акт подлежи на изпълнение. Поддържа се, че този въпрос е решаван противоречиво от съдилищата, за което се прилагат Решение № Т–195 от 16.04.2010 г. по т. д. № 2/2010 г. на САС, ТО, VІ състав; Решение № 637/12.07.2010 г. по гр. д. № 41182010 г. на САС, ГК, VІІІ състав; Определение № 842/16.06.2011 г. по гр. д. № 99 от 2011 г. на ВКС, ГК, ІV г.о., респ. че има значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основание и по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Приложното поле на последното се обосновава с въпросите относно срокът за обжалване на разпореждането пред въззивния съд – е ли регламентираният в ГПК двуседмичен срок или двумесечния такъв, установен в чл. 43, пар. 5 от Регламент № 44/2001 на Съвета, който се твърди да е приложим в случая, както и следва ли решаващият състав да се мотивира, ако в решението възможността за оспорване пред горна инстанция е свързана с по – краткия срок; следва ли българският съд да спре производството по реда на чл. 622 и чл. 623 ГПК поради наличие на преюдициално производство между същите страни в другата държава, чийто актове се предмет на признаване и допускане на изпълнение, вкл. и поради подадена жалба против тях.
Ответникът по жалба – П. Г.А.М. К. намира, че въззивното решение не следва да се допусне до касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение от 03.05.2011 г. по гр. д. № 651/2010 г. на Софийския апелативен съд.
1. Повдигнатият в изложението правен въпрос за това задължен ли е българският съд да се произнася по искане за откриване на производство по чл. 193 ГПК при направено изрично оспорване на истинността и автентичността документи, на които се основава искането за признаване и допускане изпълнението на чуждестранно съдебно решение по реда на чл. 622 и чл. 623 ГПК, макар да обуславя делото не налага допускане на въззивното решение до касационен контрол. Документите, които се представят в едно производство са такива, свързани с възникване, изменение или погасяване на едно правоотношение (спорно право) – от една страна и такива, които материализират процесуалните действия на страните в процеса, с оглед защитата на техните интереси, засегнати от тези правоотношения (искови молби, жалби и пр.) – от друга страна. В едно състезателно производство е допустимо оспорването на първата категория документи, за разлика от оспорването на втората. Производството по искане за признаване, зачитане и допускане изпълнението на чуждестранно съдебно решение обаче не е с такъв характер и при него на още по – голямо основание не е допустимо подобно оспорване.
Затова отсъства основание за допускане на решението до касационно обжалване по така повдигнатия въпрос – както по чл. 280, ал. 1, т. 1, така и по т. 2 ГПК
2. И. правен въпрос за задължението на съда да се произнесе по всички направени с въззивната жалба и отговора на жалбата на насрещната страна доказателствени искания и доводи обуславя произнасянето на въззивния съд с обжалваното решение, но е разрешен в съгласие с трайно установената съдебна практика. Съгласно последната задължение на съда е да дава отговор на всички възражения и доводи по релевантните за спора факти, а не изобщо на всички възражения на страните. Ето защо, не се открива соченото основание за разглеждане на касационната жалба.
3. По отношение на формулираният въпрос за разпределението на доказателствената тежест за установяване на изискуемите се от закона документи за уважаване на искане по чл. 622 и чл. 623 ГПК. Въпросът е обусловил делото, но по него не се открива основание за допускане касационно обжалване на решението. Това е така, защото тежестта на доказване наличието на съдебно решение, чието признаване и допускане на изпълнението се иска, както и обстоятелството, че то е влязло в сила с редовни от външна страна писмени документи, е на молителя (в тези граници се изчерпва проверката на съда във въпросната процедура). По приложението на относимата разпоредба е налице трайна съдебна практика, която в случая е съобразена от въззивния съд. Налага се, че поставеният правен въпрос няма за последица допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
4. Изведените въпроси за редовността на връчването на съобщения и актове по дела, и за задължителното съдържание на съобщението до страната за изготвения съдебен акт, са обусловили произнасянето на въззивния съд по спорния предмет, но не налагат допускане на касационно обжалване на решението, защото съдът е съобразил постоянната и еднопосочна практика по приложението на релевантните процесуални норми, според която на страната се връчва препис от актовете, които подлежат на самостоятелно обжалване. По такива съображения въззивното решение не следва да бъде допускано до касационен контрол и по въпроса за надлежността на приложените към искането документи. Установената съдебна практика е в смисъл, че редовните от външна страна документи: копие от съдебното решение, от удостоверението за влизането му в сила по образец – приложение V към Регламент (ЕО) № 44/2001 на Съвета от 22.12.2000 г. и техния превод на български език, изчерпват проверката в това производство, която е ограничена в своя предмет. Възприетото от въззивния съд разрешение съответства на тази практика. Следва да се отбележи, че удостоверяването за това, че съдебното решение е приложимо в държавата – членка по произход (в текста на сертификата по Приложение V към Регламента) сочи за неговата изпълнимост (преводът на думата „enforceable” от английски е изпълним, приложим, влязъл в сила) и не налага необходимостта от тълкуване, като основание за разглеждане на жалбата по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
6. Поставеният въпрос за срока за въззивно обжалване на разпореждането не следва да обоснове приложение на основанието по чл.280, ал. 1, т. 3 ГПК за достъп до касационен контрол, така както и въпроса за спиране на производството по чл. 622 и чл. 623 ГПК при наличие на подадена жалба против актовете, чието признаване, зачитане и допускане на изпълнението се иска.
Регламентът не определя конкретен срок за обжалване на разпореждането – вж. чл. 43, пар. 5, изр. 1. Това е правилото. Той визира само крайният срок за упражняване правото на жалба от страната – до един месец от връчване на разпореждането. Установеният двумесечен срок е изключение от правилото и се прилага единствено в случаите, когато страната, срещу която се иска изпълнение, има местоживеене в държава-членка, различна от тази, в която е издадена декларацията за изпълняемост. Съображенията са с оглед на възможни обективни затруднения, предпоставени от голямата отдалеченост, поради което интересите на страната биха били злепоставени. В случая обаче дори касаторката Б. В. да има местоживеене в О. кралство, а разпореждането да е издадено от български съд и определеният от последния срок е следвало да бъде (по цитираното по – горе нормативно разпореждане) двумесечен, жалбоподателката е упражнила надлежно своето признато и гарантирано право на жалба срещу разпореждането с подробно и аргументирано изложение на своите оплаквания. Въззивният съд е дал отговор, че нейните интереси не са злепоставени, което съответства на трайно установената съдебна практика и не формира основание за допускане на решението му до касационен контрол.
Спирането на производството по признаване и допускане на изпълнение на съдебно решение, постановено в друга държава-членка, е предвидено само като една възможност (употребеният в Регламент (ЕО) № 44/2001 на Съвета от 22.12.2000 г. израз е „може”, което означава, че съдът не е длъжен да постановява спиране) при наличие на предпоставките за това (напр. когато срещу съдебното решение в държавата-членка по произход е внесена обикновена жалба). Затова даденото от въззивния съд разрешение по този въпрос е съобразено с установената съдебна практика и липсва основание за допускане на касационно обжалване на решението. Освен това следва да се посочи, че определението, с което се оставя без уважение молбата за спиране на производството (дори и при наличие на данни, че с молба от 5.08.2010 г. пълномощникът на ответницата Б. В. е поискал да се отмени решението от 16.10.2008 г. на английския съд) е сред определенията, който не подлежат на инстанционен контрол. Законодателят е счел, че по определени въпроси съдът, пред който делото е висящо, разполага изцяло с правото на свободна преценка. Такива са определенията по искане за продължаване на срок, за съединяване и за разделяне на дела, за провеждане на съдебното заседание при закрити врата или вън от сградата на съда, за повторно изслушване на свидетелите и вещите лица от въззивния съд. Дори и крайният акт да подлежи на обжалване, разрешенията по тези въпроси не го опорочават и по – горният съд не може да упражни никакъв контрол върху тях. Затова отсъства основание за селекция на жалбата и по този въпрос.
В обобщение, липсват основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. т. 1, 2 и 3 ГПК.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 03.05.2011 г. по гр. д. № 651/2010 г. на Софийския апелативен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.