О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 142
С., 01.04. 2019г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и седми март две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГЕНИКА МИХАЙЛОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
ч.гр.дело № 951/2019 год.
Производството е по чл.274, ал.3, т.2 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на Д. Л. М., подадена чрез адв. А., срещу определение № 553 от 19.12.2018г., постановено по ч.гр.д.№ 642/2018г. на Пловдивския апелативен съд. С това определение е отменено определение № 709/20.09.2018г., постановено по гр.д.№ 104/2017г. на Старозагорския окръжен съд, вместо това е изменено решение № 212/25.06.2018г. по гр.д.№ 104/2017г. на Старозагорския окръжен съд в частта за разноските, като е отменено решението в частта, с която „СТАРА ЗАГОРА ПРОЕКТ“ ООД е осъдено да заплати на Д. Л. М. сумата
2 525 лв., представляваща съдебни и деловодни разноски, вместо което Д. Л. М. е осъдена да заплати на „СТАРА ЗАГОРА ПРОЕКТ“ ООД сумата от 2 410.20 лв. разноски по гр.д.№ 104/2017г. по описа на СтОС и сумата 615 лв. разноски пред въззивната инстанция.
В жалбата жалбоподателят релевира оплаквания за неправилност на определението, като постановено при съществени процесуални нарушения, в противоречие с материалния закон и необоснованост. Искането е за неговата отмяна и възлагане на сторените в производството разноски в тежест на ищеца.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване жалбоподателят поддържа, че в противоречие с практиката на ВКС въззивният съд се е произнесъл по въпросите: 1. ) „ Когато правото на иск не е упражнено добросъвестно, следва ли да се присъдят разноски на ищеца при уважаване на такъв иск, предвид императивното изискване на чл. 3 ГПК, който задължава страните да упражняват правата си добросъвестно и съобразно добрите нрави?“, 2.) Предвид това, че отговорността за разноски е деликтна, поради неправомерно засегнатата чужда сфера, може ли да се приеме, че такова увреждане е налице за ищеца само поради това, че е предявил иск по чл. 19, ал.3 ЗЗД, без да се извърши преценка от съда въз основа на материалите по делото дали ищецът е бил изправна страна по предварителния договор и дали от него добросъвестно е било упражнено процесуалното право на иск ?“, 3.) „ При предявен иск в нарушение на забраната за недопустимост на злоупотреба с права, който е уважен от съда, как следва да се определи отговорността за разноски по чл. 78 ГПК, вр. с чл. 3 ГПК, предвид това, че отговорността за вреди от злоупотреба с правото на иск по правното си естество е деликтна, каквато е и отговорността за разноски по чл. 78 ГПК?“ и 4.) „Следва ли да се приеме, че ответникът по уважен конститутивен иск за обявяване на предварителен договор за окончателен, дължи на ищеца разноските по делото, в случай че и ищецът е бил неизправна страна за сключване на окончателен договор във формата на нотариален акт?“. Цитира се решение № 189/20.06.2014 г. по гр.д. № 5193/2013г. на ВКС, IV г.о. и решение № 257/14.07.2011 г. по гр.д. № 1149/2011г. на ВКС, IV г.о. Жалбоподателят поддържа също наличието на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК.
Ответникът по жалбата „СТАРА ЗАГОРА ПРОЕКТ“ ЕООД, в писмен отговор, чрез адв. Г., изразява становище за липса на основание за допускане на касационно обжалване, а по същество за неоснователност на жалбата. Претендира разноски.
Върховният касационен съд, състав на III г. о., след преценка на данните по делото, констатира следното:
Частната касационна жалба е насочена против определение, подлежащо на инстанционен контрол, поради което е допустима, съгласно чл. 274 ал. 3, т. 2 ГПК.
За да се произнесе, съдът съобрази следното:
Основното производство по делото се развива по предявен от ищеца „СТАРА ЗАГОРА ПРОЕКТ“ ЕООД иск по чл. 19 ал.3 ЗЗД срещу М.-Д. С. Б., заместена в процеса от своята наследница по закон Д. Л. М., за сключване на окончателен договор за замяна на недвижими имоти, който иск е уважен с постановеното решение № 212/25.06.2018г. по гр.д.№ 104/2017г. на Старозагорския окръжен съд. При постановяване на решението си първоинстанционният съд е приел, че извършените от ответника разноски по делото следва да бъдат поети от ищцовото дружество, тъй като наследодателката на ответницата не е станала причина за водене на делото. За да достигне до този извод е съобразил, че на 13.01.17г., когато ответницата е следвало да се яви пред нотариус за сключване на окончателен договор, дружеството не е разполагало с удостоверение за данъчна оценка на своя имот, с каквото се снабдило едва на 17.01.17г. и съответно било неизправна страна по договора. Същевременно с исковата молба ищецът не е бил представил документите си за собственост на своя обект, а такива били представени по делото във връзка с доказателствено искане на ответника по чл. 190 ГПК, което препятствало съда и ответника да преценят дали предварителният договор може да се обяви за окончателен.
За да отмени определението на окръжния съд, с което е оставено без уважение искането на ищеца по чл. 248 ГПК за изменение на така постановеното решение в частта за разноските въззивният съд е посочил, че страната, която с поведението си е засегнала неправомерно чужда правна сфера, дължи на другата страна направените разноски. Позовал се е на нормата на чл. 78, ал.2 ГПК, предвиждаща освобождаване от отговорност за разноски за ответник, който с поведението си не е дал повод за завеждане на делото и е признал иска. Счел е, че в случая не са налице и двете кумулативно изискуеми се предпоставки на чл. 78, ал.2 ГПК. Първата – защото наследодателката на ответницата е дала повод за завеждане на делото с поведението си. Обстоятелствата, обуславящи този извод на съда са следните: наследодателката на ответницата е сключила предварителен договор за замяна, в който подробно е договорила какво ще замени и какво ще получи в замяна, в каква степен на завършеност, след кой акт и най – важното на коя дата ще се подпише окончателния договор и че всяка страна ще се снабди с необходимите документи за своя имот; на посочената дата окончателен договор не е сключен, вследствие на което другата страна е инициирала изпращането на нотариална покана, с която поканила наследодателката на ответницата да се яви на посочена дата за сключване на окончателен договор и я предупредила, че неявяването й ще се приеме за отказ да се сключи окончателен договор, което ще обуслови отправянето на искане за сключването на окончателен договор по съдебен ред; нотариалната покана е получена лично и на определената дата наследодателката не се е явила пред нотариуса. При тези данни въззивният съд приел, че с поведението си наследодателката на ответницата е станала причина за завеждане на делото. Счел е за неотносими възраженията на ответницата, че към датата, на която наследодателката й е поканена да сключи окончателен договор, ищецът е бил неизправна страна, защото е нямал в себе си удостоверение за данъчна оценка, а тя самата нямала достатъчно време от получаване на поканата до посочената дата да се снабди с такова за своите имоти. Разяснил е, че въпросът коя от двете страни е била изправна в този момент би имал значение в делото за присъждане на неустойка по предварителния договор, за което се навеждат твърдения, че е заведено, но не и в настоящото при преценката за освобождаването на ответната страна от разноски. След като ответницата при сключен предварителен договор не е сключила окончателен, не е предприела действия, за да бъде сключен и с поведението си е възпрепятствала това да се случи, то е дала повод за завеждане на делото.
По отношение на втората предпоставка по чл.78 ал.2 ГПК съдът е отбелязал, че първоначалната ответница не е признала иска, а с отговора на исковата молба изрично го е оспорила и е заявила, че е неоснователен. Въззивният съд е разгледал възражението, че с исковата молба не били представени от ищеца доказателства за правото му на собственост, макар с отговора на частната жалба то да не се поддържало, тъй като то било възприето от първоинстанционния съд и залегнало в решаващите му изводи, като обусловило неправилността на постановения съдебен акт. В тази връзка разяснил, че ищецът няма задължение с исковата молба да представи всичките си доказателства и санкцията за това ще е недоказване на претенцията му, като не вида на представените с исковата молба доказателства, а поведението на ответника е от значение в хипотезата на чл. 78 ал.2 ГПК.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение.
Съгласно чл. 274, ал. 3 от ГПК, касационното обжалване на определенията се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 от ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение. Съгласно практиката на ВКС, обективирана в т. 1 от тълк. решение № 1/2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение /определение/, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение.
В случая жалбоподателят не е формулирал правен въпрос, който да е обусловил конкретните решаващи правни изводи на въззивния съд по предмета на спора.
Поставените първи и трети въпрос са привързани към субективното виждане на жалбоподателя за наличие на злоупотреба с право от страна на ищеца при предявяване на иска по чл. 19, ал.3 ЗЗД. Наличието на фактическия състав на твърдяното непозволено увреждане подлежи на изследване в отделен процес, в който пострадалото лице при условията на пълно и главно доказване следва да установи противоправността на поведението на ищеца, претърпените вреди и причинната връзка между тях. Изложените доводи са неотносими към настоящото производство, в което искът е приет за допустимо правно средство за защита и санкция. Вторият и четвъртият въпрос, свързани с изправността на ищеца по предварителния договор, чието обявяване за окончателен се иска, също не са обуславящи решаващата воля на съда за разпределяне отговорността за съдебните разноски. Този въпрос е по съществото на гражданскоправния спор. Апелативният съд е приел същия за неотносим за преценката за освобождаването на ответната страна от разноски, доколкото определящо е поведението именно на ответника, а не на ищеца.
Според константната съдебна практика на ВКС, с която въззивният съд се е съобразил, текстът на чл. 78, ал. 2 ГПК е ясен, точен, ненуждаещ се от тълкуване – разноските се възлагат на ищеца, когато ответникът с поведението си не е дал повод за завеждане на делото и ако признае иска. Предпоставките са кумулативно дадени, поради което независимо от извънсъдебното поведение на ответника преди завеждане на делото, когато той оспорва иска и съдът признае иска за основателен, то ответникът дължи и съдебни разноски на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.
Обжалваното определение не може да се допусне до касационен контрол на основания, различни от формулираните в жалбата. К. съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в частната касационна жалба. При липсата на общо основание за допускане на касационно обжалване не следва да се обсъждат поддържаните допълнителни предпоставки.
В обобщение не са налице основанията за допускане на касационно обжалване.
Разноски в производство по чл.248 ГПК не се присъждат.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 553 от 19.12.2018г., постановено по ч.гр.д.№ 642/2018г. на Пловдивския апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: