О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 14
гр.София, 09.01.2019 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на десети декември две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 3029 по описа на Върховния касационен съд за 2018 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
С решение № 651 от 11.04.2018 год. по гр. д. № 32/2018 год. Варненският окръжен съд, като въззивна инстанция, е потвърдил първоинстанционното решение № 4477 от 3.11.2017 год. по гр. д. № 15453/2016 год. на Варненския районен съд, с което:
– прието е за установено в отношенията между ищците Р. М. Д. и К. Н. Д. и ответникът Х. И. Х., че първите са собственици на недвижим имот с площ 1 307 кв. м., представляващ поземлен имот с идентификатор 10135.2623.4075 по кадастралната карта, одобрена със заповед № РД-18-92 от 14.10.2008 год. на изпълнителния директор на АГКК, при посочените съседи и ответникът е осъден да им предаде владението върху този имот,
– прието е за установено в отношенията между ищците Р. М. Д., Ф. С. П. и С. М. Д. и ответникът Х. И. Х., че първите са собственици на недвижим имот с площ 840 кв. м., представляващ поземлен имот с идентификатор 10135.2623.4074 по кадастралната карта, одобрена със заповед № РД-18-92 от 14.10.2008 год. на изпълнителния директор на АГКК, при посочените съседи и ответникът е осъден да им предаде владението върху този имот, както и в тежест на ответника са възложени направените от ищците по делото разноски.
Ответникът Х. И. Х., чрез пълномощника му адв. Д. Н., е подал в срока по чл. 283 ГПК касационна жалба против въззивното решение с оплаквания за неправилност поради противоречие с материалния закон и необоснованост и искане за отмяната му, като вместо това предявените искове бъдат отхвърлени поради основателността на поддържаното от него възражение за придобиване по давност на спорните имоти. Претендира присъждане на направените разноски. Приложено е изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК с релевирано основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по поставените в него правни въпроси.
В писмен отговор ищците Р. М. Д., К. Н. Д., Ф. С. П. и С. М. Д., чрез пълномощника им адв. Д. П., оспорват наличието на основания за допускане на касационното обжалване. Претендират присъждане на разноски.
Върховният касационен съд, в настоящият състав на ІІ г. о., за да се произнесе по предмета на производството по чл. 288 ГПК, приема следното:
За да потвърди първоинстанционното решение, с което предявените искове за собственост са уважени, въззивният съд приел, че ищците се легитимират като собственици на процесните поземлени имоти № № 4074 и 4075 по ПНИ на м. , землище В., [населено място] на основание представените две решения с № 524, и двете от 22.06.1998 год. на ПК-В. за признаване правото им като наследници на В. А. М. и Н. А. П. на възстановяване на собствеността в съществуващи стари реални граници на описаните в тях имоти: лозе от 2.396 дка, лозе от 4.036 дка, и лозе от 3.355 дка в м. , имоти 11105,11106 и 11152 по кадастрален план от 1956 год. и по КП „Т.”, включващи описаните части от отделни имоти с посочени планоснимачни номера, находящи се в терен по параграф 4 в[жк]и издадените на основание параграф 4к, ал. 7 ПЗР на ЗСПЗЗ заповеди № № 945 от 19.10.2007 год. и 515 от 7.05.2007 год. Статутът на имотите като земеделска земя в територия по параграф 4 ПЗР на ЗСПЗЗ не е бил спорен по делото, както и не се е споряло и по отношение факта, че ответникът владее същите, представляващи бивш имот 1007 по ПКП.
Спорът е съсредоточен по въпроса дали ответникът Х. Х. притежава противопоставимо на ищците право на собственост върху спорните имоти, на основание поддържаното с възражението му придобивно основание- давностно владение от 1991 год., евентуално от влизане в сила на ПНИ – 18.02.2006 год. до предявяване на настоящите искове. Съдът приел, че от събраните по делото доказателства не се установява при доказателствена тежест на ответника за главно и пълно доказване поддържаното придобивно основание – същият не е установил наличието на спокойно и необезпокоявано владение в необходимия десетгодишен срок. Съдът е отрекъл конститутивно действие на решенията на поземлената комисия от 22.06.1998 год., макар и постановени при действието на редакцията на чл. 14, ал. 1, т. 3 ЗСПЗЗ преди изменението му с ДВ бр. 68/1999 год., в сила от 30.07.1999 год., тъй като имотите, за които само е признато правото на собственост не са индивидуализирани с площ и граници по плана на старите имотни граници на местността, поради което и съгласно чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ до влизането й в сила на 21.11.97 год. давност върху имотите като подлежащи на възстановяване по ЗСПЗЗ не тече, а и след тази дата докато трае административната процедура по възстановяване на собствеността. В случая същата е приключила с издаване на заповедите по параграф 4к, ал. 7 ПЗР на ЗСПЗЗ, от влизането в сила на които може да се зачете давностното владение, за което обаче не е налице необходимия десетгодишен срок до предяваването на исковете. Отделно от това съдът изложил и съображения относно липсата на спокойно и необезпокоявано владение от страна на ответника, сега касатор, с оглед установените по делото факти за предприети от ищците действия по изземване на имотите по административен ред, вкл. и осъществен въвод във владение в единия от имотите през 2012 год. В този смисъл съдът е кредитирал и събраните свидетелски показания, установяващи липса на спокойно, явно и необезпокоявано упражняване на фактическата власт на ответника върху имотите след 2009 год., когато е започнало смущаването му.
По тези съображения за наличие на предпоставките по чл. 108 ЗС исковете срещу ответника, сега касатор, са уважени.
Непротивопоставимостта на права по релевираното възражение за придобивна давност поради липсата на необходимия по закон срок от индивидуализирането на имотите със заповедите по параграф 4к, ал. 7 ПЗР на ЗСПЗЗ през 2007 год. обосновава относимостта на поставения от касатора въпрос в изложението му: Кога приключва земеделската реституция за имоти в урбанизирани територии при условията на параграфи 4-4л ПЗР ЗСПЗЗ при постановени решения на ПК /ОСЗ/ по реда на чл. 14, ал. 1 ЗСПЗЗ /редакция 1997-1999 год./ ако за посочената местност има предходен план и при наличие и влязъл в сила ПНИ, с който са посочени границите, площта и пълната индивидуализация на имотите, като касаторът се позовава на цитираните и приложени решения на ВКС. В решение № 288 от 18.03.14 год. по гр. д. № 2058/13 год. І г. о., съдът приел, че при възстановяване на собствеността с решение на ПК преди изменението на чл. 14, ал. 1 ЗСПЗЗ с ДВ бр. 68/99 год. не е необходимо издаването на заповед по пар. 4к, ал. 7 ПЗР на ЗСПЗЗ, тъй като юридическият състав, от който произтича правото на собственост е бил завършен преди влизане в сила на ПНИ, а планът само отразява вече придобитите права. В тази хипотеза придобивната давност започва да тече от момента на влизане в сила на ПНИ, тъй като с него се установяват границите на имотите, правото на собственост върху които е възстановено, т. е. индивидуализира се обекта на собственост като конкретна вещ, върху която това право може да се упражнява. В същия смисъл се сочат и решение № 116 от 8.07.2016 год.по гр. д. № 5941/2015 год. І г. о., решение № 30 от 27.06.2017 год. по гр. д. № 3352/2016 год. ІІ г. о.
Въпросът е поставен в контекста на установените по делото данни за постановените решения на поземлената комисия от 22.06.1998 год. в полза на ищците като наследници на бившите собственици. Съдът е отрекъл тяхното конститутивно действие поради съображения, че с тях само е признато право на възстановяване на собствеността върху описаните имоти, но същата не е възстановена. Без значение в случая е, че тези решения са постановени преди изменението на редакцията на чл. 14, ал. 1, т. 3 ЗСПЗЗ /ДВ бр. 68/99 год./, тъй като настъпването на конститутивното действие на решението на поземлената комисия не е обусловено само от датата на издаването му, а от съдържанието му съгласно разпоредбата на закона в действащата редакция, в случая тази по ДВ бр. 59/1998 год.: – т. 3. възстановяване правото на собственост на гражданите върху земеделски земи при условията на параграфи 4-4л, в срок до 31.01.1998 год. Извън явното несъответствие с тази разпоредба решенията не съдържат и описание на имотите съгласно чл. 18ж, ал. 1 ППЗСПЗЗ в действалата към този момент редакция, поради което и както е посочено в решение № 30 по гр. д. № 3352/2016 год. ІІ г. о. ВКС, на което се е позовал касаторът, по въпроса за възстановяване правото на собственост и момента на проявяване на конститутивното действие на решението по чл. 14, ал. 1 ЗСПЗЗ не може да има еднозначен отговор. Затова и въпросът за момента, от който тече придобивната давност по отношение на земеделски земи, подлежащи на възстановяване, е въпрос на конкретни факти, съотносими с действащата правна уредба на възстановяване на собствеността. Така е разрешен този въпрос и в Р 260 от 14.11.11 год. по гр. д. № 118/11 год. ІІ г.о., Р 809 от 14.01.11 год. по гр. д. № 1889/09 год. І г. о. , Р № 23 от 22.05.17 год. по гр. д. № 2856/16 год. І г. о. и др., в които е прието, че решенията на ПК за възстановяване на земи в терени по параграф 4 ПЗР на ЗСПЗЗ, издадени преди изменението на чл. 14, ал. 1, т. 3 с ДВ бр. 68/99 год., имат конститутивно действие, щом отговарят на изискванията на чл. 18ж, ал. 1 ППЗСПЗЗ, респ. чл. 14, ал. 1 след изм. с ДВ бр. 45/95 год. Приетото в съдебната практика, вкл. и в представената такава от касатора, че едва от момента на издаване на окончателния административен акт, с който приключва производството по възстановяване на собствеността по ЗСПЗЗ едно трето лице, упражняващо фактическа власт върху имота, може да противопостави придобито по давност свое вещно право на собственост срещу възстановените собственици, е възприето и в настоящия казус, т. е. не е налице твърдяното противоречие в тази насока. Въз основа на приетия от съда факт на приключване на процедурата по възстановяване на собствеността по ЗСПЗЗ с издаване на заповедите по пар. 4к, ал. 7 ПЗР на ЗСПЗЗ, респ. от влизането им в сила до предявяването на исковете съдът е приел, че не е изтекъл необходимия срок на придобивната давност, на която се позовава касаторът. Несъгласието на касатора с този извод е въпрос по същество на спора и оплакване за неправилност на решението, който подлежи на обсъждане при наличие на основания за допускане на касационно обжалване. Такива не са налице и по втория поставен от касатора процесуалноправен въпрос за задължението на въззивния съд да обсъди направените оплаквания и да изложи мотиви, който не притежава белезите на правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК като общо основание за допускане на касационното обжалване на това въззивно решение по смисъла на т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 год. по т. д. № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС – изискващ да е налице произнасяне на въззивната инстанция по поставения въпрос, който да е включен в предмета на спора и да е обусловил или подготвил изхода на делото и по отношение на който да е налице някоя от допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. т. 1-3 ГПК. Задължително е този въпрос да е обусловил решаващата воля на съда, обективирана в решението, но не и да е относим към правилността му, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на доказателствата. Така формулиран от касатора въпросът не е обсъждан в обжалваното въззивно решение, нито е обусловил направения в него извод за неоснователност на възражението му, обусловило уважаването на исковете за собственост срещу него, а всъщност представлява довод за допуснати процесуални нарушения от съда. Поради това и същият не може да обуслови наличие на общото основание за допускане на касационното обжалване на въззивното решение.
По тези съображения касационното обжалване на решението не може да бъде допуснато на основание поддържаните от касатора Х. Х. основания, а с оглед този изход същият следва да понесе направените от ответниците в настоящето производство разноски в размер на 1 000 лв., платено адвокатско възнаграждение по представения договор за правна защита и съдействие.
Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 651 от 11.04.2018 год. по гр. д. № 32/2018 год. на Варненския окръжен съд по подадената от Х. И. Х., чрез пълномощника му адв. Д. Н., касационна жалба.
Осъжда Х. И. Х., ЕГН [ЕГН], [населено място],[жк], ул. Ст. Б.” № 6 да заплати на Р. М. Д., К. Н. Д., Ф. С. П. и С. М. Д., всички от [населено място], разноски за настоящето производство в размер на 1000 лв. /хиляда лева/.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: