ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 1392
София, 02.11.2011г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и шести октомври две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ
изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 518 по описа за 2011г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на адвокат К. като процесуален представител на И. А. И. от [населено място], Софийска област, срещу въззивното решение на Софийския окръжен съд /СОС/ от 08.ХІІ.2010г. по в.гр.д. № 782/2010г.
Ответницата по касационната жалба В. А. Н. от [населено място] не е дала отговор по реда на чл.287 ал.1 от ГПК.
Касационната жалба е подадена в предвидения в закона и указан от съда преклузивен срок и е процесуално допустима.
По допускането на касационното обжалване на въззивното решение ВКС на РБ констатира следното:
С атакуваното решение СОС по въззивна жалба само на ответницата е потвърдил решението на Самоковския РС от 19.VІІ.2010г. по гр.д. № 698/2009г. в обжалваната му част, с която И. Ал.И. е осъдена да заплати на В. Ал.Н. 4647.67лв., представляващи част от стойността на иглолистна едра строителна дървесина, добита от ищцата в периода м.юли-м.август 2006г. от съсобствени на страните недвижими имоти в землището на [населено място], ведно със законната лихва, считано от предявяването на иска до окончателното изплащане.
За да постанови решението, въззивният съд е приел, че ищцата има право на основание чл.30 ал.3 от ЗС да получи от ответницата част от сумата, съразмерна на дела й в съсобствеността, за добитата от последната дървесина, която сума представлява имуществената полза, извлечена от свойствата на съсобствените имоти. Това право не е обусловено от обстоятелството дали само ответницата е използвала лично имотите и дали ищцата е отправила до нея писмено искане за заплащане на обезщетение за ползите, от които е лишена. Тези въпроси биха имали значение по иск с правно основание чл.31 ал.2 от ЗС, какъвто не е предявеният.
В изложението на И. Ал.И. по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК се сочи, че въпросът, разрешен от въззивния съд, е свързан с преценката, че за да бъде уважен иск по чл.31 ал.2 от ЗС следва да се докаже наличие на съсобственост на вещ, лично ползване на същата от насрещната страна и писмена покана за заплащане на обезщетение за ползата. Във връзка с това делото било решено в противоречие с решения: № 87/10.ІІІ.2009г. по гр.д. № 803/2008г. на ВКС ІІ ГО, според което идеята на чл.31 ал.2 от ЗС произтичала от принципа за недопустимост на неоснователното обогатяване, каквото в случая не било настъпило поради недоказването безспорно, че дърводобива реално е извършен от внука на ответницата; № 159/05.ІІІ.2009г. по гр.д. № 321/2008г. на ВКС ІІІ ГО, според което автентичността на процесните документи е от значение за периода и размера на дължимото обезщетение по чл.31 ал.2 от ЗС; решение от 05.ХІ.2004г. по гр.д. № 814/2004г. на СГС, според което основателността на претенция по чл.31 ал.2 от ЗС е предпоставена от установяване на съсобственост на вещ, лично ползване на същата от насрещната страна и писмена покана за заплащане на обезщетение за ползата.
ВКС на РБ, състав на ІV ГО, намира, че не са налице в случая предвидените в чл.280 ал.1 от ГПК предпоставки за допускане на касационното обжалване на атакуваното въззивно решение.
По сега действащият ГПК касационното обжалване не е задължително, а факултативно. То е допустимо при произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по делото и който е решен в противоречие с практиката на съдилищата или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Въпросът следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането от въззивния съд на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Въпросът трябва да е посочен конкретно и ясно от касатора, тъй като съобразно диспозитивното начало в гражданския процес по този начин той определя предмета на касационната жалба, а следователно и пределите на касационния контрол, в които той може да бъде извършен по силата на чл.290 ал.2 от ГПК. С оглед на това и предвид правото на защита на противната страна касационният съд няма правомощие да стори това служебно, като изведе въпросът от значение за изхода на делото от твърденията на касатора в изложението му /Така т.1 от ТР № 1/19.ІІ.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС/.
В разглеждания случай единственият поставен от касаторката съобразно посочените изисквания въпрос е по приложението на чл.31 ал.2 от ЗС, но той не е съществен за изхода на делото. Това е така, тъй като решаващият извод на въззивния съд е, че приложение в случая намира не чл.31 ал.2, а чл.30 ал.3 от ЗС. Въпросите, по които се е произнесъл въззивният съд в някоя от хипотезите по чл.280 ал.1 от ГПК, обусловили този извод, касаторката не е релевирала, а, както вече бе посочено, касационният съд не е оправомощен служебно да извлича от изложението или от касационната жалба тези въпроси. Следва да се отбележи, че и в касационната жалба решаващият извод по приложението на чл.30 ал.3 от ЗС не се сочи като основание за касационно обжалване по смисъла на чл.281 от ГПК, поради което и по силата на чл.290 ал.2 от ГПК правилността на въззивното решение не може да бъде проверена по същество.
По изложените съображения касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допускано.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Софийския окръжен съд, гражданска колегия, № 547 от 08.ХІІ.2010г. по гр.д. № 782/2010г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: