2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1407
гр. София, 03.11. 2011 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на първи ноември през две хиляди и единадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 307 по описа за 2011 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на А. Г. Б. срещу тази част на решение № 785/26.10.2010 г. по гр. дело № 87/2010 г. на Софийския апелативен съд (САС), с която, като е потвърдено частично решение № 768/18.12.2009 г. по гр. дело № 699/2009 г. на Врачанския окръжен съд, жалбоподателят е осъден, по предявения иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД, да заплати (да върне) на [фирма] сумата 26 060 лв. – получено обезщетение на основание чл. 222, ал. 2 от КТ, във вр. с чл. 45 от К., поради отпадане на основанието за получаването му – отмяна на заповед № 267/30.12.2008 г. за прекратяване на трудовото правоотношение между страните.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. В нея се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на въззивното решение. Сочи се и недопустимост на последното, но без това касационно основание по чл. 281, т. 2 от ГПК да е обосновано и аргументирано по какъвто и да било начин. Жалбоподателят претендира и присъждане на направените разноски по делото.
Ответникът по касационната жалба – ищецът [фирма] в отговора на жалбата поддържа становище, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване и излага съображения в тази насока; претендира и присъждане на юрисконсултско възнаграждение за производството пред настоящата съдебна инстанция.
В писменото изложение на жалбоподателя по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК са посочени пет материалноправни въпроса, като общи основания за допускане на касационно обжалване, а именно: 1) специален ли е КТ спрямо ЗЗД при трудовите правоотношения; 2) завършен ли е фактическият състав на чл. 344, ал. 1, т. 2 от КТ – с възстановяването на касатора на длъжност “ядрен експерт”, посредством сключено писмено допълнително споразумение към трудов договор, но без той реално да престира труд по вина на работодателя; 3) не е ли налице съзнателно изпълнение на морално задължение от страна на работодателя с изплащането на обезщетението по чл. 222, ал. 2, във вр. с чл. 325, т. 9 от КТ, дължимо и “при условията” на чл. 327, ал. 1, т. 1 от КТ, с оглед и факта на самото заболяване на касатора; 4) налице ли е добросъвестност от страна на касатора при получаване на обезщетението и приложими ли са разпоредбите на чл. 271 от КТ, “след като не е завършен фактическият състав на чл. 344, ал. 1, т. 2 от КТ”; и 5) административен орган ли е изпълнителният директор на ответното ЕАД и като такъв има ли вина и носи ли отговорност при издаването на отменената незаконосъобразна заповед за уволнение, след като не е проверил служебно налице ли са условията за издаването й, и длъжен ли е на основание чл. 36, ал. 1 от АПК служебно да изясни релевантните към конкретния случай факти и обстоятелства и да провери и прецени всички събрани доказателства на основание чл. 37, ал. 1 от АПК.
По отношение и на петте правни въпроса, като допълнителни основания за касационно обжалване се сочат хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК. Във връзка с основанието по т. 2 са посочени и са представени (в преписи) следните три съдебни решения: решение от 07.07.2009 г. по гр. дело № 3220/2009 г. на Пловдивския районен съд, решение № 208/19.11.2009 г. по гр. дело № 244/2009 г. на Габровския окръжен съд и решение от 28.05.2010 г. по гр. дело № 41/2010 г. на Айтоския районен съд, като се поддържа, че те били в противоречие с атакуваното въззивно решение на САС. По никакъв начин обаче не е конкретизирано, нито е аргументирано в какво се изразява това противоречие, респ. – при разрешаването конкретно на кой от петте посочени от касатора правни въпроси е налице такова противоречие. Освен това не се сочат никакви доказателства, а и не се твърди, посочените и представени от касатора три съдебни решения да са влезли в сила, за да се обсъжда наличие допълнителното основание за касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК (в този смисъл – и т. 3 и мотивите към нея от тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС).
Задължението на жалбоподателя по чл. 284, ал. 1, т. 3 от ГПК за точно и мотивирано изложение на касационните основания, е относимо и към основанията за допускане на касационно обжалване (в този смисъл – и т. 1 и мотивите към нея от тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС). Поради това, простото посочване в изложението на липса на съдебна практика по формулираните от касатора правни въпроси и възпроизвеждането на текста на разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК (или на част от нея, както в случая) сами по себе си не са достатъчни, за да се приеме, че касаторът е обосновал наличие на визираното в тази разпоредба основание за допускане на касационно обжалване – посочените от него въпроси действително да са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. От задължителните указания по тълкуването и прилагането на процесуалния закон, дадени с т. 4 от тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, следва и че липсата на формирана съдебна практика по даден правен въпрос – във връзка с тълкуването на дадена правна норма, поначало не обуславя значимост на въпроса за точното прилагане на закона, а – само за развитието на правото. Точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, обаче формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, а в случая касаторът не сочи в изложението си, визираните от него правни въпроси да са от значение за точното прилагане на закона.
Макар само предвид горното да не следва да се допуска касационно обжалване на атакуваното решение на апелативния съд, за пълнота на изложението следва да се отбележи и че формулираните от касатора пет правни въпроса в случая не представляват общи основания за допускане на касационно обжалване, тъй като разрешаването на всеки един от тях не е от значение за изхода на спора по делото. Първият от тези въпроси е изключително общотеоретично формулиран и отговорът му е очевиден – съотношението между КТ и ЗЗД, като цяло е такова между специален и общ закон при регламентацията на трудови правоотношения. Въпросът за това съотношение обаче не стои по настоящото дело и не е обсъждан и разрешаван с атакуваното въззивно решение. Както е прието в последното, за да отпадне основанието за заплащането и получаването на обезщетението по чл. 222, ал. 2 от КТ, е достатъчно уволнението (в широк смисъл) по чл. 325, т. 9 или по чл. 327, ал. 1, т. 1 от КТ, респ. писменият акт (заповедта) на работодателя, с който то е извършено, да е отменено като незаконосъобразно от съда – по предявен иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ (както в случая), или от самия работодател – по реда на чл. 344, ал. 2 от КТ. За възникването в тези случаи на хипотезата на чл. 55, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД, а именно – на задължение за връщане на полученото обезщетение поради последващо отпадане на основанието за получаването му, не е необходимо дори да е предявяван иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 2 от КТ – за възстановяване на предишната работа. Още по-малко е необходимо в тези случаи такъв иск да е бил уважен, респ. незаконно уволненият работник или служител да се е явил по реда и в срока по чл. 345, ал. 1 от КТ и да е бил допуснат от работодателя реално да изпълнява трудовите си функции, каквато е постановката на втория правен въпрос. Поради това, разрешаването на последния е изцяло ирелевантно за правния спор по делото. Въпросът за изпълнение на нравствен дълг (чл. 55, ал. 2 от ЗЗД) изобщо не може да бъде поставен и не стои при плащане, извършено от работодател – юридическо лице (търговско дружество). Въпросът за добросъвестност на работника или служителя при получаване на плащането също изобщо не стои в хипотезата на чл. 55, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД – при последващо отпадане на основанието за плащането, като основанието е било налице към момента на извършването на плащането (в този смисъл – и ППВС № 1/28.05.1979 г., където въпросът за тази добросъвестност се разисква само в хипотезата на начална липса на основание по чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД). Изпълнителният директор на едноличното акционерно дружество очевидно не е и не действа като административен орган при издаването на писмен акт (включително заповед) по чл. 335, ал. 1 от КТ – за прекратяване на трудово правоотношение (за уволнение в широк смисъл). Поради това, разрешаването и на последните три посочени от касатора правни въпроса, е ирелевантно за изхода на правния спор по делото.
Предвид всичко гореизложено, в случая няма основание и не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение – по формулираните от касатора правни въпроси и в сочените от него хипотези по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК.
Предвид крайния изход на делото, на касатора-ответник не се следват разноски по делото, каквито той претендира, а на основание чл. 81, във вр. с чл. 78, ал. 1 и ал. 8 от ГПК същият дължи и следва да бъде осъден да заплати на ищеца – юридическо лице, претендиарното от последния юрисконсултско възнаграждение за защитата в настоящото производство по делото, в размера на минималното адвокатско възнаграждение по чл. 7, ал. 1, т. 1, изреч. 1 от Нар. № 1/09.07.2004 г. на ВАдвС за М., а именно – сумата 150 лв.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 785/26.10.2010 г., постановено по гр. дело № 87/2010 г. на Софийския апелативен съд, – в обжалваната му част, с която А. Г. Б. е осъден, по предявения по делото иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД, да заплати (да върне) на [фирма] сумата 26 060 лв. – получено обезщетение на основание чл. 222, ал. 2 от КТ, във вр. с чл. 45 от К., поради отпадане на основанието за получаването му – отмяна на заповед № 267/30.12.2008 г. за прекратяване на трудовото правоотношение между страните;
ОСЪЖДА А. Г. Б. да заплати на [фирма] сумата 150 лв. (сто и петдесет лева) – юрисконсултско възнаграждение.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.