О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1391
София, 02.11.2011 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и шести септември през две хиляди и единадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 468 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2011 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Р. Д. П. от [населено място], чрез процесуалния му представител адв. Б. П., против въззивното решение № 832 от 4 ноември 2010 г., постановено по гр.д. № 484 по описа на апелативния съд в [населено място] за 2010 г. в частта му, с която е отменено решение № 1770 от 21 април 2010 г., постановено по гр.д. № 1303 по описа на Софийския градски съд за 2008 г. и вместо него са отхвърлени предявените от Р. П. искове против Министерството на земеделието и храните с правно основание по чл. 121, ал. 1, т. 3 ЗДСл за сумата над 6230,70 лева до предявения размер от 13678,41 лева и с правно основание по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 357,52 лева мораторна лихва за периода 2 август 2006 г. – 13 октомври 2006 г.
Срещу останалата част на решението, с което първоинстанционното решение е оставено в сила, е постъпила и касационна жалба от Министерството на земеделието и храните чрез юрисконсулт В. В..
В жалбата на Р. П. се сочи, че въззивното решение е неправилно поради противоречие с материалния закон, допуснати съществени нарушения на процесуалния закон и необоснованост, тъй като нормата на чл. 104, ал. 1 ЗДСл е специална и определя максималния срок от 10 месеца, за който се дължи обезщетение, когато служебното правоотношение е било прекратено незаконосъобразно на общо основание, както те са изброени в чл. 103, ал. 1 ЗДСл и дисциплинарното уволнение не е сред тях; за определяне на дължимото обезщетение от особено значение е основанието, на което то е прекратено, както и причинената вреда, подлежаща на обезщетяване, защото вредата при дисциплинарното уволнение е много по-значителна по размер и вредоносният характер на нарушението е водещата предпоставка при определяне на дължимото обезщетение; за периода, за който се дължи обезщетение, нормата на чл. 121, ал. 1, т. 3 ЗДСл има материалноправен характер; самото оспорване на заповедта, с която е прекратено служебното правоотношение, е своеобразна покана да се заплати обезщетение по чл. 121, ал. 1, т. 3 ЗДСл, като до отмяната й не е известен само размерът и периодът, за който се дължи обезщетение, но не и самото право на обезщетение като такова, поради което отправянето на нарочна покана за дължимото обезщетение е ненужно и защото лихвата е закономерна последица, известна на органа по назначаването. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, включено в самата касационна жалба и доразвито в отделна молба, се сочи, че въззивният съд се е произнесъл по съществени материалноправни и процесуалноправни въпроси, свързани с периода, за който е дължимо обезщетение за държавен служител при отмяна на заповед за дисциплинарното му уволнение в хипотезата на чл. 121, ал. 1, т. 3 ЗДСл, с характера на разпоредбата на чл. 121, ал. 1, т. 3 ЗДСл – материалноправен или процесуалноправен и с това от кой момент ответникът изпада в забава за изплащане на обезщетението по чл. 121, ал. 1, т. 3 ЗДСл и оттам от кой момент държавният служител може да претендира мораторна лихва за забава за изплащане на обезщетението по посочения текст.
В жалбата на Министерството на земеделието и храните се сочи, че решението в атакуваната му част е неправилно, защото се установява, че ищецът не е работил по трудово и служебно правоотношение от прекратяване на служебното му правоотношение до датата на влизането в сила на решението на ВАС за отмяната на заповедта за прекратяване на служебното му правоотношение, но съдът не е разгледал достатъчно задълбочено текста на чл. 104, ал. 1, пр. второ ЗДСл – в случая не е доказано, че служителят не е получавал възнаграждение за друга работа през периода от 10 месеца – П. може да е получавал възнаграждение като вещо лице и като оценител на земеделски земи, а и уволнението му е наложено за явяването му през работно време като вещо лице в съдебни заседания. В “молба-допълнение към касационната жалба”, имаща характер на изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, касаторът преповтаря твърдението, че съдът не е разгледал задълбочено данните относно възможността ищецът да е получавал възнаграждение като вещо лице и като оценител на земеделски имоти.
И двамата касационни жалбоподатели не представят отговори по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК на касационната жалба на другата страна.
Касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване и са процесуално допустими. Атакуваното решение е и допустимо като разгледано от компетентния съд, тъй като исковете са заведени преди влизането в сила на АПК на 1 март 2007 г., поради което по аргумент от § 4, ал. 1 ПЗР АПК следва да се разгледа от гражданския съд, независимо от предмета на делото – претенция за обезщетение по реда на чл. 121, ал. 1, т. 3 ЗДСл.
С решението си въззивният съд приел, че предявеният иск е частично основателен до размера от 10 брутни заплати, следващи се за длъжността, от която ищецът е бил уволнен; установено е, че ищецът не е бил на работа за периода от прекратяване на служебното му правоотношение на 12 ноември 2004 г. до датата на влизане в сила на решението на ВАС за отмяна на заповедта на 2 август 2006 г.; видът, размерът и характерът на обезщетенията, които се следват на държавния служител при прекратяване на служебното му правоотношение, са уредени в чл. 104 ЗДСл, който допълва разпоредбата на чл. 121, ал. 1, т. 3 ЗДСл, имаща процесуален характер, и урежда правото на иск при прекратяване на служебното правоотношение, поради което правото на обезщетение на ищеца е за 10 месеца, а не за целия посочен в исковата молба период от 20 месеца и петнадесет дена; претенцията е основателна до размер от 6230,70 лева, а до предявения размер от 13678,41 лева искът е неоснователен; претенцията за мораторна лихва от датата на влизане в сила на решението на ВАС до предявяването на иска на 13 октомври 2006 г. е неоснователна, тъй като не са представени доказателства ищецът да е поканил ответника да му изплати обезщетение, а няма разпоредба в ЗДСл, нито в ЗЗД, обосноваваща изпадане на забавата от датата на прекратяване на служебното правоотношение или от датата на влизане в сила на решението, с което е отменено като незаконосъобразно прекратяването на служебното правоотношение.
Касационният състав приема, че не е налице основание за допускане на касационното обжалване на въззивното решение по нито една от касационните жалби.
Поставените от касатора П. правни въпроси не обосновават допускането на касационния контрол на поддържаните от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 2 и 3 ГПК. По първия поставен материалноправен въпрос касаторът е представил копие от решение на апелативен съд (решение № 31 по гр.д. № 2188 за 2007 г. на апелативния съд в [населено място]), според което по отношение на ищеца следва да се приложи разпоредбата на чл. 121, ал. 1, т. 3 ЗДСл в редакцията от м. ноември 2001 г., според която обезщетението не е ограничено по време и по размер. Представеното съдебно решение обаче не може да послужи за целите на преценката по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, тъй като с решение № 169 по гр.д. № 973 за 2009 г. на ІІІ ГО ВКС при касационното обжалване на същото въззивно решение е коригирал изложеното разбиране, като изрично е посочил, че по аналогия в случая следва да се приложи нормата на чл. 104, ал. 1 ЗДСл, като се приеме, че дължимото обезщетение не може да надвишава брутното трудово възнаграждение за 10 месеца. На второ място, в посоченото въззивно решение основанието за прекратяване на служебното правоотношение е съвсем различно от разглежданото в настоящия спор, та да се приеме, че съдилищата са дали противоречиво разрешаване по един и същи правен проблем.
Касационният съд прима, че липсва основание за допускане на касационното обжалване и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по същия материалноправен въпрос, тъй като даденото от въззивния съд разрешение за включването на отмяната на дисциплинарното уволнение в кръга на основанията, по които се дължи обезщетение по реда на чл. 104 ЗДСл, е в съответствие с установената съдебна практика, израз на която е даден в решение № 126 по гр.д. № 5743 за 2007 г. на ІІІ ГО – разпоредбата на чл. 104, ал. 1 ЗДСл предвижда обезщетяване за всички случаи на прекратяване на служебно правоотношение, без оглед на конкретното основание за прекратяването, включително и при отмяната на дисциплинарно уволнение, какъвто е разглежданият в посоченото решение на ВКС, както и в настоящия спор, случай. Същото разрешение се възприема и от ВАС – обезщетение по реда на чл. 104 ЗДСл е присъдено при отмяна на дисциплинарно наказание “уволнение” с решение № 7051 по адм.д. № 9064 за 2008 г. на V отделение. Касационният съд не намира основание за изоставяне или изменяне на посочената съдебна практика.
Не се налага допускането на касационното обжалване по втория правен въпрос относно характера на разпоредбата на чл. 121, ал. 1, т. 3 ЗДСл с оглед нейното съответствие с правилото на чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ, което представлява безспорно процесуалноправна разпоредба. Това разбиране се приема трайно в съдебната практика – например в цитираното по-горе решение № 169 по гр.д. № 973 за 2009 г. на ІІІ ГО, според което размерът на обезщетението при едностранно прекратяване на служебното правоотношение не се урежда в чл. 121 ЗДСл, доколкото тази разпоредба урежда само правата на служителя във връзка с оспорване законността на прекратяване на служебното правоотношение. Посоченото разрешение се възприема и в решение № 172 по гр.д. № 925 за 2007 г. на ІІІ ГО, решение № 405 по гр.д. № 5069 за 2007 г. на ІІІ ГО и др.
Най-сетне, липсва основание за допускане на касационното обжалване и по последния материалноправен въпрос. Според константното разбиране на съдилищата, изразено ясно в решение № 667 по гр.д. № 1816 за 2008 г. на І ГО, изпадането на длъжника в забава да изплати обезщетението по чл. 104 ЗДСл, е обусловено от отправянето на покана до него преди предявяването на иска, тъй като няма определен срок, в който следва да заплати определената парична сума като обезщетение. Това разрешение е напълно съответно на тълкуването, дадено в ТР № 3 по гр.д. № 3/95 г. на ОСКГ относно момента, от който се дължи лихва върху обезщетение за оставане без работа поради незаконно уволнение. Тъй като въззивният съд е възприел посоченото разбиране, то липсва основание за допускане на касационно обжалване.
Не е налице и основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и по жалбата на М. на з. и х., тъй като касаторът не е ангажирал общото основание за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК – не е поставен съответният правен въпрос, отговор на който да може да бъде даден от съдебния състав в производството по чл. 290 и сл. ГПК.
Условие за разглеждането на спора пред касационната инстанция по съществото му е касационното разглеждане да бъде допуснато, което е обвързано с поставянето от касатора на правен въпрос, имащ значение за изхода на конкретното дело, включен е в предмета на спора и неговото разрешаване е обусловило крайния резултат по делото – така е според т. 1 на ТР № 1 от 19 февруари 2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК. В цитираното ТР ВКС приема, че непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване, а възможностите на съдебния състав на ВКС са сведени само до уточняване и конкретизиране на вече поставен правен въпрос. Този извод е съобразен с правилото на чл. 6, ал. 2 ГПК, по силата на което обемът на дължимата защита и съдействие се определят от страните. Недопустимо е ВКС да определи сам правния въпрос, по който е необходимо да се произнесе, тъй като би нарушил правата на страните в спора и би могъл да излезе извън пределите на търсените защита и съдействие.
В разглеждания случай нито в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, нито в самата касационна жалба, е поставен правен въпрос с посочените по-горе характеристики. Изложеното твърдение от страна на касатора е за получавани от ищеца възнаграждения, което би следвало да доведе до намаляване на размера на обезщетението до разликата между заплатата и възнаграждението. Правен въпрос обаче не е посочен, поради което касационният съд не може да определи по кой правен проблем дължи произнасяне. Освен изложеното следва да се посочи, че това оплакване се прави за първи път в касационната жалба и не е било въведено в процеса преди това. Тъй като разрешаването на поставения проблем не е било включено е в предмета на спора и така не е обусловило крайния резултат по делото, дори да беше поставен правен въпрос, то отново би липсвало основание за допускане на касационното обжалване.
Мотивиран по този начин, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 832 от 4 ноември 2010 г., постановено по гр.д. № 484 по описа на апелативния съд в [населено място] за 2010 г.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: