3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 14
София, 06.01.2017 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание в състав:
Председател:Маргарита Соколова
Членове:Гълъбина Генчева
Геника Михайлова
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 3629/2016 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от Д. И. А. срещу въззивното решение № 126 от 07.04.2016 г. по в. гр. д. № 6/2016 г. на Хасковския окръжен съд. Относно предпоставките за допускане на касационно обжалване се поддържат основания по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 2 ГПК.
Ответниците по касация Д. П. К. и З. И. К. поддържат становище, че липсват предпоставки за допускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира, че жалбата е подадена в срока по чл. 283 ГПК, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение, отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК и към нея е приложено изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, поради което е допустима.
С обжалваното въззивно решение са потвърдени решение № 343/12.06.2015 г. и решение № 481/26.08.2015 г., постановено по реда на чл. 250 ГПК, по гр. д. № 365/2014 г. на Хасковския районен съд. С първото решение е отхвърлен иск с правно основание чл. 109 ЗС, предявен от касатора, да бъдат осъдени ответниците да прекратят неоснователните си действия, увреждащи собствеността на ищеца, като бъде премахнато изграденото жилище в таванското помещение на сградата, със статут на етажна собственост, находяща се в [населено място], [улица], а с второто е отхвърлено искането на ищеца за допълване на първоначално постановеното решение с произнасяне по иск по чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване на установено, че изграденият от ответниците строеж е незаконен по смисъла на пар. 5, т. 38 от ДР на ЗУТ.
Въззивният съд приел, че по делото няма спор относно правото на собственост върху недвижимите имоти на страните: ищецът е собственик на първия жилищен етаж, а ответниците – на втория жилищен етаж и тавана над него. Собственица на приземния етаж е свидетелката по делото Т. П. К.. Установено е също, че ответниците са осъществили строеж в таванското помещение и го преобразували в жилище, за което няма надлежни разрешения и съгласие на останалите собственици и преустройството е прието за незаконен строеж. Съдът посочил и това, че незаконността на даден строеж сама по себе си не води до основателност на исковата защита по чл. 109 ЗС, който изисква в случая осъщественото строителство да пречи на упражняване правото на собственост на ищеца по отношение на неговия първи жилищен етаж. Като се позовал на заключенията на единичната и мнозинството от тройната съдебно-техническа експертизи, и след анализ на гласните доказателства, въззивният съд заключил, че не е установено по реда на пълното и главно доказване преобразуването на таванските помещения в жилище да пречи на ползването на собствеността на ищеца. Същевременно съдът приел, че претенцията по чл. 124, ал. 1 ГПК се обхваща като предмет на делото от изследването на относимите факти и право по чл. 109 ЗС и същата не може да бъде обект на самостоятелно произнасяне, още повече, че при постановяване на основното решение първоинстанционният съд е изследвал и съобразил законността на строежа, с което е дал и отговор на тази теза на ищеца. По тези съображения приел, че не са налице основанията по чл. 250 ГПК за допълване на основното решение по делото.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържат основания по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 2 ГПК за допускане на касационно обжалване по въпросите: 1. може ли въззивният съд да основе своите изводи само на избрани от него доказателства и доказателствени средства, без да обсъди другите и изложи съображения защо ги отхвърля като недостоверни; 2. необходимо ли е ищецът по чл. 109 ЗС във всички случаи да доказва, че неоснователното действие на ответника му пречи да упражнява своето право.
При обосноваване на първия въпрос касаторът не е посочил кои доказателства не са обсъдени в обжалваното решение. Прегледът на мотивите към същото сочи, че въззивният съд е кредитирал заключенията на двете съдебно-технически експертизи – единична и тройна, според които появилите се пукнатини в жилището на ищеца не са резултат на осъщественото строителство, тъй като то не е надвишило допустимия полезен товар на сградата и не е довело до намаляване на носимоспособността, устойчивостта и дълготрайността на конструкцията. Според заключенията причината е неравномерното слягане на земната основа, породено от продължителното овлажняване на основите от течове, като след отстраняването им направените на място бетонови маркери по стените на сградата не показвали развитие на пукнатините. Затова и последните не са породени от извършеното от ответниците строителство. В противен случай слягането на сградата, респективно появата на нови и развитието на старите пукнатини би продължило и след отстраняване на течовете в основите – т. е. според вещите лица не е налице причинно-следствена връзка между строежа на тавана на сградата и появилите се пукнатини. Становището на инж. М. – вещо лице от състава на тройната експертиза, не е кредитирано, тъй като остава изолирано от становището на другите две вещи лица и на единичната експертиза, а и събраните доказателства не подкрепят неговата теза, още повече, че и изложеното от двамата свидетели е разнопосочно – според единия пукнатините са резултат именно на строителството, докато другият сочи, че те нямат общо с тази дейност. Съдът взел предвид и несъмненото обстоятелство, че след отстраняването на течовете във фундаментите на сградата всяка поява на нови и развитие на старите пукнатини е преустановена. В обобщение, като е обсъдил по този начин доказателствата по делото, въззивният съд е процедирал в съответствие със задължителната съдебна практика по приложението на чл. 188, ал. 1 ГПК /отм./ и чл. 235, ал. 2 ГПК, илюстрирана и с представените от касатора съдебни актове по чл. 290 ГПК, поради което не е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване, нито такова по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК по първия поставен въпрос.
По втория въпрос настоящият състав на ВКС, І-во г. о., намира, че не е налице общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване. Въпросът: „необходимо ли е ищецът по чл. 109 ЗС във всички случаи да доказва, че неоснователното действие на ответника му пречи да упражнява своето право” не е обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалваното решение, защото съдът е приел, че извършеното от ответниците строителство не е причинило повредите в жилището на ищеца. Затова и не се налага да се извършва преценка дали действията на ответниците са създали за ищеца пречки да упражнява своето право. При това положение не се налага и спиране на производството по делото до приемане на тълкувателно решение по т. д. № 4/2015 г. на ОСГК на ВКС, в т. 3 на което е поставен същият въпрос: „необходимо ли е ищецът по иск с правна квалификация чл. 109 ЗС във всички случаи да доказва, че неоснователното действие на ответника му пречи да упражнява своето право”.
Предвид изхода на спора и заявеното искане, на ответниците по касация следва да се присъдят 1 000 лева разноски за водене на делото във Върховния касационен съд, съставляващи адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие от 09.08.2016 г.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 126 от 07.04.2016 г. по в. гр. д. № 6/2016 г. на Хасковския окръжен съд.
ОСЪЖДА Д. И. А. да заплати на Д. П. К. и З. И. К. разноските за водене на делото във Върховния касационен съд на РБ в размер на 1 000 /хиляда лв./ лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: