ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 1414
София, 10.12.2014 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на осми декември през две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:ВЕСКА РАЙЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ:СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ЛЮБКА АНДОНОВА
при секретаря
изслуша докладваното от съдията ЛЮБКА АНДОНОВА
гр.дело № 4326/2014 год.
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. П. С. от [населено място], /наследник по закон и процесуален правоприемник на П. С. С. /чрез процесуалния чрез пълномощника му адв.Р. И. срещу решение от 28.12.2012 г, постановено по гр.дело № 2110/11 г на Софийски градски съд, Въззивно отделение, Втори „А” състав, с което е потвърдено решение № 2-53-170/27.9.2010 г по гр.дело № 34171/2009 г на СРС, 53 състав в обжалваните части.
В касационната жалба се подържа, че въззивното решение е неправилно, поради нарушение на процесуалния и материалния закон.
Ответникът по касационната жалба [фирма] и третото лице-помагач не вземат становище по същата.
Касационната жалба е подадена в законоустановения срок от надлежна страна срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт.
В изложението по чл.284 ал.3 от ГПК са посочени основанията по чл.280 ал.1 т.1,2 и т.3 от ГПК.Подържа се, че 1/материалноправния въпрос нищожен ли е поради противоречие със закона договора за възлагане на услуга дялово разпределение на доставената топлинна енергия, сключен на 16.11.2004 г между Е. собственост и фирмата за дялово разпределение „МХ Е.” при установената липса на техническа възможност за прилагане на системата за дялово разпределение е разрешен в противоречие с решение № 93 от 6.4.2012 г по гр.дело № 1548/2010 г на ГК, Четвърто ГО на ВКС ; 2/ Правилно ли е тълкуването дадено от въззивния съд на императивните разпоредби на чл.58 ал.3 т.1 от Наредба № 2 за топлоснабдяването /ДВ бр.8/2004 г, отм. ДВ бр.34 от 24.4.2007 г и въпроизведен в чл.61 ал.2 т.1 от Наредба № 16-334/16.4.2007 г /ДВ бр.34/2007 г/ действаща понастоящем. 3/ Подържа се, че процесуално правния въпрос „ обвързан ли е решаващия съд от правната квалификация на иска, дадена с исковата молба е разрешен от съда в противоречие с решение № 26 от 18.4.12 г по т.дело № 150/11 на ТО на ВКС ; Подържа се, че въпроса „не е ли задължение на топлофикационното дружество да установи техническата възможност съгласно чл.61 ал.4 от Наредба № 16-334, респ.чл.58 ал.6 от отменената Наредба, като състави констативен протокол заедно с представител на потребителите в ЕС и едва тогава да предявява искове” се разрешава противоречиво от съдилищата.Представя решение от 20.8.2013 г по гр.дело № 31561/2010 г на СРС и решение № 3355 от 4.4.13 г по гр.дело № 10788/12 г на СГС.
От данните по делото се установява следното :
Предявените искове са с правно основание чл.415 ал.1 от ГПК вр.чл.79 ал.1 от ЗЗД и чл.86 ал.1 от ЗЗД.
Със заповед № 161 от 15.4.2009 г, издадена по чл.410 от ГПК по ч.гр.дело № 2914/2009 г, СРС, Трето ГО, 89 състав е осъдил длъжника П. С. С. да заплати на [фирма] сумата 6346, 43 лв-главница, представляваща незаплатена доставена и ползвана топлоенергия в периода м.9.2003 г-м.4.2008 г в топлоснабден имот с абонатен № 265834, и сумата 2212,61 лв, представляваща лихва за забава за времето от 1.11.2003 г-27.2.2009 г, ведно със законната лихва, разноски и юрисконсултско възнаграждение. В срока по чл.414 от ГПК длъжникът П. С. е подал възражение, поради което [фирма] е предявила искове за установяване на вземането си по съдебен ред.
С решение № 2-53-170 от 27.9.2010 г, постановено по гр.дело № 34171/2009 г, Софийски районен съд, Гражданска колегия, 53 състав е признал за установено, че П. С. С. дължи на [фирма] на основание чл.79 ал.1 от ЗЗД сумата 3546, 15 лв, представляваща доставена топлоенергия за периода м.март 2006 г-м.април 2008 г и на основание чл.86 ал.1 от ЗЗД сумата 929, 13 лв-лихва за забава, като е отхвърлил тези искове за разликата на присъдените до пълните предявени размери от по 6346, 43 лв и 2212, 61 лв като неоснователни.Решението е обжалвано от двете страни, съответно в уважителната и отхвърлителната част.С обжалваното въззивно решение е потвърдено това на СРС в обжалваните части.
По делото е установено от фактическа страна, че П. С. е собственик на апартамент, който е част от сграда в режим на етажна собственост, която е присъединена към топлопреносната мрежа на [фирма] за снабдяване на етажните собственици с топлинна енергия за битови нужди.През процесния период ищецът е осигурявал ежемесечно топлоснабдяване на сградата и апартаментите в нея.Съгласно решение на Общото събрание на етажната собственост е сключен договор с [фирма] за предоставяне на услугата дялово разпределение на топлинната енергия. По силата на договора третото лице помагач е разпределяло ежемесечно консумираната в сградата топлинна енергия между отделните потребители и е определяло дължимите от всеки потребител суми за така разпределената топлинна енергия.Вътрешното разпределение на разходите за общо потребената топлинна енергия е било извършвано по прогнозни индивидуални сметки за съответния месец.В края на отоплителния сезон „МХ Е.” е изготвял общи изравнителни сметки за индивидуално потребление на топлинна енергия на база реални показания на измервателните уреди, монтирани за отделните имоти в сградата.Договорът между етажните собственици и третото лице-помагач е бил сключен за 5 години, считано от датата на подписването му и никоя от страните не го е прекратила с предизвестие, поради което е имал действие между страните за целия исков период.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел от правна страна за неоснователно релевираното от ответника възражение за нищожност на договора, сключен на 16.11.2004 г между [фирма] и етажните собственици, тъй като не нарушава императивни законови разпоредби.Договорът е сключен след проведено ОС на ЕС и взето решение.Решението не е атакувано и сключеният договор обвързва етажните собственици с правата и задълженията, предвидени в него.Същият е валиден и поражда правно действие.Не се установява твърдения от ответника порок в договора за топлинно счетоводство, който да засяга отчитането на реално доставеното количество топлоенергия до потребителя.Съгласно приетата като неоспорена съдебно-техническа експертиза извършеното разпределение, касаещо доставената до имота на ответника топлоенергия е правилно.Законосъобразно топлоенергията е начислявана единствено за серпентината в банята, лира и за сградната инсталация.Прието е, че исковете са доказани до установените от първоинстанционния съд размери.Доколкото между страните липсват данни за сключен индивидуален писмен договор действат Общите условия на дружеството, като същото има задължение да доставя, а ответникът да заплаща доставената топлоенергия, което в случая не е сторено, поради което е ангажирана отговорността му до размера на присъдените от СРС суми.
По касационните основания.
По първия въпрос.Не е налице касационното основание на чл.280 ал.1 т.1 от ГПК. Представеното решение № 93 от 6.4.2012 г по гр.дело № 1548/2010 г на ГК, Четвърто ГО на ВКС, постановено по реда на чл.290 от ГПК и представляващо задължителна съдебна практика касае валидността на разпоредителната сделка за продажба на реална част като отделен обект в сграда, без към момента на извършване на сделката да е налице одобрен инвестиционен проект за преустройство.Прието е, че към момента на изповядване на сделката помещенията, предмет на договора са представлявали предверие и складово помещение под външната стъбла, които в последствие въз основа на одобрени проекти и разрешение за строеж са преустроени в магазин за хранителни стоки.Очевидно е, че така цитираното решение е неотносимо към предмета на настоящия правен спор, касаещ основателността на иск по чл.79 ал.1 от ЗЗД за заплащане на стойността на ползвана от потребителя топлинна енергия.Решението не обосновава наличието на касационното основание по чл.280 ал.1 от ГПК, тъй като не обосновава противоречие между изводите на въззивния съд и цитирания съдебен акт.
2/Правилно ли е тълкуването, дадено от въззивния съд на императивните разпоредби на чл.58 ал.3 т.1 от Наредба № 2 за топлоснабдяването /ДВ бр.8/2004 г, отм. ДВ бр.34 от 24.4.2007 г и въпроизведен в чл.61 ал.2 т.1 от Наредба № 16-334/16.4.2007 г /ДВ бр.34/2007 г/ действаща понастоящем. Този въпрос касае правилността на изводите на въззивния съд, и е ирелевантен за производството по чл.288 от ГПК по селекция на касационната жалба.Изводите на решаващия съд са резултат от обсъждане на конкретните обстоятелства по делото, преценка която е част от същинската правораздавателна дейност на съда.Правилността на тази преценка е относима към основанията за касационно обжалване по чл.281 т.3 от ГПК, но не и към основанията за неговото допускане по чл.280 ал.1 от ГПК.Отделно от това по този въпрос не се сочи допълнителна предпоставка за допускане на касационно обжалване : а именно, че същия е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС, разрешаван е противоречиво от съдилищата и ли е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото.Следователно соченото касационно основание не е налице.
3/ По третия въпрос.
Предмет на делото е спорното материално субективно право–претендирано или отричано от ищеца, което е индивидуализирано от основанието и петитума на иска.Каква е правната квалификация на спорното право се определя от съда, съобразно въведените от ищеца твърдения.При така наведените от ищеца твърдения в исковата молба дадената от съда правна квалификация чл.415 от ГПК вр.чл.79 ал.1 от ЗЗД и чл.86 ал.1 от ЗЗД е правилна, поради което поставения въпрос е разрешен от въззивния съд в пълно съответствие с решение № 26 от 18.4.12 г по т.дело № 150/11 на ТО на ВКС.
4/ Въпроса „не е ли задължение на топлофикационното дружество да установи техническата възможност, съгласно чл.61 ал.4 от Наредба № 16-334, респ.чл.58 ал.6 от отменената Наредба като състави констативен протокол заедно с представител на потребителите в ЕС е зададен най-общо и е хипотетичен.”Той не е обсъждан в мотивите на въззивния съд не е част от решаващите му изводи и не е обусловил крайния изход на настоящия правен спор, поради което по нето не следва да бъде допуснато касационно обжалване.Освен това по него не е налице и допълнителната предпоставка визирана в чл.280 ал.1 от ГПК-същия да е разрешаван противоречиво от съдилищата.Представеното решение от 20.8.2013 г по гр.дело № 31561/2010 на СРС , 63 състав не носи отбелязване за влизането му в сила, поради което не попада в хипотезата на чл.280 ал.1 т.2 от ГПК, а представеното решение № 3355 от 8.4.2013 г по гр.дело № 10788/12 г на СГС, което е влязло в сила не съдържа конкретен отговор на поставения от касатора въпрос.
Следователно обжалвното въззивно решение не следва да бъде допуснато до касационен контрол.
Воден от горните мотиви, Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 28.12.2012 г, постановено по гр.дело № 2110/11 г на Софийски градски съд, Въззивно отделение, Втори „А” състав.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :1.
2.