7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 14
гр. София, 10.01.2010 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на седми декември през две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Росица Ковачева
ЧЛЕНОВЕ: Лидия Иванова
Емилия Василева
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 532 по описа за 2010г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответника С. С. П. като ЕТ „С. П. – Д.”, гр. София, подадена чрез процесуалния му представител адв. И. П. Т., срещу решение от 04.02.2010г. по гр. дело № 9279/2009г. на Софийски градски съд, Гражданска колегия, Въззивно отделение, IV-Г състав, с което е потвърдено решение от 17.04.2009г. по гр. дело № 11768/2008г. на Софийски районен съд, I ГО, 27 състав и С. С. П. като ЕТ „С. П. – Д.”, гр. София е осъден да заплати на А. Л. М. от гр. Д. сумата 500 лв. – разноски. С първоинстанционния съдебен акт ответникът е осъден на основание чл. 233, ал. 1 ЗЗД да върне на ищеца гараж, преустроен в жилищна сграда и една стая от втори етаж на жилищната сграда, кухня, изба и сервизно помещение на втория етаж с обща площ 73 кв. м. В сграда, находяща се в гр. Д., област Смолян, ул. „З.” № 2 и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК да заплати сумата 351,60 лв.
Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. В изложение към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК обосновава допускането на касационно обжалване с наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК – че въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправен въпрос, който има значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото: дали становището е изпратено в съда в определения срок и дали е следвало да бъде зачетено /т. 3/; в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 634/02.10.1987г. по гр. дело № 387/1987г., I г. о., решение № 574/17.06.2009г. по гр. дело № 54/2008г., IV г. о., решение № 431/19.07.1999г. по н. дело № 368/1999г., II н. о. и определение № 214/05.03.2009г. по гр. дело № Ш/2009г., I. г. о., при нарушение на процесуалните правила първоинстанционният съд не е допуснал разпит на искания свидетел, нито въззивният съд е допуснал събирането на гласни доказателства съгласно чл. 266, ал. 3 ГПК /т. 1/.
Ответникът А. Л. М. от гр. Д. не изразява становище по касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите на касатора относно допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт и взе предвид данните по делото, приема следното:
За да направи извод, че предявеният иск по чл. 233, ал. 1 ЗЗД е основателен, въззивният съд е приел, че са налице всички елементи от фактическия състав, пораждащ правото на ищеца да получи имота – наемен договор, прекратяването му с едностранно волеизявление на наемодателя, чрез упражняване на безусловното право по чл. 14, т. 4 от договора и неизпълнение на задължението на наемателя за връщане на имота. Решаващият съдебен състав е констатирал, че липсват доказателства за последващо съгласие на ищеца за ползване на имота от ответника по иска, като представената нотарилна покана, изходяща от ответника до ищеца, не може да внесе правна промяна в правоотношението, тъй като представлява едностранно волеизявление. Изложил е съображения, че при наличие на изрично волеизявление за прекратяване на договора и искане за връщане на наетата вещ е налице противопоставяне на ползването на имота, поради което извършеното плащане от ответника при наличие на противопоставяне не може да се приеме като съгласие за продължаване на ползването, а само като изпълнение на задължението за плащане на обезщетение. Въззивният съд на основание чл. 272 ГПК е препратил и към фактическите и правни изводи на СРС.
Направените с въззивната жалба доказателствени искания /т. 1 – двама свидетели за установяване фактите, изложени в отговора на исковата молба и становището по доклада на делото; т. 2 – обяснение на ищеца на основание чл. 176, ал. 1 ГПК по поставения със становището по доклада въпрос/ са оставени без уважение – по т. 1 като неотносими, а по т. 2 поради това, че са направени след изтичане на преклузивния срок.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Съобразно доводите на касатора основните процесуалноправни въпроси, които са от значение за решаването на възникналия между страните спор, могат да бъдат уточнени и конкретизирани по следния начин: допустими ли са доказателствените искания, направени след връчване на разпореждането по чл. 312 ГПК със становището по доклада на делото и с въззивната жалба; по приложението на разпоредбата на чл. 266, ал. 1, 2 и 3 ГПК.
Неоснователен е доводът, че въззивният съд се е произнесъл по релевантните за спора процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС. Съгласно т. 2 от Тълкувателно решение № 1/2009г. от 19.02.2010г. по дело № 1/2009г. на ВКС, ОСГКТК основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване е налице, когато в обжалваното въззивно решение, правен въпрос от значение за изхода на делото е разрешен в противоречие с тълкувателни решения и постановления на Пленум на ВС, с тълкувателни решения на общото събрание на гражданска колегия на ВС, постановени при условията на чл. 86, ал. 2 З., обн. ДВ, бр. 59 от 22.07.1994г. /отм./, с тълкувателни решения на общото събрание на гражданска и търговска колегии, на общото събрание на гражданска колегия, на общото събрание на търговска колегия на ВКС или решение, постановено по реда на чл. 290 ГПК.
По въпроса за преклудирането на доказателствени искания съгласно чл. 313 във връзка с чл. 312, ал. 3 ГПК е налице постоянна практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, обективирана в решение № 416 от 12.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 531/2009 г., IV г. о., ГК. В цитираното съдебно решение, постановено при действието на ГПК /в сила от 01.03.2008г./ и представляващо съдебна практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, предвид т. 2 на Тълкувателно решение № 1/2009г. на ВКС, ОСГТК, е прието, че в производството по дела, разглеждани по реда на Глава Х. ГПК „Б. производство”, са уредени срокове за извършване на процесуалните действия от съда и страните, различни от определените в общия исков процес. За разлика от общия исков процес, в който съгласно чл. 146 ГПК докладът по делото е задължение на съда в първото заседание по делото, съгласно чл. 312, ал. 1 ГПК, съдът изготвя писмен доклад по делото и се произнася по доказателствените искания в закрито заседание в деня на постъпване на отговора на ответника или на изтичане на срока за това. Съгласно чл. 146, ал. 2 ГПК, в първото заседание по делото в общия исков процес, след доклада съдът указва на страните за кои от твърдените от тях факти не сочат доказателства. В бързото производство това е задължение на съда в закритото заседание по чл. 312, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 312, ал. 3 ГПК, съгласно който по направените своевременно искания във връзка с дадените указания, съдът се произнася в деня на постъпването им, а уредената в чл. 313 ГПК преклузия настъпва, когато страните не са изпълнили дадените им указания. Следователно преклузията за доказателствени искания може да настъпи след изпълнение на задълженията на съда по чл. 312, ал. 1, ал. 2 и ал. 3 ГПК. При пропуск на съда да изпълни служебните си задължения по чл. 312 ГПК доказателствата са допустими и във въззивното производство. В настоящия случай първоинстанционният съд е изготвил доклад по делото, указал е на страните за кои обстоятелства следва да представят доказателства и им е предоставил възможност в едноседмичен срок от получаване на разпореждането да изразят становище по доклада и посочат доказателствата съгласно указанията. Срокът за становище по доклада и представяне на доказателства за ответника по исковата молба е изтекъл на 13.03.2009г. /петък/, тъй като препис от разпореждането по чл. 312 ГПК е връчен на ответника – касатор в настоящото производство на 06.03.2009г. /петък/. Поради това, че становището по доклада на делото е изпратено на 16.03.2009г., и ответникът не е доказал, че пропускът се дължи на особени непредвидени обстоятелства, се налага изводът, че последиците на чл. 313 ГПК са настъпили.
По приложението на разпоредбата на чл. 266, ал. 1, 2 и 3 ГПК също е налице задължителна съдебна практика, обективирана в постановени от ВКС решения по реда на чл. 290 ГПК – решение № 398/03.02.2010г. по гр. д. № 56/2009г., ГК, IV г. о., решение № 1014/2009г. по гр. д. № 221/2009г., ГК, I. г. о., решение № 224/02.07.2010г. по гр. д. № 177/2010г., ГК, II г. о., решение № 217/30.07.2010г. по гр. д. № 367/2009г., ГК, II г. о., решение № 284/21.07.2010г. по гр. д. № 378/2009г., ГК, IV г. о., решение № 429/21.06.2010г. по гр. д. № 1151/2009г., ГК, I г. о., решение № 466/27.05.2010г. по гр. д. № 1297/2009г., ГК, I г. о. и други. В цитираните съдебни решения е прието, че е недопустимо представянето на доказателства пред въззивния съд тогава, когато доказателствата са могли да бъдат представени пред първоинстанционния съд. Забраната на чл. 266, ал. 1 ГПК е приложима за факти и обстоятелства, които страните са могли да посочат в първоинстанционното производство. При действието на въведения с ГПК от 2007г. ограничен въззив във въззивното производство страните могат да сочат и представят само доказателства за нововъзникнали факти, както и такива, за които не са могли да узнаят, посочат и представят до подаване на жалбата, съответно в срока за отговор съгласно чл. 266, ал. 2 ГПК. Настъпващата в първоинстанционното производство поетапна преклузия за посочване и представяне на доказателства изключва възможността страната да поправи собствената си небрежност във въззивната инстанция. Когато са съществували обективни пречки доказателствата да бъдат посочени и представени в срок при разглеждане на делото от първата инстанция, страната има право да направи доказателствените си искания и представи относимите доказателства и във въззивното производство. Причините, които са попречили на страната да посочи или представи доказателствата следва да бъдат изложени и при необходимост доказани. Във въззивното производство страната може да иска и събиране на доказателства, които не са били допуснати от първоинстанционния съд поради процесуални нарушения – чл. 266, ал. 3 ГПК. Такива са не само доказателствата, които страната е поискала, но не са били събрани от съда в нарушение на съдопроизводствените правила, но и доказателствата, които страната не е представила поради пропуск на съда при изпълнение на служебните му задължения по чл. 312 ГПК да разпредели доказателствената тежест за подлежащите на доказване факти и да укаже на страните за кои от твърдените от тях факти не сочат доказателства. В конкретния случай, въззивният съд е процедирал в съответствие с практиката на ВКС по приложението на разпоредбите на чл. 266, ал. 1 и 2 и чл. 260, т. 6 ГПК, постановена по реда на чл. 290 ГПК, поради което соченото като основание за допускане на касационно обжалване противоречие с практиката на ВКС съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не е налице.
Неоснователно е позоваването на касатора на противоречие с решение № 634/02.10.1987г. по гр. дело № 387/1987г., I г. о. и решение № 574/17.06.2009г. по гр. дело № 54/2008г., IV г. о., тъй като посочените съдебни актове са неотносими – първият се отнася до въпроса допустими ли са свидетелски показания за опровергаване съдържанието на изходящ от страната частен документ в отношения между бивши съпрузи, а вторият засяга относимостта на обстоятелствата, за които се искат гласни доказателства във връзка с предявен ревандикационен иск по чл. 108 ЗС.
Налице е постоянна съдебна практика, съгласно която преди да се произнесе по допускане на исканите от страните доказателства, решаващият съд е длъжен да извърши преценка за тяхната необходимост, относимост и допустимост. В конкретния случай въззивният съд е извършил такава преценка относно заявените с въззивната жалба гласни доказателства и не се е отклонил от трайноустановената съдебна практика.
Неоснователен е доводът за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Точното прилагане на закона по смисъла на цитираната разпоредба е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, каквато касаторът не сочи, към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна практика, а развитие на правото е налице, когато произнасянето по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на неяснота в правната норма, каквито данни в случая липсват.
Предвид изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че не са налице основания по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Софийски градски съд. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат. Разноски на ответника не следва да се присъждат, тъй като такива не са направени и не са поискани в касационното производство.
Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 04.02.2010г. по гр. дело № 9279/2009г. на Софийски градски съд, Гражданска колегия, Въззивно отделение.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.