10
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 140
гр. София,16.02.2016 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България,Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесети октомври през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 3511 по описа за 2014г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място], представлявано от адв. М., срещу решение № 1505 от 15.07.2014г. по т.д. № 4591/2013г. на Софийски апелативен съд, 9 състав в частта, в която след отмяна на решение № 93 от 14.08.2013г. по гр.д. № 100082012г. по описа на Пернишки окръжен съд е отхвърлен изцяло предявеният от [фирма], [населено място] против [община] иск с правно основание чл.92 ЗЗД за сумата 3 216 000 лева, представляваща неустойка по чл.23 от сключения между страните договор за обществена поръчка № 66/05.03.2009г., и по касационна жалба на [община] срещу същото решение в частта, в която е потвърдено първоинстанционното решение, с което [община] е осъдена да заплати на [фирма], [населено място] сумата 370 733,33 лева, представляваща възнаграждение по договор за възлагане на обществена поръчка № 66 от 05.03.2009г. за периода от 01.09.2012г. до 24.11.2012г., както и на основание чл.86, ал.1 ЗЗД сумата 3 170,22 лева – обезщетение за забава върху сумата 370 733,33 лева.
Касаторът [фирма], [населено място], поддържа, че въззиввото решение в обжалваната от него част е неправилно поради нарушения на материалния закон и необоснованост. Твърди, че изводите на въззивния съд са в противоречие с разпоредбите на материалния закон – чл.92, ал.1 ЗЗД и чл.23 от договора за възлагане на обществена поръчка. Поддържа още, че въззивното решение противоречи на материалния закон– чл.26, ал.1 ЗЗД, тъй като съдът е отхвърлил иска за неустойка, като е приел, че е нищожна, на основание несъществуващи материални критерии за това. Счита за неправилно поради противоречие с материалния закон и решението по обуславящия изхода на делото въпрос относно действителния срок на процесния договор. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поддържа, че са налице основанията на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по следните материалноправни въпроси, които са разрешени в противоречие с практиката на ВКС и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото:
1. Следва ли неустойката за прекратяване /разваляне/ на процесния договор за обществена поръчка да обезпечава конкретно задължение на длъжника. Ако неустойката за прекратяване на договора не обезпечава конкретно задължение на длъжника, води ли това до нищожността й, поради противоречието й с добрите нрави – противоречие с решение № 17 от 09.03.2010г. по т.д. № 414/2009г. на ВКС, ТК, I т.о.;
2. Неполучаването и невъзникването на насрещна престация за ответника /в конкретния случай неполучаването на услугата сметосъбиране/ при възникването на вземането за неустойка по чл.23 от договора, поражда ли нейната нищожност – противоречие с решение № 206 от 05.05.2010г. по т.д. № 18/2009г. на ВКС, ТК, II т.о.;
3. По конкретното дело, действителността на неустоечната клауза на чл.23 от процесния договор, и по-конкретно санкционната й функция, зависи ли от материалните критерии, посочени от въззивния съд, а именно от: обстоятелството, че ответникът не е търговец, сключване на договора в обществен интерес или разходването на бюджетни средства за изплащането на неустойката? Следва ли действителността на уговорената в чл.23 неустойка, респ. санкционната й функция да се преценяват към момента на прекратяването на договора или предвид личността на ответника – противоречие с решение № 88 от 22.06.2010г. по т.д. № 911/2009г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 46 от 22.06.2010г. по т.д. № 563/2009г. на ВКС, ТК, I т.о., ТР № 1 от 15.06.2010г. по тълк.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, решение № 958 от 07.12.2004г. по т.д. № 5/2004г., решение № 4 от 25.02.2009г. по т.д. № 395/2008г. на ВКС, ТК, I т.о.;
4. Какъв характер има разпоредбата на §70 ПЗР към ЗИДЗОП /обн., бр.94 от 2008г., в сила от 01.01.2009г./ и в конкретния случай, има ли действие материалното правило на чл.5, ал.4 от ЗОП /в сила от 01.01.2009г./ за процесния договор за възлагане на обществена поръчка – по отношение на този въпрос поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, с оглед липсата на съдебна практика или формирането на неправилна такава с обжалваното решение и необходимостта да се запълни законодателната непълнота на §7 ПЗР на ЗИДЗОП.
Ответникът [община] оспорва касационната жалба на ищеца. Поддържа, че не са налице основания за допускане на касационо обжалване на въззивното решение, тъй като посочените въпроси представляват оплаквания за неправилност на решението и могат да бъдат разгледани в случай, че решението бъде допуснато до касационно обжалване. Твърди, че в съответствие с формираната задължителна съдебна практика въззивният съд е извършил комплексна оценка на взаимоотношенията между страните по атакувания договор, тълкувал е съдържанието на отделните клаузи на същия по правилата на чл.20 ЗЗД в тяхната връзка и с оглед смисъла и целите на договора е направил извод за нищожност на неустоечната клауза.
В касационната си жалба [община] поддръжа, че въззивното решение в обжалваната му част е неправилно поради нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила, както и необоснованост. Твърди, че в хода на делото пред първоинстанционния съд е било допуснато представянето на нови доказателства от ищеца след настъпването на преклузия за това, а въззивният съд е кредитирал неправилно и в нарушение на чл.372 ГПК тези доказателства, аргументирайки липса на нарушение на процесуалните правила от страна на първоинстанционния съд. Поддържа още, че решението в обжалваната му част противоречи на правилото на чл.265, ал.1 ЗЗД, предвиждащо право на възложителя да намали или да не изплати договореното с изпълнителя възнаграждение поради неизвършване на работата в пълен обем и при некачествено изпълнение, както и на разпоредбата на чл.264, ал.3 ЗЗД. Твърди още, че въззивният съд не е обсъдил събраните по делото доказателства, както и е допуснал процесуално нарушение, като не е констатирал допуснатото от първоинстанционния съд нарушение във връзка с неприлагане на последиците по чл.161 вр. чл.190 ГПК по отношение на ищцовото дружество. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК поддържа наличието на основанието на чл.280, ал.1, т.1 ГПК – противоречие с практиката на ВКС: Определение № 1064 от 18.08.2014г. по гр.д. № 1236/2014г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 331 от 19.05.2010г. по гр.д. № 257/2009г. на ВКС, ГК, IV г.о., определение № 124 от 13.02.2009г. по гр.д. № 3972/2008г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 326 от 20.12.2012г. по гр.д. № 177/2012г. на ВКС, ГК, III г.о., решение № 331 от 04.07.2011г. по гр.д. № 1649/2010г. на ВКС, ГК, IV г.о. Твърди, че правилата на ГПК предвиждат изискване за обоснованост на съдебните решения – изводите на решаващия съд за обстоятелствата, които имат значение за спора, да съответстват на събраните по делото доказателства. Счита, че съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните. Поддържа, че нарушавайки това си процесуално задължение, уредено в чл.236, ал.2 ГПК, въззивният съд е постановил решение в противоречие с посочената практика на ВКС. Твърди, че въззивното решение противоречи и на решение № 65 от 24.04.2012г. по т.д. № 333/2011г. на ВКС,ТК, II т.о., решение № 36 от 24.03.2014г. по т.д. № 2366/2013г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 47 от 08.03.2013г. по т.д. № 137/2012г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 42 от 19.04.2010г. по т.д № 593/2009г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 34 от 22.02.2010г. по т.д. № 588/2009г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 30 от 08.03.2011г. по т.д. № 416/2010г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 92 от 07.09.2011г. по т.д. № 478/2010г. на ВКС, ТК, II т.о., определение № 626 от 08.07.2014г. по т.д. № 4525/2013г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 1661 от 06.12.1999г. по гр.д. № 972/2009г. на ВС, V г.о., определение № 544 от 17.08.2010г. по т.д. № 1043/2009г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 45 от 28.03.2014г. по гр.д. № 1882/2013г. на ВКС, ГК, I г.о.. Поддържа, че изпълнителят не е доказал реално изпълнение като качество и обем чрез допустимите от ГПК доказателствени средства – обобщителни двустранно подписани протоколи, приети фактури за извършени услуги, осчетоводяването им в счетоводството на възложителя, отчетни книги и други документи, изискуеми съгласно специалните законови и подзаконови актове, уреждащи отношенията по управление на отпадъците, събирането, извозването, съхранението им. Счита, че въззивното решение противоречи на посочената практика по приложение на чл.258 и сл. ЗЗД, според която поръчаващият е длъжен да приеме работата, извършена съгласно договора. Поддържа наличието и на основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, като се позовава на решение № 138 от 17.10.2011г. по т.д. № 728/2010г. на ВКС, ТК, II т.о. и решение № 121 от 20.12.2010г. по т.д. № 1039/2009г. на ВКС, ТК, I т.о. Твърди, че е налице и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по следния материалноправен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото: „При констатация за нищожност на облигационната връзка дължи ли се реално изпълнение за заплащане на парични задължения и следва ли да се постановява осъдителен диспозитив при искане за ангажиране на тази отговорност?”.
[фирма], [населено място], оспорва касационната жалба на насрещната страна. Поддържа, че не са налице основанията на чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като не са формулирани конкретни материалноправни или процесуалноправни въпроси, които са разрешени в обжалваното решение в противоречие с други съдебни решения, а направените оплаквания по същество представляват твърдения за незаконосъобразност на правните изводи на съда по предмета на спора. Излага съображения за неоснователност на касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касаторите доводи, приема следното:
Касационните жалби са редовни – подадени са от надлежни страни, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговарят по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
За да постанови решението си, въззивният съд е обсъдил сключения между страните на 05.03.2009г. въз основа на проведена обществена поръчка договор с предмет „Сметосъбиране, сметоизвозване, депониране на ТБО на територията на [община]; почистване на уличната мрежа, площади, тротоари, алеи, междублокови пространства и други територии за обществено ползване на територията на [община], включително и натоварване и извозване до депото за ТБО на сгурия и всякакви други неопасни отпадъци, оставени в близост до съдовете за ТБО и от нерегламентирани сметища; поддържане и обработка на депото за ТБО; лятно и зимно почистване на улици, площади и други територии за обществено ползване”, както и представените с допълнителната искова молба обобщителни протоколи, заедно с протоколи за текущ контрол върху дейностите по договора, изготвяни и подписвани от представители на двете страни /първите – веднъж месечно, а вторите – по четири в месеца/, през периода 30.04.2009г. – 31.08.2012г. Приел е, че в протоколите липсват направени констатации за лошо изпълнение на възложената работа и че липсват други писмени доказателства, установяващи наличие на недостатъци при осъществяването на дейностите по предмета на договора или за неизпълнение на същите, за което ответникът да е възразявал своевременно в процеса на работата или да е искал цената да бъде намалена в съответствие с клаузата на чл.17 от договора. Взел е предвид, че в изпълнение на уговореното между страните въз основа на обобщителните протоколи ищецът е издавал фактури, които е изплащал на ответника [община], видно от приложените обратни разписки, удостоверяваищ връчването им, но ответникът не твърди и не е доказал плащане на сумите по фактурите. Въззивният съд е посочил, че за месеците септември, октомври и ноември 2012г. няма данни ответникът да е извършвал проверки на работата в упражняване на правото му по чл.8.1 от договора, нито да е подписан от двете страни обобщителен протокол по чл.7, ал.1. Взел е предвид, че ищецът е канил ответника с две нотариални покани, връчени на 18.10.2012г. и на 07.11.2012г., да се яви на определена дата и час в офиса на дружеството в [населено място] за подписване на обобщителни протоколи за септември и октомври 2012г., но такива не са били подписани, както и че въпреки връчена на 29.11.2012г. подобна покана, не е бил подписан и протокол за ноември 2012г. Обсъдил е и връчена на ответника на 08.11.2012г. покана, с която ищецът е направил изявление за прекратяване на договора поради неизпълнение на задълженията на ответника за плащане на сумите по договора и е предявил искане за плащане на неустойка по чл.23 от договора. Въззивният съд е обсъдил ангажираните от ответника гласни доказателства – показанията на свидетеля С., и е приел, че не установяват релевантни за спора обстоятелства, както и представените от ответника наказателни постановления, за които е изложил съображения, че не могат да се ползват като доказателства за лошо изпълнение на договорните задължения на ищеца. Въз основа на това въззивният съд е приел за доказано, че ищецът е изпълнил задълженията си по договора през периода 01.01.2012г. – 30.11.2012г., като работата е приемана своевременно без възражения през периода 01.01.2012г. – 31.08.2012г., а за останалата част от периода ответникът неоснователно е отказвал да приеме работата, без да прави възражения за некачественото й извършване. Поради изложеното е достигнал до извод, че ответникът дължи претендираното от ищеца възнаграждение за посочения период, което според договора, фактурите и изчисленията на вещото лице, възлиза на 1 351 704,49 лева. На основание чл.235, ал.3 ГПК въззивният съд е взел предвид извършените от ответника след постановяване на първоинстанционното решение плащания по две от съставените фактури в размер общо на 232 000 лева и е приел, че за тази сума първоинстанционното решение следва да бъде отменено, а искът – отхвърлен.
Въззивният съд е приел, че след изтичане на петдневния срок по чл.7, ал.1 от договора отвеникът е изпадал последователно в забава с неплащането на всяко от месечните вземания и за тази забава същият дължи обезщетение на ищеца, изчислено по реда на чл.86, ал.1 ЗЗД в размер на законната лихва, която за периода от 06.02.2012г. до завеждане на исковата молба възлиза на 59 713,59 лева. При липса на ангажирани доказателства за наличие на забава в плащането на други, предходно издавани фактури, въззивният съд е приел иска за недоказан в останалата му част над посочената сума до присъдените с първоинстанционното решение 75 415,16 лева.
По предявения иск с правно основание чл.92 ЗЗД въззивният съд е приел, че е налице виновно поведение на ответника, изразяващо се в неплащане на дължимото възнаграждение за период, надхвърлящ три месеца, при което за ищеца е възникнало предвиденото в чл.23 от договора право да прекрати едностранно същия, от което той се е възползвал. Приел е, че договорената в този случай неустойка е в размер на 20% от стойността на възнаграждението за целия период на договора или 3 216 000 лева, което е повече от възнагражденията за две години. Въззивният съд е достигнал да извода, че така уговорената неустойка е нищожна поради противоречието й с добрите нрави. Изложил е съображения, че нищожна е неустойка, при която целта, за която е уговорена, излиза извън присъщите й функции, като преценката за това може да се основе на критерии като естество и размер на обезпеченото с неустойката задължение; вид на същата и на неизпълнението, за което е уговорена; съотношението между нейния размер и очакваните вреди от неизпълнението и т.н. Приел е, че в случая клаузата на чл.23, изр.2 от договора предвижда пораждане на задължение за общината да плати неустойка в полза на изпълнителя по договора, когато последният е прекратен едностранно от него поради неизпълнение на задължението на възложителя за плащане на месечни възнаграждения, продължило повече от 3 месеца, като размерът на договорената неустойка представлява възнаграждението, което изпълнителят би получил, ако би изпълнявал задълженията си по договора в продължение на две години. Изложил е съображения, че неустойката не обезпечава изпълнението на предвидено с договора конкретно задължение на общината, а има главно компенсаторен характер – целта й е да репарира евентуални вреди, които биха настъпили за изпълнителя от прекратяването на договора, изразяващи се в лишаването му от възможността да получи възнаграждение за осъществявани от него услуги по сметосъбиране. Поради това е приел, че фактически, чрез реализирането на така уговорената неустойка, ищецът би получил една престация от общината /съответстваща на задълженията й по прекратения договор/, без насрещната да ползва услугите в продължение на период от две години. Това, според въззивния съд, би довело до неоснователно разместване на блага в патримониумите на двете страни, тъй като ищецът би се обогатил от бездействието си в един дълъг период от време за сметка на общината. Приел е, че това е недопустимо от гледна точка на правото, още повече, че общината е сключила договор в обществен интерес и разходва бюджетни средства; не е търговец, а орган на местно самоуправление, поради което санкциониращата функция на неустойката би следвало да е максимално близка до размера на вредите, причинени от неизправното й договорно поведение.
Въззивният съд е констатирал и несъответствие между размера на уговорената неустойка и очакваните вреди от предсрочното прекратяване на договора. Приел е, че клаузата на чл.5 от договора, предвиждаща 10 годишен срок на действие, противоречи на императивното правило на чл.5, ал.4 ЗОП /редакция ДВ, бр.94/2008г./, въвеждащо максимален срок на този вид договори 4 години. Счел е за неоснователно възражението на ищеца срещу позоваването на ответника на нищожност на посочената клауза от договора, основано на §7 от ПЗР на ЗОП, като е приел, че последната има отношение към процедурите, започнати преди влизането на закона в сила – 01.10.2004г., но не и към изменението му от 01.01.2009г.. Тъй като договорът е сключен при действието на изменението от последната дата, касаещо въвеждането на новата разпоредба на чл.5, ал.4 относно срока на договора, същият е следвало да бъде съобразен с нея, още повече, че публикуването на изменението в ДВ е било факт към момента на обявлението на поръчката. При тези обстоятелства въззивната инстанция е приела, че посочената клауза е нищожна и на основание чл.26, ал.4 ЗЗД относно срока на договора следва да бъде приложена императивната правна норма, като се приеме, че договорът е сключен за максимално предвидения 4 годишен срок. Като е констатирал, че към момента на едностранното му прекратяване – 30.11.2012г. от него са били изтекли 3 години и 9 месеца, неустойка, дължима за предсрочното му прекратяване, равняваща се на двугодишно възнаграждение спрямо евентуални вреди за остатъка от срока от три месеца се явява несъответна на последните.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
По касационната жалба на [фирма]:
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваната от този касатор част от въззивното решение.
Първият поставен от касатора материалноправен въпрос е некоректно формулиран с оглед мотивите на въззивното решение. Действително съдът е посочил, че договорената неустойка не обезпечава изпълнението на конкретно предвидено с договора задължение, но това не е обусловило крайния му извод за нищожност на неустойката. Съдът е приел, че неустойката има компенсаторен характер – целта й е да репарира евентуални вреди, които биха настъпили за изпълнителя от прекратяването на договора, изразяващи се в лишаването му от възможността да получи възнаграждение за осъществявани от него услуги по сметосъбиране, и въз основа на това, съобразявайки установените в съдебната практика критерии, е изградил извода си за нищожност на неустойка. Поради това следва да се приеме, че формулираният материалноправен въпрос не е обусловил решаващите изводи на въззивния съд и не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК.
Вторият и третия материалноправни въпроси също не могат да обосноват допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Действително възззивният съд се е позовал на обстоятелството, че чрез реализирането на правото си да получи неустойка ищецът ще получи престация от ответника, съответстваща на задълженията му по прекратения договор, без да ползва услугите, предмет на договора, както и на качеството на ответника на орган на местно самоуправление и на характера на разходваните средства – бюджетни средства по договор, сключен в обществен интерес. За да достигне до крайния си извод обаче, въззивният съд, обсъждайки вида на неустойката, т.е неизпълнението, за което е договорена, както и конкретните, поети с договора задължения, е имал предвид, че начинът на уговаряне на неустойката не държи сметка за евентуалните вреди, които ще настъпят от неизпълнението на договора, доколкото е без значение кога ще бъде прекратен договорът и какъв ще е размерът на насрещната престация, от която ищецът ще бъде лишен, с оглед остатъка от договорения срок към момента на прекратяване на договора. Следователно решаващите изводите на въззивния съд не са в отклонение от задължителната съдебна практика, създадена с ТР № 1 от 15.06.2010г. по тълк.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, с оглед на което не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Четвъртият въпрос относно характера на разпоредбата на §70 от ПЗР на ЗИДЗОП също не е обусловил решаващите изводи на въззивния съд и не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК. Изводите за нищожност на клаузата на чл.5 от договора относно срока му на действие и за заместването й по право с императивната разпоредба на чл.5, ал.4 ЗОП са изложени от въззивния съд като допълнителни съображения за неоснователност на иска за неустойка към основния му решаващ извод за нищожност на неустойката поради противоречието й с добрите нрави. Следователно, както и да се отговори на поставения въпрос, това няма да се отрази на крайния изход на спора, което е пречка за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по този въпрос.
По касационната жалба на [община]:
Касаторът не е формулирал процесуалноправните и материалноправните въпроси, които са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС или се решават противоречиво от съдилищата. Съгласно разясненията, дадени в т.1 на ТР № 1/19.02.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивния съд по конкретното дело. Правният въпрос може единствено да бъде уточнен или конкретизиран от ВКС, но с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, съдът не разполага с правомощията да извежда и формулира този въпрос, ако той не е посочен от жалбоподателя. В настоящия случай касаторът само формално е изпълнил изискването на чл.284, ал.3, т.1 ГПК за представяне на изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, тъй като в него не е посочил кой е разрешеният от въззивния съд процесуалноправен или материалноправен въпрос, обусловил изхода на спора, а е повторил оплакванията си за неправилност на въззивното решение, изложени в касационната жалба. Тези оплаквания – за допуснати от въззивния съд процесуални нарушения при обсъждане събраните доказателства, за нарушения на материалния закон и за необоснованост, могат да бъдат обсъждани само след допуснато касационно обжалване при констатирано наличие на основанията за допускане на касационен контрол. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от твърденията на касатора и от сочените в касационната жалба факти и обстоятелства.
Единственият материално правен въпрос, който е формулиран в изложението – при констатация за нищожност на облигационната връзка дължи ли се реално изпълнение за заплащане на парични задължения и следва ли да се постановява осъдителен диспозитив при искане за ангажиране на тази отговорност, не е релевантен, тъй като не е обсъждан от въззивния съд. Съдът не е приел, че сключеният между страните договор е нищожен, а на основание чл.26, ал.4 ЗЗД, след като е счел за нищожна клаузата относно срока на действие на договора, е заместил тази клауза с императивната норма на закона. Доколкото претендираното от ищеца възнаграждение е за изпълнение, престирано до изтичане на така коригирания срок на договора, не е налице присъждане на парична сума по нищожен договор и такива изводи не са излагани от въззивния съд. Поради това , при липса на общото изискване по чл.280, ал.1 ГПК, не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение, без да се обсъжда наличието на допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
По изложените съображения настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационен контрол на въззивното решение.
При този изход на делото на [община] следва да се присъдят направените разноски за заплатено адвокатско възнаграждение за изготвяне на писмен отговор на подадената от насрещната страна касационна жалба в размер на 22 100 лева. На [фирма] не следва да се присъждат разноски за защита срещу касационната жалба на насрещната страна, тъй като такова искане не е направено.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1505 от 15.07.2014г. по т.д. № 4591/2013г. на Софийски апелативен съд, 9 състав.
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК[ЕИК] да заплати на [община] сумата 22 100 лева /двадесет и две хиляди и сто лева/ – разноски за адвокатско възнаграждение за касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: