Р Е Ш Е Н И Е
№141
гр.София, 08.03.2010 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, ІІ отделение в съдебно заседание на двадесет и девети септември две хиляди и девета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
със секретар София Симеонова
изслуша докладваното от
председателя (съдията) ЛИДИЯ ИВАНОВА
търговско дело под № 798/2008 година
Производството е по чл.290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. Н. А. от гр. К. срещу решението на Пловдивския апелативен съд № 347/30.06.2008 год., постановено по в.гр.дело № 1161/2007 год. С това решение апелативният съд е оставил в сила първоинстанционното решение на Кърджалийския окръжен съд № 201/11.10.2007 год. по гр.дело № 207/2007 год., с което е отхвърлен предявеният от ищеца-касатор срещу Г. И. И. от гр. К. иск по чл.254 ГПК/отм./, с който се иска да се приеме за установено, че ищецът не дължи сумата 20 400 лева по издадения в полза на ответника по реда на чл.237, б.”е” ГПК/отм./ изпълнителен лист от 26.10.2000 год. по ч.гр.дело № 1211/2000 год. на РС-Кърджали въз основа на запис на заповед от 24.04.2000 год., подписан от С. А. с падеж 31.05.2000 год.
В касационната жалба се правят оплаквания, че постановеното въззивно решение е неправилно поради необоснованост и допуснати съществени нарушения на материалния закон и съдопроизводствените правила. Излагат се съображения, че в противоречие с процесуалните правила относно разпределението на доказателствената тежест между страните в процеса по иска по чл.254 ГПК/отм./ съдът е приел, че ищецът не е оборил твърдението на ответника относно наличието на договор за заем за сумата посочена в процесния запис на заповед. Навеждат се доводи, че твърдейки наличието на каузална сделка по чл.240 ЗЗД, по повод на която е издаден записът на заповед, в тежест на ответника е да докаже, че е предал реално на ищеца в заем сумата 20 000 лева, каквито доказателства по делото липсват.
Ответникът по касационната жалба Г. И. И. от гр. К. не взема становище по основателността на направените оплаквания.
С определение № 209/22.04.2009 год. на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК е допуснато касационно обжалване на въззивното решение. Прието е, че апелативният съд се е произнесъл по материалноправен въпрос, който е от съществено значение за изхода на спора, относно дължимостта на вземането, което е оспорено от ищеца с предявения отрицателен установителен иск и връзката между записа на заповед и твърдяното каузално правоотношение по договор за заем като причина на издаването му, както и свързания с това съществен процесуален въпрос за разпределението на доказателствената тежест между страните в производството по чл.254 ГПК/отм./ с предмет установяване несъществуване на вземането по издадения въз основа на записа на заповед изпълнителен лист.
Върховният касационен съд, състав на второ отделение на Търговска колегия, като взе предвид данните по делото, доводите на страните и провери правилността на въззивното решение на основание чл.290, ал.2 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е основателна.
С обжалваното решение апелативният съд е оставил в сила първоинстанционното отхвърлително решение, като е направил извода за неоснователност на предявения от касатора иск по чл.254 ГПК/отм./. Прието е, че при липса на някой от задължителните реквизити по чл.535 ТЗ, които отнемат менителничния характер на записа на заповед, съдът следва да установи дали съществува вземането по сделката, която обезпечава. Наведени са доводи, че ищецът в процеса следва да обори твърденията на ответника, че процесният запис на заповед обезпечава вземането му по сключен между страните договор за заем за сумата 20 000 лева/за която заедно с разноските в размер на 400 лева е издаден изпълнителния лист/, което ищецът не е сторил. С оглед данните по делото е направен решаващият извод, че независимо от факта, че представения запис на заповед не съдържа необходимите реквизити по чл.535 ТЗ, което отнема менителничния му ефект, той съдържа елементите на договор за заем, което доказва наличие на каузално правоотношение между страните, от които ответникът черпи правата си. Прието е, че в случая е приложима конверсия на недействителния запис на заповед в действителен облигационен договор по чл.240 ЗЗД.
Постановеното въззивно решение е неправилно, тъй като е в противоречие с постоянната практика на ВКС по приложението на чл.254 ГПК/отм./, според която в производството по този иск взискателят по издадения изпълнителен лист следва да докаже факта, от който произтича вземането му, а длъжникът-възраженията си срещу това вземане. За разпределението на доказателствената тежест е без значение каква процесуална роля заема страната в процеса – т.е. не зависи от качеството и на ищец или ответник, а от отношението и към спорното право – дали страната твърди, че то съществува или отрича съществуването му. В този смисъл е р. № 727/05.07.2006 год. по т.дело № 250/2006 год. на ВКС-ТК, р. № 646/09.06.2005 год. по т.дело № 973/2004 год. на ВКС-ТК, р. № 1221/30.11.2000 год. по гр.дело № 1305/2000 год. на ВКС-V г.о.и др., както и р. № 103/24.06.2009 год. по т.дело № 717/2008 год.-ВКС-ТК, ІІ т.о. – последното постановено по реда на чл.290 ГПК, представляващо задължителна съдебна практика.
С оглед на изложеното, размествайки доказателствената тежест между страните в процеса, апелативният съд е достигнал до погрешния извод, че ищецът следва да обори твърденията на ответника, че между страните не е имало договор за заем на сумата, посочена в за писа на заповед.
Налице е противоречие на обжалваното решение с практиката на ВКС и при разрешаването на поставения материалноправен въпрос. С оглед твърдението за наличие на договор за заем /който е реален договор по смисъла на чл.240 ЗЗД/ послужил според твърдението на ответника като основание за издаване на записа на заповед, подлежи на установяване с всички допустими по ГПК доказателствени средства реалното предаване на сумата от заемодателя на заемателя, в който смисъл е р. № 37/25.06.1969 год. по гр.дело № 32/1969 год. на ОСГК на ВС, р. № 557/26.06.2007 год. по гр.дело № 199/2007 год. на ВКС-ТК и др., както и р. № 52/22.05.2009 год. по т.дело № 695/2008 год. на ВКС-ТК, І т.о., постановено по реда на чл.290 от новия ГПК, според което заемното основание за получаване на парична престация не се презюмира, а подлежи на доказване от страната, която се позовава на него.
С оглед на изложеното настоящият съдебен състав приема, че ответникът по иска по чл.254 ГПК/отм./ следва да докаже дължимостта на вземането-предмет на издадения изпълнителен лист, което е оспорено от ищеца с предявения иск. Предвид обстоятелството, че длъжникът по процесния запис на заповед /послужил като основание за издаване на изпълнителния лист/ е доказал своите лични възражения срещу ценната книга, а именно липсата на един от задължителните реквизити по чл.535, т.1 във вр. с чл.536, ал.1 ТЗ, в тежест на ответника по иска е да докаже своето изпълняемо вземане – както съществуването му, така и неговия конкретен размер. Твърдейки наличието на каузална сделка-заем, който е реален договор съгласно чл.240 ЗЗД ответникът следва да докаже, че е предал на ищеца в качеството му на заемател сумата от 20 000 лева, посочена в представения по делото запис на заповед от 24.04.2000 год. Такива доказателства по делото няма представени. Преди всичко, видно от съдържанието му, не може да се направи извод, че процесния запис на заповед обезпечава договор за заем. Той не установява и получаването на сумата, която според твърдението на ответника той бил дал на ищеца през 1997 год. със задължението да му бъде върната. Такова изрично записване липсва в съдържанието на записа на заповед и в тази връзка той няма характер на разписка за получена сума. Липсват свидетелски показания или други доказателства, установяващи основателността на вземането на ответника-предмет на издадения изпълнителен лист.
При тези фактически данни ВКС счита, че следва да се отмени като неправилно обжалваното въззивно решение и вместо него да се постанови друго, с което да се уважи предявеният иск по чл.254 ГПК/отм./ като се признае за установено, че ищецът не дължи сумата по издадения изпълнителен лист от 26.10.2000 год. по ч.гр.дело № 1211/2000 год. на Кърджалийския районен съд-предмет на спора. С оглед изхода на спора, на основание чл.78, ал.1 ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца направените от него разноски за всички инстанции в размер на сумата 1 674,20 лева.
Мотивиран от горното и на основание чл.293, ал.1, пр.второ ГПК съставът на второ отделение на Търговската колегия на Върховния касационен съд
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решението на Пловдивския апелативен съд № 347/30.06.2008 год., постановено по в.гр.дело № 1161/2007 год. и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ПРАЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл.254 ГПК/отм./, че С. Н. А. от гр. К., бул.”Б” № 26, бл.”Т”, вх.”В”, ап.26 не дължи на Г. И. И. от гр. К., кв.”В” бл.37, вх.”В”, ет.7, ап.56 сумата 20 000/двадесет хиляди/ лева главница и 400/четиристотин/лева – разноски по издадения изпълнителен лист от 26.10.2000 год. по ч.гр.дело № 1211/2000 год. на Кърджалийския районен съд.
ОСЪЖДА Г. И. И. ЕГН ********** от гр. К., кв.”В”, бл.37, вх.”В”, ет.7, ап.56 да заплати на С. Н. А. ЕГН ********** от гр. К., бул.”Б” № 26, бл.”Т”, вх.”В”, ап.26 сумата 1 674,20/хиляда шестстотин седемдесет и четири лева+0,20 ст./лева съдебни разноски за всички инстанции.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/
ЧЛЕНОВЕ: /п/
/СЛ
Вярно с оригинала!
СЕКРЕТАР: