4
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 140
С., 4.02. 2013 г.
Върховният касационен съд, трето гражданско отделение в закрито заседание на 29 януари две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Красимир Влахов
ЧЛЕНОВЕ: К. Юстиниянова
С. Димитрова
като разгледа докладваното от съдията К. Юстиниянова
гр. д. № 925/2012 година, за да се произнесе взе пред вид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на В. Ц. Н. против въззивно решение № 291 от 05.06.2012 г. по гр. дело № 288/2012 г. на Врачански окръжен съд, с което е потвърдено решение № 206 от 08.03.2012 г. по гр. дело № 614/2011 г. на Врачански районен съд в частта, с която е отхвърлен иска на жалбоподателя против Областна дирекция „Полиция” [населено място] с правно основание чл. 202, ал. 1, т. 3 ЗМВР вр. чл. 211, ал. 5 ЗМВР за заплащане на положен извънреден труд в периода 01.09.2007г. – 01.09.2010 г., представляващ поставяне на разположение като „група за реагиране” в размер на 15 120 лв., отменил решението в частта, с която е отхвърлен иска за заплащане на положен извънреден труд за същия период за присъствие на учебни занимания за разликата над 226,39 лв. до предявения размер 1050 лв. и осъдил Областна дирекция на МВР [населено място] да заплати на В. Ц. Н. сумата 226,39 лв. обезщетение за извънреден труд за учебни занятия проведени през периода 01.09.2007г.- 01.09.2010 г. със законна лихва от предявяване на исковата молба 08.02.2011 г. до изплащане на задължението и потвърдил решението в частта за отхвърляне на иска за разликата над уважения до предявения размер.
В изложение за допускане на касационно обжалване жалбоподателят поддържа, че обжалваното решение е постановено в противоречие с представена съдебна практика – решения на районни съдилища без доказателства да са влезли в сила. Твърди, че въпросът за характера на положения от него труд по време на 24 часово дежурство и следва ли да бъде компенсиран от работодателя е от съществено значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото; позовава се на Наредба № 15/31.05.1999 г. (неправилно посочена 15.06.1999г.) за условията, реда и изискванията за разработване и въвеждане на физиологични режими на труд и почивка по време на работа, която третирала разрешаването на отхвърлената от съда искова претенция за заплащане на положен извънреден труд по време на 24 часовите дежурства на територията на поделението. Жалбоподателят обосновава приложно поле за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1-ва до т. 3-та ГПК.
Ответникът Областна дирекция на МВР [населено място] в писмен отговор оспорва основанията за допускане на касационно обжалване по т. 2 на чл. 280, ал. 1 ГПК, поради липса на представена съдебна практика от влезли в сила съдебни актове, в които да са формирани противоречиви изводи по въпроси от значение за изхода на делото, а по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, липса на обоснованост на посочената хипотеза и липса на яснота относно правният въпрос от значение за изхода на делото. Изложени са и съображения по съществото на спора в подкрепа правилността на обжалваното решение.
Върховният касационен съд, състав на трето г. о., като взе предвид, че решението е въззивно, с което е потвърдено първоинстанционно решение по разгледан иск по чл. 202, ал. 1, т. 3 ЗМВР вр. чл. 211, ал. 5 ЗМВР намира, че касационната жалба е допустима, подадена е в срок и е редовна.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят поддържа, че правоотношенията между страните по иска за заплащане на положен от него извънреден труд по време на 24 часово дежурство, в което са включени 4 часа почивка, 2 часа за отдих и почивка за хранене и 2 часа на разположение, които 8 часа се прекарвали на територията на поделението се регулират от Наредба № 15/31.05.1999 г. за условията, реда и изискванията за разработване и въвеждане на физиологични режими на труд и почивка по време на работа. При разглеждане на делото жалбоподателят не е навеждал правни доводи в тази насока и в този смисъл въпроса за приложението на посочената Наредба с изложението се поставя за пръв път.
Независимо, че с обжалваното решение не е разискван въпрос по приложението на посочената Наредба № 15/31.05.1999г., съдът е дал отговор на приложимия закон по повдигнатия правен спор, като е изходил от статута на ищеца на държавен служител по смисъла на чл. 169, ал. 1 ЗМВР, заемал длъжността старши полицай в „Охраната на обществения ред” от група „Охранителна полиция” към РУ „Полиция” при А.-К., който съгласно ал. 2 се определя от Закон на МВР и неговите разпоредби – чл. 202, ал. 1, т. 3 предвиждащ на държавните служители да се заплаща допълнително възнаграждение и за извънреден труд; чл. 211 ЗМВР определящ нормалната продължителност на работното на държавните служители в МВР в ал. 1; изчисляването на работното време за работещите на 8, 12 или 24 – часови смени (сумарно на тримесечие) в ал. 3; компенсиране на работата извън редовното работно време в ал. 5, като в т. 2 е посочено, че за отработени 50 часа на отчетен период се заплаща възнаграждение за извънреден труд, а за отработеното време над 50 часа компенсацията включва и допълнителен отпуск за служителите по ал. 3; в ал. 7 е дадена възможност – редът за разпределянето на работното време, за неговото отчитане и за компенсирането на работата на държавните служители извън редовното работно време да се определя с инструкция на министъра на вътрешните работа, в случая представена по делото Инструкция рег. № Із-343/05.03.2009 г. в цитираните от съда текстове на чл. 15, ал. 1 и ал. 3, с които е прието, че времето за обедна почивка и почивка за хранене, както и времето на разположение не се включват и не се отчетат за работно време, а времето на разположение се отчита и компенсира като извънреден труд само за фактически извършената работа. Тези текстове са приложени към установените по делото факти (по данни на вещото лице за процесния период ищецът е положил в по-малко 62 часа труд съобразно броя на дежурствата), което дава основание да се приеме, че с обжалваното решение съдът е определил предмета на делото, издирил е приложимия закон, извършил е преценка на всички относими и допустими доказателства в тяхната взаимна връзка и зависимост и изведените правни изводи съответстват на действителното правно положение закрепено в решението.
Наредба № 15/31.05.1999г., на която се позовава жалбоподателя урежда физиологични режими на труд и почивка разработени за конкретен вид труд в зависимост от естеството на работа, тежестта и напрежението на труда, промените в работоспособността на работещите, състоянието на факторите на работната среда и трудовия процес, резултатите от оценката на риска и здравето на работещите, които се въвеждат с акт на работодателя и са част от цялостната организация на работата за осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд. Наредбата е издадена на основание чл. 12, ал. 2 от Закона за здравословни и безопасни условия на труд (ЗЗБУТ), който е специален закон и урежда специфичните условия на труд и почивка, различни от КТ. В този смисъл посочената наредба няма отношение към поставения правен въпрос за характера на положения от ищеца труд по време на 24 часово дежурство и как следва да бъде компенсиран.
По този въпрос жалбоподателят не установява наличието на противоречива съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, чрез представените съдебни решения, за които няма данни да са влезли в сила, а за да е налице такава, въпросът трябва да е разрешен по противоположен начин в две влезли в сила решения (ТР № 1 от 19.02.2010 г. ОСГТК ВКС).
Не са налице и предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като приложените с обжалваното решение правни норми са ясни и по прилагането им има обвързваща практика на ВКС по чл. 290 ГПК установена с решение от 12.05.2010 г. по гр. дело № 1133/2010 г., трето г. о. ВКС, в което е прието, че почивките не се включват в работното време, като този принцип е последователно проведен, както за трудовите правоотношения по КТ, така и за тези, които възникват при условията на Закона за МВР. Времето прекарано в почивки не подлежи на компенсиране с обезщетение. Наличието на практика по поставения въпрос, уеднаквена с акт на ВКС по реда на чл. 291 ГПК, изключва приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – хипотеза, на която жалбоподателят се е позовал формално без развити съображения.
Предвид изложеното не се установява приложното поле на чл. 280, ал. 1 ГПК като основание за допускане на касационно обжалване.
Воден от горното, Върховният касационен съд ,състав на трето г. о.
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 291 от 05.06.2012 г. по гр. дело № 288/2012 г. на Врачански окръжен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
ЧЛЕНОВЕ