О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1400
гр.София, 09 декември 2015 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на единадесети ноември, две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ
ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА ЕРИК ВАСИЛЕВ
като изслуша докладваното от съдията Ерик Василев гр.дело № 5121 по описа за 2015 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на Н. С. П. от [населено място] и на П. на Р. Б. срещу решение № 1419 от 02.07.2015 г., постановено по гр.д. № 1543/2015 г. на Апелативен съд – София, с което частично се отменя решение № 1395 /26.02.2015 г. по гр.д. № 613/2014 г. на Софийски градски съд в частта, в която е уважен предявения иск на основание чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди за разликата над 10 000 лева до присъдените 22 000 лева (при общ предявен размер от 50 000 лева), както и в частта, с която е отхвърлен предявения иск за имуществени вреди, представляващи пропуснати ползи в размер на 1033,66 лева – лихви върху внесената парична гаранция от 1000 лева за периода от 18.08.2000 г. до 06.03.2009 г., като вместо това е уважена претенцията за вреди в същия размер (при общо предявен размер от 1170,61 лева) и е отхвърлен иска за неимуществени вреди над сумата от 10 000 лева като е потвърдено първоинстанционното решение в останалите обжалвани части.
Касационна жалба против решението на Софийски апелативен съд в частта, в която е отхвърлен предявения иск за неимуществени вреди над 10 000 лева до пълния предявен размер от 50 000 лева е постъпила от Н. С. П., чрез адвокат Н. А. от САК с твърдения, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е необосновано – касационни основания по чл.281, т.3 от ГПК.
В изложение към тази касационната жалба се твърди, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по обуславящи изхода на делото въпроси за задължителната преценка на всички конкретно обективно съществуващи обстоятелства от значение за точното прилагане на принципа на справедливостта; разпространяването на информация за воденото незаконно наказателно производство представлява ли източник на допълнителни вреди и следва ли за тях да отговаря прокуратурата; какъв размер на обезщетението за неимуществени вреди е справедлив при сходни случаи; Изложени са съображения, че повдигнатите въпроси са решени в противоречие с практиката на ВКС обективирана в т.ІІ от ППВС № 4/23.12.1968г. решение № 23/03.02.2009г. по гр.д. № 816/2008г. на ВКС, ІІ г.о., решение № 87/13.02.2009г. по гр.д. № 5379/2007г. на ВКС, ІV г.о., решение № 233/18.05.2012г. по гр.д. № 104/2012г. на ВКС, ІV г.о. и решение № 124/09.02.2010г. по гр.д. № 3802/2008г. на ВКС, І г.о. и се решават противоречиво от съдилищата – решение № 56 от 06.01.2011г. по в.гр.д.№ 713/2010г. на САС, решение от 10.05.2012г. по гр.д.№ 121/2012г. на САС, решение от 09.10.2012г. по гр.д.№ 1291г. на САС, решение от 06.07.2011г. по гр.д.№ 453/2011г. на САС и решение №1796 от 17.11.2011г. по гр.д.№ 1963/2011г. на САС
Касационна жалба против решението на Софийския апелативен съд в осъдителните му части е постъпила и от прокуратурата с твърдения, че въззивното решение е неправилно – касационно основание по чл.281, т.3 ГПК. Като основание за допускане на касационно обжалване се поддържа, че са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК по въпроса за определянето на неимуществените вреди, с оглед преценката на съда за всички конкретно съществуващи обстоятелства и за точното прилагане на принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението, като се твърди, че в обжалваното решение са решени в противоречие с т.ІІ от ППВС № 4 от 23.12.1968 г. и Тълкувателно решение № 3/22.04.2005 г. по тълк.д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС и се решава противоречиво от съдилищата в приложените решение № 14/10.02.2014 г. на ВКС по гр.д. № 3706/2013 г., ІІІ г.о. /което не е приложено/, решение № 191/24.11.2014 г. на ВКС по гр.д. № 1836/2014 г., ІІІ г.о. и решение № 48/18.03.2011 г. на САС по в.гр.д. № 25/2011 г.
Ответникът по касационната жалба – Н. С. П., чрез адвокат Н. А. от САК е подал писмен отговор, в който оспорва доводите в жалбата по съображения, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване, а по същество, че подадената жалба е неоснователна.
Решението на въззивния съд в частта по предявения иск за имуществени вреди не подлежи на касационно обжалване, тъй като цената на иска е до 5000 лева. Съгласно разпоредбата на чл.280 ал.2, т.1 ГПК, не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела с цена на иска до 5000 лева – за граждански дела и до 20 000 лева – за търговски дела, с изключение на решенията по искове за собственост и други вещни права върху недвижими имоти и по съединените с тях искове, които имат обуславящо значение за иска за собственост. В случая, ищецът е предявил за съвместно разглеждане обективно кумулативно съединени искове за обезщетение за имуществени и неимуществени вреди на основание чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ, като претенцията за пропуснати ползи е с цена на иска под установения минимален праг за достъп до касационно обжалване, предвиден в закона, поради което в тази част касационната жалба следва да се остави без разглеждане като процесуално недопустима.
При проверката за допустимост на подадените касационни жалби, настоящият състав на Върховния касационен съд приема следното: За да постанови обжалваното решение по предявения иск за неимуществените вреди, въззивният съд е приел, че са налице предпоставките за ангажиране отговорността на държавата на основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ, тъй като са били повдигнати обвинения за извършени престъпления от общ характер, по които е била постановена оправдателна присъда. Съдът е приел, че ищецът е привлечен като обвиняем и му е взета мярка за неотклонение от 18.08.2000 г. за престъпления по чл.282, ал.3, вр. с ал.2, вр. с ал.1, вр. с чл.20, ал.2 от НК, но с влязла в сила присъда по НОХД № 9999/2001 г., потвърдена окончателно на 06.03.2009 г. с решение на Софийски градски съд, Н. С. П. е признат за невиновен по повдигнатите обвинения. При тези релевантни за спора обстоятелства и с оглед периода на наказателното преследване – около девет години, съобразявайки тежестта на обвинението и степента на въздействие върху физическото и емоционално състояние на ищеца по делото от изживения психически стрес и притеснения, както и взетата по отношение на него мярка за неотклонение „парична гаранция”, съдът е приел, че справедливото обезщетение за причинените неимуществени вреди е в размер на 10 000 лева.
Не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл.280, ал.1 ГПК в частта, в която е уважена претенцията за неимуществени вреди, поради следните съображения: Поставените в изложението към касационните жалби на ищеца и на ответника правни въпроси не обосновават допускане на касационно обжалване поради противоречие с практиката на ВКС, по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като въззивният съд е установил всички релевантни факти от значение правния спор и въз основа на тях е формирал собствени правни изводи за наличието на причинно-следствена връзка между повдигането на незаконно обвинение от прокуратурата и настъпилите неимуществени вреди за пострадалия, което е в съответствие с ТР №1/2001 г. по т.д. № 1/2000г. на ОСГК, т.19, която не е загубила сила и при действието на ГПК от 2007 г. Според дадените разяснения в тълкувателното решение, при разглеждане на делото във въззивното производство, съдът прави свои фактически и правни изводи по съществото на спора като достига до свое собствено решение, извършвайки в същата последователност действията, които би следвало да извърши първоинстанционния съд. Въззивният съд е обсъдил подробно всички събрани доказателства от значение за определяне на конкретния размер на обезщетението за неимуществени вреди на ищеца и въз основа на тях е приел, че степента на въздействие от наказателното преследване върху неговия живот в личен и професионален план не се доказва да е била с изключително висок интензитет. Предвид обществения статус на ищеца и възможностите му за професионална реализация, както и липсата на доказателства в подкрепа на твърденията за интензитета на негативните изживявания от повдигането на незаконните обвинения срещу него, съдът е определил размер на обезщетението в съответствие с практиката на ВКС в т.ІІ от ППВС № 4/23.12.1968 г., в която се приема, че критерият за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД означава да бъде определен паричен еквивалент на болките и страданията на пострадалото лице във всеки отделен случай, когато се ангажира отговорността на държавата.
В тази връзка, поставените в изложението към касационните жалби въпроси за прилагането на критерия за справедливост по чл.52 ЗЗД не обуславят допускане на касационното обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като обжалваното решение не е постановено в противоречие с разясненията дадени в ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, според което държавата се освобождава от отговорност, ако единствената причина за увреждането е поведението на пострадалия или се намалява в случаите, при които се установи съпричиняване на вредоносния резултат. В случаите на частично оправдаване по обвиненията, при доказана причинна връзка между незаконното обвинение и претърпените вреди, също се дължи обезщетение за неимуществени вреди, което се определя глобално по справедливост според чл.52 ЗЗД. Посочената в този смисъл практика на ВКС от касатора-ответник е неотносима към настоящия случай, тъй като ищецът по делото е оправдан изцяло с влязло в сила решение на наказателния съд. Въззивният съд е извършил преценка за причинно-следствената връзка между действията на ищеца като длъжностно лице, заемащо отговорно служебно положение в банка и настъпилия вредоносен резултат с оглед на особеностите на конкретния случай, съобразявайки установената практика на ВКС да отчете всички обстоятелства от значение за определяне размера на дължимото обезщетение – вида и продължителността на наказателното преследване, което не е приключило в разумен срок, реално преживяните страдания и безпокойства, както и отражението върху социалния му живот, включително, взетата по отношение на него мярка за неотклонение. Съдът е приел, че размерът на обезщетението се обуславя от приобщените по делото доказателства за релевантните по случая факти, от които не се установява изключително висок интензитет и негативни проявления в здравословното състояние и семейния живот на ищеца, включително от разпространената информация за воденото наказателно производство. Тези доказателства са преценявани от съда по негово вътрешно убеждение, което в настоящото производство по реда чл.288 ГПК не може да бъде проверявано за необоснованост. Съдът е уважил претенцията за обезщетение, но е отчел, че присъденият размер не следва да надвишава реално претърпените вреди, поради което предявения иск е неоснователен за разликата над 10000 лева. Решението на въззивния съд е в съответствие с трайната практика по тълкуването и прилагането на закона, намерила израз в ППВС № 4/68, ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС и ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, с оглед на което не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и по чл.280, ал.1, т.2 ГПК по поставения от касаторите в изложенията им материалноправен въпрос за определянето на справедливия размер на обезщетението при сходни случаи, тъй като съдебната практика по поставения въпрос е уеднаквена, което изключва основанието за противоречиво решаване от съдилищата при тълкуването на едни и същи разпоредби на закона.. За да е налице това основание делото трябва да е решено в противоречие с влезли в сила решения на други съдилища, т.е. да е налице различно решаване на еднородни случаи, към които се прилага една и съща норма, според т.3 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Не може да се приеме, че поставеният въпрос е разрешен противоречиво с обжалваното въззивно решение и посочените съдебни решения, когато в тях е определен размер на обезщетение за неимуществени вреди въз основа на различни обстоятелства за вида и продължителността на наказателното преследване, както и конкретно установените по всяко от делата негативни проявления във физическата и емоционална сфера на пострадалите и техните семейства.
Предвид изложените съображения, настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания да се допусне касационно обжалване поради липсата на допълнителните основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 от ГПК В изложенията към касационната жалба не се съдържат доводи за необходимостта от изменение на съществуващата задължителна съдебна практика по тълкуването и прилагането на конкретни правни норми, с оглед на което не е налице и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационна жалба вх. № 9575 от 13.07.2015 г. на П. на Р. Б. срещу въззивно решение № 1419 от 02.07.2015 г. по в.гр.д. № 1543/2015 г. на Софийски апелативен съд, в частта за присъдените имуществени вреди в размер на 1033,66 лева, представляваща лихви върху внесената парична гаранция от 1000 лева за периода от 18.08.2000 г. до 06.03.2009 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 06.03.2009 г. до окончателното изплащане.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1419 от 02.07.2015 г. по в.гр.д. № 1543/2015 г. на Апелативен съд – София.
Определението в частта, в която се оставя без разглеждане касационната жалба, подлежи на обжалване пред друг тричленен състав на Върховния касационен съд на Република България в едноседмичен срок от съобщаването му.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.