11
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 14
гр. София, 05.01. 2018 година
Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на петнадесети ноември през две хиляди и седемнадесета година в състав:
Председател: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
Членове: ГЕНИКА МИХАЙЛОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
като изслуша докладваното от председателя Светла Димитрова гр.д. № 3306/2017 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпили са касационна жалба с вх. № 3577 от 16.06.2017 г. от Т. П. В. от [населено място], [община], чрез пълномощника си адв. М. Х. от АК-П. и касационна жалба с вх. № 3132 от 29.05.2017 г. от [фирма] /в ликвидация/гр. П., чрез пълномощника си адв. В. Т. от АК-П., против въззивно решение № 122 от 28.04.2017 г., постановено по в.гр.д. № 14/2017 г. по описа на Пернишкия окръжен съд, с което като частично е отменено решение № 1040 от 19.10.2016 г., постановено по гр.д. № 943/2016 г. на Пернишкия районен съд, е отхвърлен искът с правно основание чл. 200 КТ на Т. П. В. срещу [фирма] /в ликвидация/, за сумата над 6 000 лв. до 9 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от смъртта на съпруга й П. Л. В., настъпила на 04.06.2015 г., вследствие на професионална болест, ведно със законна лихва върху нея от датата на смъртта до окончателното й изплащане, като неоснователен, като в останалата уважена част на иска първоинстанционното решение е потвърдено. Жалбоподателите релевират касационните отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК в уважената част на иска от [фирма] /в ликвидация/ и в отхвърлената част – от Т. П. В..
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторката Т. П. В. от [населено място], общ. П., чрез процесуалния си представител адв. М. Х. от АК – П., поддържа, че постановеното решение на въззивния съд, с което е отхвърлен предявеният иск с правно основание чл. 200, ал. 1 КТ, съдът се е произнесъл по правни въпроси от значение за изхода на делото, решени в противоречие с практиката на ВКС и разрешавани противоречиво от съдилищата – основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. Във връзка с наведените основания, жалбоподателката се позовава на противоречие с ППВС № 4/23.12.1968 г., както и на постановените по реда на чл. 290 ГПК: решение № 200 от 23.06.2015 г. на ВКС, IV г.о. по гр. д. № 6959/2014 г.; решение № 42 от 10.06.2015 г. на ВКС, III г.о. по гр. д. № 4492/2014 г.; решение № 58 от 12.05.2014 г. на ВКС, II г.о. по гр. д. № 7025/2013 г.; решение № 355 от 15.11.2012 г. на ВКС, III г.о. по гр. д. № 387/2012 г. и въззивно решение № 654 на САС по гр.д. № 3276/2013 г., влязло в сила на 24.06.2015 г. Поставени са следните правни въпроси, с твърдение, че са значими за изхода на спора, по които се е произнесъл въззивният съд, а именно: 1/ Допустимо ли е въззивният съд да проверява обосноваността на констатациите на първоинстанционния съд при определяне на размера на обезщетението по чл. 52 ЗЗД и да проверява дали те са направени във връзка с друго съществено нарушение на съдопроизводствените правила, без да е направено оплакване във въззивната жалба на заинтересованата страна относно присъдения размер и за необоснованост на решението в тази част, както и за нарушение на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД; 2/ Допустимо ли е въззивният съд при преценка на основателността на доводите и оплакванията на страните да се позовава на фактически обстоятелства, които ответната страна не е посочила в писмения отговор и не са събирани доказателства по делото и въз основа на тях да извлича правни последици; 3/ При определяне на обезщетението по справедливост в съответствие с разпоредбата на чл. 52 ЗЗД длъжен ли е съдът да прецени и в достатъчна степен да отчете тежестта и значението на всички обстоятелства, имащи значение за претърпените неимуществени вреди; 4/ Може ли да се намалява отговорността на работодателя в хипотезата на причинени вреди от професионално заболяване – смърт на работника или служителя, вследствие настъпили усложнения, след изваждане на работника или служителя от вредната среда, които са в причинна връзка с външни фактори: замърсен въздух, простудни заболявания или тютюнопушене.
Ответникът по жалбата [фирма] /в ликвидация/, представляван от ликвидатора П. В. П., чрез процесуалния си представител адв. В. Т. от АК – П., е изразил становище за нейната неоснователност и липсата на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК. Претендира разноски.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът [фирма] /в ликвидация/, представляван от ликвидатора П. В. П., чрез процесуалния си представител адв. В. Т. от АК – П., поддържа, че в постановеното решение на въззивния съд, с което е уважен предявеният иск с правно основание чл. 200, ал. 1 КТ, съдът се е произнесъл по правни въпроси от значение за изхода на делото, решени в противоречие с практиката на ВКС и от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Във връзка с наведените основания, жалбоподателят се позовава на противоречие с постановените по реда на чл. 290 ГПК: решение № 549 от 29.10.2010 г. на ВКС, IV г.о. по гр. д. № 56/2010 г.; решение № 700 от 06.12.2010 г. на ВКС, III г.о. по гр. д. № 304/2010 г. и решение № 2056 от 13.10.1958 г. по гр. д. № 5916/1958 г. на I г.о. Поставени са следните правни въпроси, с твърдението, че са от значение за изхода на спора, по които се е произнесъл въззивният съд, а именно: 1/ От кой момент настъпва преклузията за страните да не могат да твърдят нови факти и обстоятелства и да сочат нови доказателства, за които не са налице условията по чл. 147 ГПК; 2/ Може ли вещото лице да събира и изисква доказателства или да прави преценка на доказателствата, които са събрани от съда; 3/ Длъжен ли е съдът да изслушва и приема изготвеното от вещото лице допълнително заключение, което не е поискано от някоя от страните в производството или от съда и не е допускано от съда с нарочно определение по реда на чл. 201, вр. с чл. 197 ГПК.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационните жалби са допустими и редовни като подадени срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, с цена на иска над 5000 лв. и в срока по чл. 283 ГПК.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че ищцата Т. П. В. претендира обезщетение по чл. 200 КТ, за вреди от професионална болест, която е причинила смърт на съпруга й П. Л. В. (починал на 04.06.2015 г., с отбелязана причина за смъртта – камерен отказ), работил в С. „Г. Д.“ в периода от 10.05.1959 г. до 07.10.1959 г., както и от 05.03.1964 г. до 11.03.1975 г., от 01.02.1984 г. до 14.02.1990 г., с правоприемник [фирма] /в ликвидация/. Съдът е приел, че с протокол от 15.08.1984г. на Д. [населено място] е признато, че съпругът на ищцата е страдал от хроничен бронхит, вегетативна полиневропатия на горните крайници в лека-средна степен, като причините за това заболяване са продължителен трудов стаж, свързан с пренапрежение на горните крайници и експозиция на запрашеност, въз основа на който протокол е издаден Акт за трудова злополука № 9/24.01.1985г., с който е установена датата на инвалидизация – 01.02.1984 г. и с експертно решение № 368 от 09.05.1988 г. на ТЕЛК – Специализирана туб. С. окръг, е установено усложнение на професионалната болест – хроничен бронхит с неспецифични тласъци, довело до хронична белодробна недостатъчност, като му е призната трета група инвалидност. С последващи решения ЕР № 321 от 21.02.2008 г. на ТЕЛК Общи професионални заболявания при Университетска болница МБАЛ „С. И. Р.“; ЕР №2099 от 03.10.2011г. и ЕР №238 от 04.02.2013 и двете от ТЕЛК „Общи заболявания“ при МБАЛ „Р. А.“ [населено място], са установени допълнително настъпили усложнения в здравословното състояние – хроничен бронхит, белодробен емфизем, обструктивен тип, дихателна недостатъчност – I степен, хронично белодробно сърце, като му е призната 98% трайна загуба на работоспособност, с чужда помощ. Съдът е приел като безспорно установено по делото, че двамата съпрузи са били много близки и са били семейство за пример, а ищцата много тежко преживява загубата на съпруга си, разстроена е, непрекъснато плаче и значително се е променила след неговата смърт, в този смисъл са показания на разпитаните по делото свидетели. Въз основа заключенията на двете съдебно-медицински експертизи, неоспорени от страните, въззивният съд е приел, че професионалното заболяване на П. В. е довело до заболяването на сърцето му, а оттам и до настъпване на неговата смърт, т.е. в резултат на работата си при ответното дружество той е развил професионална болест, впоследствие довела до влошаване на неговото здравословно състояние, поради което е доказана причинно-следствената връзка между професионалното заболяване и получените сърдечни увреждания, основание за реализиране на отговорността на ответника на основание чл. 200, ал. 1 КТ. При определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди и прилагането на критерия за справедливост съгласно разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, въззивният съд е взел предвид следните обстоятелства: възрастта на починалия – 75 г., допълнителните заболявания, които е имал – артериална хипертония, захарен диабет, дегенеративните изменения настъпили вследствие на неговата възраст; обстоятелството, че същият е бил грижлив съпруг, отношенията на обич и привързаност между него и неговата съпруга, както и че загубата му е причинила продължителни и интензивни негативни изживявания у неговата съпруга. По повод оплакването в жалбата на ответника, съдът е изложил съображения, че съобщението за смъртта на П. В. № 181 от 05.06.2015 г. не е прието от първоинстанционния съд в нарушение на принципа за преклузия, тъй като в първото съдебно заседание (06.06.2016 г.), съдът е обявил проекто-доклада за окончателен и в същото заседание страните са имали възможност да ангажират доказателства, което е сторено от ищцата с представянето на съобщението за смърт. Съдът е приел, че съдебно – медицинската експертиза с вещо лице кардиолог не е назначена в нарушение на принципа на преклузия, доколкото в съдебното заседание на 11.07.2016 г. е било прието заключението на съдебно – медицинската експертиза на вещото лице пулмолог, който в устните си обяснения е заявил, че непосредствената причина за смъртта може да се установи от лекар кардиолог, поради което именно в това съдебно заседание е поискано назначаването на кардиологична експертиза. Пропускът във връзка с неприемането на допълнителното заключение на вещото лице пулмолог от първоинстанционния съд е отстранен от въззивна инстанция. Въззивният съд е приел, че от съществено значение за размера на дължимото обезщетение е допълнителното заключение на вещото лице пулмолог и по-специално устните му обяснения, сочещи следното: „Само силикозата прогресира след изваждане от професионалната вредност. При него има професионален бронхит. В момента на поставяне на диагнозата е изведен от тази среда и увреждащите нокси /фактори/ са спрели да действат. За по-нататъшното прогресиране на заболяването значение има тютюнопушене, простудни заболявания и замърсен въздух“. В тази връзка съдът е приел, че само заболяването прахов бронхит има професионален характер и само по себе си то не би могло да прогресира, като последващото получаване на Х. с развитие на белодробна недостатъчност, белодробния емфизем и хроничното белодробно сърце, довели до десностранна сърдечна недостатъчност, са получени не от праховия бронхит, а от усложняването му, в резултат на други въздействия, като тютюнопушене, простудни заболявания и замърсен въздух, т.е. от фактори, които нямат професионален характер. В тази връзка е посочено, че П. В. е имал и левостранна сърдечна недостатъчност, която се дължи на дългогодишната артериална хипертония, от която е боледувал, нарушения в сърдечен ритъм – абсолютна аритмия, исхемична болест на сърцето и захарен диабет, като фаталният край е бил резултат от всички тези фактори. Като е отчел посочените обстоятелства, установени от вещото лице кардиолог и от допълнителното заключение на съдебно – медицинската експертиза на вещото лице пулмолог и устните им обяснения, възрастта на починалия и доказано установените изградени дългогодишни отношения на обич и разбирателство между него и ищцата-негова съпруга, която трудно е понесла неговата смърт, въззивният съд е приел, че сумата 6 000 лв. справедливо ще обезщети ищцата за претърпените от нея неимуществени вреди, в който размер е уважил предявеният иск по чл. 200, ал. 1 КТ.
За да е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК следва правният въпрос /материалноправен или процесуалноправен/, по който се е произнесъл въззивният съд в обжалваното решение, обусловил изхода на спора, да е решен в противоречие с практиката на ВКС и/или да е решаван противоречиво от съдилищата и/или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Въпросът обаче трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемане на фактическата обстановка или обсъждане на събраните доказателства. Основанията за допускане на касационното обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК.
Както се изложи по-горе в изложенията на касаторите за допускане на касационно обжалване са поставени процесуалноправни и материалноправни въпроси, свързани с правомощията на въззивната инстанция и по-специално за приложението на преклузиите за посочване на нови факти и обстоятелства по делото, за преценка на всички доказателства по делото, както и за приложението на чл. 52 ЗЗД, във връзка с определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди. Тези въпроси са от значение за изхода на делото по този правен спор, но в случая те не са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, включително с цитираната и представена съдебна практика. Това е така, тъй като съдът е съобразил установената практика, че в мотивите на решението е длъжен да обсъди всички доказателства относно правно релевантните факти, като посочи кои намира за установени и кои за недоказани. В случая не е налице твърдяното противоречие с решение № 200 от 23.06.2015 г. на ВКС, IV г. о. по гр. д. № 6459/2014 г., с което е прието, че след като са изчерпани контролните функции на въззивния съд (да провери валидността и допустимостта на решението и да определи вярната правна квалификация на предявените искове и на насрещните права, възраженията, репликите и т.н. на страните), той проверява само посочените в жалбата правни изводи, законосъобразността на посочените в жалбата процесуални действия и обосноваността на посочените в жалбата фактически констатации на първоинстанционния съд, като взема предвид установените във въззивното производство новооткрити и новонастъпили факти, съответно – последиците от недоказването. Ограниченият от посоченото в жалбата въззивен съд не може, без съответно оплакване, да проверява обосноваността на която да било фактическа констатация на първоинстанционния съд, нито да проверява дали тя е направена при друго съществено нарушение на съдопроизводствените правила (при разменена доказателствена тежест, при липса на доказателства, извращаване на събраните доказателства или необсъждането им). Ако във въззивното производство не са събрани доказателства за новооткрити или новонастипили факти, съдът не може да преценява нито да обсъжда наново доказателствата по делото. Въззивният съд може да приеме за доказани различни факти от тези, приети от първоинстанционния съд, само при съответно оплакване за необоснованост или съществено нарушение на съдопроизводствените правила, както и при обсъждане на събраните във въззивното производство доказателства за новооткрити и новонастъпили факти. Като изхожда от своята правна квалификация на материалните субективни права, предмет на делото, той може да приеме за правно релевантен факт, чието правно значение е отречено от първоинстанционния съд, като и да отрече правното значение на факт, който е взет предвид при постановяване на първоинстанционното решение. В случая въззивният съд не се е отклонил и е съобразил практиката на ВКС, като е приел, че е налице валидно направено оплакване от страна на ответника относно основателността на предявения иск по чл. 200, ал. 1 КТ, както във въззивната жалба, така и в последното съдебно заседание по делото от 14.02.2017 г., когато пълномощникът на ответното дружество освен, че е изразил становище за неоснователност на предявения иск с искане да бъде отхвърлен, по отношение на оплакванията във въззивната жалба на ищцата относно присъдения размер на обезщетението за неимуществени вреди във връзка с приложението на чл. 52 ЗЗД, е изразил становище за нейната неоснователност, т.е. за присъждане на по-голям размер от 9 000 лв.
По въпроса за съдържанието на понятието „справедливост“, изведено в принцип при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 52 ЗЗД, следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които ги обуславят и в мотивите към решенията съдилищата трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди. На обезщетяване подлежат неимуществените вреди, които са в пряка причинна връзка с увреждането и техният размер се определя според вида, характера и тежестта на уврежданията. Неимуществените вреди нямат парична оценка, поради което обезщетението за тях се определя по вътрешно убеждение от съда. Справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики – характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителността и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие и когато съдът е съобразил всички тези доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице неимуществени вреди /болки и страдания/, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. В този смисъл е и приетото от въззивния съд в постановеното решение, като са отчетени обстоятелствата, установени, както от заключенията на изслушаните медицински експертизи на вещите лица кардиолог и пулмолог и устните им обяснения, така и от показанията на разпитаните свидетели, като е съобразил и възрастта на починалия и доказано установените изградени дългогодишни отношения на обич и разбирателство между него и ищцата-негова съпруга, която трудно е приела неговата смърт, въз основа на което въззивният съд е приел, че сумата 6 000 лв. справедливо ще обезщети ищцата за претърпените от нея неимуществени вреди.
По процесуалноправните въпроси, свързани с настъпването и приложението на преклузиите, въззивният съд не се е произнесъл в противоречие с трайно установената практика, според която „..съгласно чл. 131 ГПК в едномесечен срок от връчването на препис от исковата молба с доказателствата ответникът е длъжен да подаде писмен отговор, в който наред с другото трябва да изчерпи възраженията си срещу предявения положителен иск, като посочи обстоятелствата, на които те се основават, да поиска събирането на доказателствата за всички правно релевантни обстоятелства, които са му известни и да представи всички писмени доказателства, с които разполага. По изключение съгласно чл. 146, ал. 2 изр. 2 ГПК (Доп. ДВ, бр. 100/2010) ответникът може да представи и поиска събирането на доказателства в първото заседание за разглеждане на делото, след като съдът направи доклад и даде съответни указания. По-късно той не може да представя нито да иска събирането на нови доказателства, освен ако не е могъл да ги узнае, посочи и представи своевременно (при полагане на дължимата грижа). Възможността да се правят възражения, като се сочат обстоятелствата, на които те се основават се преклудира с изтичането на срока за отговор на исковата молба (тъй като съдът не дава указания какви възражения срещу предявения положителен иск може да бъдат направени), като ответникът може да направи ново възражение по-късно, ако не е могъл да узнае своевременно фактите, на които се основава то или да посочи и представи доказателства за тях, при полагане на дължимата грижа за добро водене на делото съгласно чл. 147, т. 1 ГПК. Преклудирано в първоинстанционното производство възражение не може да бъде направено пред въззивния съд съгласно чл. 266, ал. 1 ГПК, освен ако ответникът не е могъл да узнае своевременно фактите, на които се основава то или да посочи и представи доказателства за тях, при полагане на дължимата грижа за добро водене на делото; и това важи в равна степен както за правоизключващите и правоунищожаващите, така и за правоотлагащите и правопогасяващите възражения“ (вж. решение № 182 от 19.08.2013 г. на ВКС, IV г. о. по гр. д. № 939/2012 г.). В този смисъл е и приетото с постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 452 от 16.11.2011 г. на ВКС, IV г. о. по гр. д. № 621/2010 г., а именно: „В доклада по делото първоинстанционният съд трябва да посочи съгласно чл. 146, ал. 1, т. 1 ГПК обстоятелствата, от които произтичат претендираните права и направените възражения от страните (списък на правно релевантните факти). Когато някое от претендираните права или някое от направените възражения произтича от факт, който не се твърди в исковата молба или отговора и не е допълнен съгласно чл. 143, ал. 2 ГПК, съдът е длъжен съгласно чл. 145, ал. 1 ГПК да постави на заинтересованата страна въпрос по този факт, като укаже значението му за претендираното право или направеното възражение. Заинтересована е страната, която черпи изгодни за себе си правни последици от този факт и чиято е тежестта да го докаже или опровергае. Когато заинтересованата страна заяви становището си по факта (осъществил се е или не се е осъществил), съдът записва нейното изявление в протокола и дава указания според доказателствената тежест на заинтересованата страна, че не сочи доказателства за установяването или опровергаването на факта. Когато твърдените от някоя от страните факти са неконкретни, неясни или си противоречат, съдът указва на заинтересованата страна да ги изясни, конкретизира или да отстрани противоречията в тях. Съгласно чл. 146, ал. 1, т. 2 ГПК в доклада съдът трябва да посочи правната квалификация на всички претендирани от страните права и на всички направени възражения, реплики, дуплики и т.н. След като посочи кои права и кои обстоятелства се признават и кои обстоятелства не се нуждаят от доказване, съдът посочва съгласно чл. 146, ал. 1, т. 5 ГПК кои от посочените в т. 1 от доклада правнорелевантни факти подлежат на доказване или опровергаване от ищеца и кои от тях подлежат на доказване или опровергаване от ответника. След като страните изчерпят доказателствените си искания във връзка с поставените въпроси, указанията и доклада, съдът им указва съгласно чл. 146, ал. 2 ГПК за кои от твърдените от тях факти не сочат доказателства. Неизготвянето на доклад от първоинстанционния съд, както и непълнотите и грешките в него имат значение за правилността на първоинстанционното решение. Погрешната правна квалификация е нарушение на материалния закон, а всички останали пропуски и грешки във връзка с доклада и указанията са съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Въззивният съд следи служебно само за валидността на първоинстанционното решение и за неговата допустимост в обжалваната част. Той не проверява служебно правилността му, освен когато следи служебно за интереса на някоя от страните (напр. при поставяне или отмяна на запрещение) или за интереса на ненавършили пълнолетие деца (напр. при лишаване от родителски права, по брачни искове, искове за произход, разрешаване на разногласие между родители и др.). Въззивният съд не прави доклад по делото. Съгласно чл. 268, ал. 1 ГПК той докладва жалбите и отговорите: в коя част е обжалвано решението, кои правни въпроси във връзка с неговата валидност и допустимост се поставят (за това той следи служебно), какви оплаквания за неправилност са направени и какви пороци е поискано да бъдат отстранени. Въззивният съд дава указания на страните във връзка с проверката на валидността и правилността на обжалваното решение и не дава указания във връзка с проверката на правилността му и поправянето на допуснати нарушения. Той не може да приеме за установено нещо различно по фактите, нито да констатира нарушение на съдопроизводствените правила, без съответно оплакване в жалбите или отговорите. Служебно въззивният съд може само да промени правната квалификация като приложи императивна разпоредба на закона, но не в доклада, а във въззивното решение“.
Тъй като по тези процесуални въпроси в обжалваното решение въззивният съд е съобразил тази задължителна съдебна практика, не е налице твърдяното противоречие с цитираната от касатора – ответник съдебна практика.
Следователно, с обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл в съответствие със задължителната практика на ВКС по поставените правни въпроси, поради което не са налице основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол.
При този изход на спора пред настоящата инстанция, направените от страните разноски за касационното производство остават в тяхна тежест.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 122 от 28.04.2017 г., постановено по в.гр.д. № 14/2017 г. по описа на Пернишкия окръжен съд, по касационна жалба с вх. № 3577 от 16.06.2017 г. от Т. П. В. от [населено място], общ. П. и по касационна жалба с вх. № 3132 от 29.05.2017 г. от [фирма] /в ликвидация/ [населено място].
Определението не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: